завивки и чаршафи.
Когато приключиха с това и Розалинд започна да бърше лицето на Стивън с мокра кърпа, Катрин възкликна:
— Нека да извикаме един лекар, когото познавам.
Розалинд вдигна поглед.
— Знаеш, обещала съм му да не допускам подобно нещо.
— Иън Кинлок не е като другите лекари — отвърна лейди Майкъл. — Познавам го от армията. Той е блестящ, изключително квалифициран и като специалист по вътрешни болести, и като хирург, Спаси живота на Майкъл, когато другите хирурзи се бяха отказали да правят каквото и да е. Всъщност една от главните причини Майкъл да тръгне да търси брат си беше желанието му да го заведе при Иън.
Розалинд се поколеба, разкъсвана между даденото обещание и отчаяното желание да се вкопчи във всяка надежда, колкото и малка да бе тя. Усетила колебанието й, Катрин продължи:
— Нека поне го прегледа. Иън ще уважи желанието ти да не се увеличават страданията на Стивън. — Затвори очи и притисна китка към челото си. — Моля те, позволи ми да го повикам. Трябва да направим нещо.
Херцогинята въздъхна изтощено.
— Добре. Изпрати да го повикат.
Лейди Майкъл напусна стаята почти бежешком. Розалинд спря да бърше лицето на своя любим. Оправи завивките му и го целуна.
— Обичам те, Стивън — прошепна тя. — Винаги ще те обичам.
Той може би нямаше да я чуе. Но тя трябваше да изрече тези думи.
Хъбъл беше благодарен, че има какво да свърши, когато го изпратиха да намери Иън Кинлок. Бяха му необходими няколко часа, докато го открие и заведе в Ашбъртън Хаус. По това време Стивън вече дишаше по-леко. Розалинд стоеше до него и го държеше за ръката, вперила поглед в лицето му, сякаш чрез тази концентрация можеше да го задържи сред живите.
Вратата се отвори и Катрин скочи на крака.
— Иън, слава Богу, че дойде.
Херцогинята вдигна очи. Етърва й прегръщаше широкоплещестия мъж с непокорна бяла коса, който беше влязъл току-що в спалнята. Хвана го под ръка и го поведе към ложето на болния.
— Розалинд, представям ти моя приятел и чудодеец Иън Кинлок. Иън, херцогиня Ашбъртън.
— Ласкателствата няма да ти помогнат да стане чудо, Катрин — отвърна с отчетлив шотландски акцент новодошлият. — Това е приоритет единствено на Господ и той го прави доста пестеливо. — След това кимна на домакинята и остави лекарската си чанта край леглото. — Разкажете ми за заболяването на вашия съпруг, херцогиньо.
Лекарят се оказа по-млад, отколкото бе предположила в началото, на не повече от четирийсет години, въпреки белите си коси. Излъчваше интелигентност и невъзмутимо спокойствие. Радостна, че се бе съгласила да го извикат, младата жена отговори:
— Доколкото знам, болките са започнали в края на пролетта или началото на лятото. Той каза, че неговият лекар диагностицирал тумор на стомаха и черния дроб.
— Това е по-скоро описание, отколкото диагноза — изръмжа Кинлок. — Какви са симптомите?
Тя му отговаряше, доколкото можеше, изпълнена със съжаление, че не бе разпитвала по-подробно Стивън. В това време Катрин се оттегли. Кинлок започна прегледа. Опипа старателно корема на болния и измърмори:
— Туморът е или твърда маса, или подуване. Не усещам нито едното, нито другото, но определено се забелязва чувствителност.
Беше абсолютно прав. Макар да бе в полусъзнание, Стивън стенеше под ръцете на лекаря. Розалинд потрепваше заедно с него.
— Това означава ли, че не е толкова болен, колкото си мислим? — попита с надежда тя.
— Ашбъртън е в критично състояние, няма две мнения по въпроса. — Кинлок бръкна в чантата си и извади от нея игла. — Но трябва да призная, че съм дълбоко озадачен относно причината на неговото страдание.
Херцогинята прехапа долната си устна, когато Иън заби иглата насред дланта на съпруга й. Той почти не реагира, но Розалинд потрепери цялата.
Стивън не бе искал да страда от лекарска намеса. Но докато наблюдаваше безмълвно действията на медика, тя си спомни думите на съпруга си, че би опитал всичко, което му кажеше всеки знахар в Англия, ако имаше шанс да се излекува.
Какъвто и да е шанс, дори най-минимален, бе по-добре от нищо.
Глава 35
Измокрени до кости от леденостудения дъжд, Майкъл и Блакмър яздеха мълчаливо. До целта им оставаше съвсем малко. Вечерта беше мрачна, в съзвучие с настроението на Майкъл.
В погледа му блесна надежда, когато завиха по „Гровнър Скуеър“ и пред очите им се изправи Ашбъртън Хаус.
— Виж светлините в прозорците и сламата на улицата. Стивън е тук и, ако е рекъл Господ, Катрин — също.
Блакмър изправи гръб и застана нащрек.
— Моля се да е така. Вече започвах да мисля, че това издирване никога няма да свърши.
Усещането бе до болка познато и на Майкъл.
Конярят, който пое животните, потвърди, че херцогът и новата му съпруга били в Лондон от около две седмици, а лейди Майкъл пристигнала предишния ден. Гласът на слугата спадна до шепот, когато додаде, че господарят бил много болен. Не се очаквало да живее повече от един-два дена.
Майкъл си отключи сам; лицето му бе застинало в каменна маска. Стивън му беше дал този ключ, за да му помогне да се чувства наистина като част от семейство Кениън. С тази цел беше направил още много неща, И ето, че сега Стивън… Младият мъж пресече грубо мисълта. Без да се интересува дали спътникът му го следва, той прекоси забързано долния етаж към стълбището, водещо към покоите. Вдигна очи и видя съпругата си, седнала на една скамейка в коридора пред апартамента на брат му. Беше подпряла тъмнокосата си глава на стената; изражението й беше не по-малко съсипано от неговото собствено.
Повика я шепнешком. Катрин отвори очи, сякаш я бе стреснал насред дрямка. Лицето й светна като го видя.
— Майкъл!
Скочи на крака и хукна надолу по стълбите. Срещнаха се на междинната площадка, като се сблъскаха един в друг.
— Боже, Катрин, колко ми липсваше!
Стисна я в прегръдките си толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода. У дома. Най-после.
— И ти на мен.
Обви ръце около врата му и вдигна лице, без да усеща мокрите му, студени дрехи. Целувката й го накара да забрави почти напълно последните няколко влудяващи седмици.
Пусна я със съжаление и попита:
— Как е Стивън?
Младата жена въздъхна и опря чело в бузата му.
— Жив. Току-що дойде на себе си, но състоянието му е много тежко. Няма… няма да изкара още дълго.
Блакмър, който чакаше на дискретно разстояние, заизкачва стълбите.
— Заведете ме при него — рече припряно той. — Може би аз ще успея да направя нещо.
Погледът на бедния човек бе почти обезумял. Той явно се надяваше да направи някакво чудо.
