Заливайки се в щастлив смях, Елен го хвана за ръка и двамата се запътиха навън към каретата му. Полковникът винаги щеше да си остане сдържан мъж, по-скоро сериозен, отколкото излиятелен, но в това нямаше нищо лошо. Тя беше емоционална и за двама им.
Люсиен беше прекрасен партньор за чашка. Не само не задаваше никакви въпроси, но и сложи домакина си да легне в доста ранен час, затова на следващата сутрин Рафи се събуди със съвсем леко главоболие. Намери Люсиен да спи спокойно на дивана в гостната стая.
Докато закусваха кроасани с кафе, Рафи разказа подробно за всичко случило се. Или почти за всичко; пропусна някои неща, всичките до едно свързани с Марго. Подозираше, че Люсиен е забелязал, но приятелят му отново прояви здравия разум да не задава никакви въпроси.
След закуската Люсиен потегли за посолството. Рафи довършваше кафето, когато дойде един пратеник с малък пакет за дук Кандовър. Той го погледна без никакъв ентусиазъм, почти сигурен, че знае какво съдържа пратката.
Разбира се, вътре беше кадифената кутия, съдържаща онези злощастни изумруди. И една кратка бележка: „Маскарадът свърши. Благодаря, че ми ги зае. Винаги твоя Марго.“
Почуди се дали това, че се бе подписала като Марго, означава нещо. Без съмнение беше само признателност за това, че вече не я наричаше Маги.
Той вдигна изумрудената огърлица от кутията и плъзна през пръстите си хладните камъни, спомняйки си колко хубава изглеждаше тя, когато си ги бе сложила. И обиците, съвършено допълнение към възхитителните й уши…
Доста време му бе отнело да избере украшенията, не можеше да си ги представи на никоя друга. Импулсивно реши да иде у тях и да й ги върне. Може би щеше да ги приеме като сватбен подарък. Искаше Марго да има нещо от него. Искаше и да се сбогува цивилизовано с нея, защото предния ден беше почти извън кожата си.
Струваше му се обаче, че дори това просто желание нямаше да може да се осъществи. Когато малко по-късно пристигна в дома на Марго и бе въведен в гостната стая, единственият човек в нея беше лорд Робърт Андревил, който приветства Рафи с очевидно удоволствие.
Изкъпан, избръснат и безупречно облечен, Робин изглеждаше почти нормално с изключение на превръзката, която поддържаше лявата му ръка. Явно способността му да се възстановява беше също толкова забележителна, колкото и жизнеността му. Той и Марго добре си подхождаха.
След като отвърна на поздрава и прие предложения му стол, Рафи запита:
— Марго тук ли е?
— Не, отиде до Шантьой — ухили се Робин. — Заради котката.
— Господи Боже, да не би да смята да доведе тук това зверче? — каза Рафи, без да може да сдържи разбиращата си усмивка.
— Без съмнение. Прусаците няма да пренебрегнат конете, но тя се страхуваше, че тъй като всички слуги са избягали, котката може да умре от глад.
Рафи поклати глава с възхищение. Въпреки всичко, което се бе случило, Марго не можеше да остави котката, която, честно казано, не беше лоша.
Веселостта му угасна, оставяйки след себе си празнота. Дори нямаше да има възможност да се сбогува с нея.
Той стана.
— Съжалявам, че не заварих Марго. Понеже утре се връщам в Лондон, ще й предадеш ли това? Искам да бъдат нейни. Тоест, ако не възразяваш — прибави той, след като Робин взе кадифената кутия.
Робин го погледна разбиращо.
— Защо да възразявам?
Рафи за миг изпита раздразнение пред съзнателното неразбиране на другия мъж.
— Като неин бъдещ съпруг може да не ти хареса тя да приема бижута от друг мъж.
— Като неин бъдещ съпруг…? — Робин подхвърли леко кутията с дясната си ръка, после я сложи на еднокраката масичка. — Какво те кара да мислиш, че ще се женим?
— Ако си спомняш — каза сурово Рафи, — ти спомена, че ще я помолиш да се омъжи за тебе.
Робин го изгледа дълго и безстрастно, а лицето му отново стана сериозно.
— Казах, че ще я помоля. Не съм казал, че тя ще приеме. Честно казано, съмнявам се, че ще приеме.
Рафи се почувства така, сякаш са го ритнали в ребрата — замаян, смутен и несигурен какво означава ударът.
— Защо да откаже? Били сте любовници в последните дванайсетина години и от това, което виждам, продължавате да сте в прекрасни отношения.
Робин стана и отиде до прозореца, после се загледа навън, потънал в размисли. Стигайки до някакво решение, той се обърна към Рафи, облягайки се на рамката на прозореца, така че тялото и лицето му се губеха в сянката, очертана от нахлуващата отвън светлина.
— Не е точно така. Не сме любовници вече от три години. Три години, два месеца и… — той се замисли за момент — пет дни, за да бъдем точни.
— Но аз те видях как влизаш у дома й късно една вечер.
И как я целуна, припомни си с мъчителна яснота Рафи. Робин вдигна рамене.
— Продължихме да бъдем партньори в работата, както и добри приятели.
— Тогава защо… — Рафи спря, осъзнавайки колко стряскащо интимен беше въпросът, който се канеше да зададе.
Робин каза невъзмутимо:
— Защо вече не сме любовници ли? Защото Маги чувстваше, че не е редно. Тя не пожела да се омъжи за мене в началото, защото не беше влюбена в мене. Много неща се промениха през годините, но не и това.
— Ти не възрази ли, когато Марго вече…
Лицето на Робин се затвори.
— Да, това не ми хареса, но ако знаеш каква е Маги, ще разбереш, че човек не може да я принуждава. Освен че не споделяме леглото, приятелството ни си остана същото, а това имаше най-голямо значение… човек винаги може да намери жени за физическа връзка, но няма друга като Маги. Допреди една година, когато се зае да играе ролята на графиня Янош, ние живеехме заедно, когато не бях някъде да рискувам главата си. Едва когато се присъединих към британската делегация, започнахме да се правим, че сме просто познати.
Изпитвайки отчаяна нужда да осмисли това, което чуваше, Рафи каза:
— Сигурно мислиш, че има някакъв шанс тя да се омъжи за тебе, иначе нямаше да възнамеряваш отново да й го предложиш.
Робин се поколеба за миг, после каза хладно:
— Някога хранех по-големи надежди. Маги искаше да се върне в Англия, да заживее спокойно в някое малко градче като Бат, например. Възнамерявах да изчакам три месеца, после да отида при нея и да я помоля. Дотогава щеше да бъде готова да приеме предложението ми, защото щеше да е страшно отегчена. — Той сведе очи надолу и внимателно оправи превръзката на ръката си. — Сигурно щеше да се получи. Аз съм богат, тя е красива, добри приятели сме. В повечето бракове няма дори това. Но положението се промени и вече не мисля, че ще приеме такова предложение от мене.
Време беше за решителния въпрос в този необикновен разговор. Рафи запита:
— Ти обичаш ли я?
Стройното тяло на Робин, очертано срещу идващата отвън светлина, остана неподвижно.
— Дали я обичам? Не знам какво наистина означава това. Вероятно ми липсва темперамент за силни страсти. Със сигурност не я обичам така, както Маги разбира това.
Той замлъкна, после каза с глас, който подсказваше, че говори не толкова на Рафи, колкото на себе си:
— Бих се хвърлил в огъня заради нея, но това далеч не е същото.
Чувствайки се така, сякаш го разкъсват на две, Рафи пресече стаята и застана достатъчно близо, за да
