Сега вече наистина изумена, херцогинята рече:
— Извинението е прието. Напълно естествено е да се притесняваш за брака на брат си.
В очите на лейди Майкъл проблеснаха иронични светлинки, но и тя каза няколко помирителни думи. Устните на Клаудия потрепериха.
— И двете сте по-великодушни, отколкото заслужавам.
— Не желая да се карам с вас, лейди Херингтън — заяви с достойнство Розалинд. — Никога не съм го желала.
След това хвърли поглед на етърва си и размени няколко думи с лорд Херингтън, след като излязоха от спалнята.
Клаудия не седна; закрачи неспокойно из стаята. Беше уморително дори само да я гледаш.
— Радвам се, че дойде — изрече Стивън. — Не мислех, че ще те видя повече.
— За малко да стане точно така. — Графинята не смееше да срещне погледа му. — Съпругата ти дойде да ми каже за твоята болест. Държах се отвратително с нея.
Стивън трепна, защото си представи много добре сцената.
— Езикът ти винаги е бил зъл, когато си разстроена. Какво те накара да промениш мнението си и да дойдеш?
Сестра му се приближи към прозореца и погледна навън. Непреклонният й профил напомняше на стария херцог.
— След като съпругата ти си тръгна, Андрю влезе в салона и ме завари да плача. Не… не мисля, че ме е виждал да плача досега. Разбира се, поиска да разбере какво става. Обясних му, очаквайки да одобри позицията ми към твоя брак, убедеността, че никоя актриса не е достойна да бъде херцогиня Ашбъртън.
— Той не се ли съгласи?
Клаудия поклати глава.
— Намръщи се и рече, че вманиачаването ми по темата за рода Ашбъртън вече излиза от контрол. А после заяви нещо, което ми напомни току-що казаното от твоята Розалинд: че каквото и да правя сега, няма да получа одобрението на баща ни. — В очите й заблестяха сълзи, но не закапаха. — Че трябва да уважавам тази, която си избрал за съпруга, и да престана да упреквам и теб, и Майкъл, че сте мъже, а аз не съм.
На Стивън никога не му беше минавало през ума, че вечното недоволство на сестра им можеше да се дължи на нещо подобно. Това обаче звучеше съвсем логично. Андрю бе наистина проницателен човек.
— Ако животът беше справедлив, ти щеше да бъдеш син, Клауди — отвърна той, като използва умалителното име, с което се бе обръщал към нея в детството им. — От всички ни ти се приближаваше най-много до идеала на баща ни за това, какво би трябвало да представлява един херцог Ашбъртън. — Въздъхна, като си помисли за многобройните случаи, в които бе предизвиквал безмилостното презрение на баща си. — Но той беше несправедлив към всички нас, както знаеш. Тъй като ти беше момиче, не ти отделяше вниманието, от което се нуждаеше и което заслужаваше. Мен пък не ме харесваше, защото не притежавах съсловното високомерие, на което държеше толкова, а Майкъл направо го малтретираше. — Не беше необходимо да й напомня причината. — Трудно ми е да му простя това, което причини на брат ни. Но доколкото разбирам, той, прилича много на своя баща. Бил е отгледан с вярата, че подобно поведение е единствено правилното.
— И както каза, аз приличам много на него. — Графинята сведе мрачно глава. — Нямах представа колко много завися от подкрепата на Андрю; разбрах го едва сега, когато я изгубих. Знам, че имам труден характер, но Андрю винаги е бил до мен, въпреки всичките ми недостатъци. — Преглътна с усилие. — Не се харесвам особено, Стивън, но не знам как да се променя. Ако не съм дъщеря на баща си, коя съм тогава?
— Ти си също така съпруга, майка, сестра — отвърна тихо херцогът. — Да не говорим, че си графиня Херингтън. Колкото до Андрю… очевидно съпругът ти те разбира много добре. Наистина ли мислиш, че ще престане да те обича, след като, както каза сама, винаги е бил наясно с несъвършенствата ти?
— Той не ме обича. Как би могъл да ме обича някой? — извика отчаяно тя.
Ужасяващи, безмълвни сълзи потекоха по бузите й.
Не можеше да гледа мъката й. Спомни си как, когато беше много малък, тя го викаше, за да го прегърне. Младият мъж каза:
— Аз не мога да дойда при теб, Клауди, така че ще трябва да дойдеш ти, ако искаш да се прегърнем.
Винаги, когато го бе викала, той се бе устремявал право в обятията й. Графинята се усмихна през сълзи и приседна на ръба на леглото.
— Съжалявам, Стивън — промълви тя, като избърса очи. — Ти си тежко болен. Би трябвало аз да ти предложа утеха, а не да искам ти да ме утешаваш.
Той я потупа по дланта.
— Всъщност открих, че умирането е проста работа. Животът е далеч по-сложен.
От лешниковите й очи потекоха отново сълзи.
— Не мога да понеса мисълта да те изгубя, Стивън — промълви тя. — Аз съм по-голяма от теб — не е справедливо да съм жива и здрава, макар и толкова лоша, а ти, който си много по-добър от мен, да умираш.
Младият мъж се усмихна.
— Може и е вярно, че само добрите умират млади.
Клаудия притисна длан към устата си.
— Точно това ми каза Розалинд, когато дойде у нас. О, Стивън, цял живот съм допускала само грешки.
Херцогът я хвана за ръката и я притегли към себе си, за да може да я прегърне през раменете. Лейди Херингтън завря лице в рамото му и заплака. Само отчасти заради него, беше му напълно ясно. Повечето от тези сълзи бяха от съжаление — за бащата, когото обожаваше, но на когото така и не бе успяла да се хареса, заради безуспешните опити да живее според някакви невъзможни стандарти.
— Не бъди толкова лоша към себе си, Клаудия. В детството ти беше любимият ми човек. Ти ме изслушваше. Караше ме да се чувствам обичан. Винаги си била прекрасна с малките деца. — Усмихна се. — Ако не беше графиня, от теб щеше да излезе прекрасна бавачка.
Тя щеше да бъде като мисис Стандиш, да рискува живота си, за да защити повереното й дете, което и да е то. Графинята се изсмя през сълзи.
— Вероятно щях да се справя много по-добре.
Имаше чувството, че ако каже каквото трябва, щеше да й помогне, но не беше сигурен какво точно беше то. И тогава му дойде наум нещо.
— Защо се омъжи за Андрю? Имаше по-добри предложения. Можеше да бъдеш маркиза, не само графиня.
— Ами защото той ми харесваше най-много, разбира се. Когато бях с Андрю, винаги се чувствах хубава и умна. Желана. — Въздъхна. — Беше чудесно да бъдеш желана, въпреки че така и не разбрах кое пораждаше тези чувства у него.
— Съжалявала ли си някога за брака си?
— Никога — отвърна веднага тя.
— С други думи, ти го обичаш и винаги си го обичала. Казвала ли си му го някога?
Тя се изправи и започна да приглажда роклята си.
— Той знае, че… че не ми е безразличен.
Стивън не се изненада, че сестра му не можеше да използва думата любов. Той самият се бе държал така почти през целия си живот. Всъщност до предишния ден, когато бе напуснал за малко живота.
Сега вече знаеше от какво се нуждаеше сестра му. Стивън рече:
— Старият херцог ни научи на своя вариант на основните добродетели, Клаудия. Гордостта и благоприличието се намираха на най-горното място в неговия списък. Любовта не фигурираше изобщо. Всъщност, макар по тази тема да не се казваше нито дума, ние научихме, че да обичаш е признак на слабост. Достойно за презрение. — Спря за малко; трябваше да почине, преди да продължи. — Баща ни беше обърнал нещата с главата надолу. Любовта е най-голямата добродетел, това, заради което си
