додаде сухо: — Или поне ще кажа на Майкъл да го направи.
Лекарят махна пренебрежително с ръка.
— Според собствения ти разказ си бил болен доста преди да се запознаеш със съпругата си. Имал си някои остри симптоми, но те обикновено сочат хронично отравяне.
— Как е възможно да стане такова нещо? — попита Катрин.
— Случаят на хронично отравяне, който лекувах, беше на дете, което боледуваше заради изпаренията от новите тапети в спалнята си. Има и други видове контакт, способни да доведат до подобни резултати. — Вгледа се съсредоточено в своя пациент. — Но не виждам как е възможно отравянето да е случайно. Ако източникът е в твоето имение, трябваше да се оправиш, след като го напусна.
— Същият аргумент важи и за умишленото отравяне — намеси се Катрин. — Стивън не е бил с един и същи човек през цялото време на своето боледуване. След като е напуснал абатството, той е пътувал седмици наред под измислено име без никой да знае къде се намира. Майкъл не успя да го открие, затова се съмнявам много, че и убиецът би могъл да го направи.
Херцогът се замисли върху развитието на своето заболяване. Нито обкръжението, нито хората бяха едни и същи. А това означаваше, че цялата теория на Кинлок беше погрешна и той все пак страдаше от смъртоносна болест.
И тогава гласът на Розалинд наруши напрегнатото мълчание.
— Лекарството ти, Стивън — промълви с ужас тя. — Хапчетата с опиум.
И разтвори другата си ръка, в която все още стискаше двете хапчета, които за малко не му беше дала.
— Ти пиеш поне по едно на ден от месеци. А напоследък — и повече.
— Откъде имаш тези таблетки? — попита остро Кинлок. Младият мъж се взря в малките дискчета в дланта на своята съпруга.
— Моят лекар ми ги направи. Джордж Блакмър. Лекото поскърцване на вратата прозвуча оглушително в мъртвата тишина, последвала думите му. В стаята влезе Блакмър. Стивън се запита дали не халюцинира, но се сети, че семейният лекар бе придружавал брат му по време на злополучното издирване.
Блакмър спря, усетил тежестта на насочените срещу него погледи.
— Херцогът. Да не би да е…
Гласът му секна и лицето му пребледня.
— Не, не е мъртъв. — Майкъл прекоси помещението като пантера и сграбчи яростно лекаря. — Стивън е отровен от арсеника, който ти си му дал. Копеле!
И го блъсна с всичка сила в стената.
— Почакай! — възпротиви се Иън. — Може би не хапчетата са източникът.
Но Блакмър не направи опит да отхвърли обвинението. Той просто се взираше в своя нападател, а по измъченото му лице се изписаха ужас и вина. Всички присъстващи разбраха безмълвното признание.
— Кажи си молитвата, Блакмър, защото ей сега ще те застрелям — промълви бавно и отчетливо с убийствен глас Майкъл.
Мигновено в ръката му се появи пистолет и той го насочи към главата на лекаря.
Но преди да бе стрелял, Стивън изстена:
— Не! — Гласът му прозвуча като шепот, но въпреки това разсече авторитетно въздуха. — Не го убивай, поне не още.
Брат му се поколеба, после неохотно пусна виновника и отстъпи. Прибра оръжието, без да сваля тежкия си поглед от своята жертва.
Отрова, не смъртоносна болест. Той щеше да живее. Да живее. Стивън едвам успя да осъзнае този факт с уморения си мозък. Кризата трябваше да бъде разрешена бързо. Събра всичките си сили и помоли Розалинд:
— Помогни ми да седна.
— Ти няма да умреш! — прошепна ликуващо младата жена. Подложи ръка зад гърба му, надигна го и натрупа няколко възглавници зад него. — Слава на Бога!
Херцогът я дръпна да седне до него, преди да насочи вниманието си към човека, който за малко не го бе убил.
— Тъй като беше заплашен моят живот, мое е правото да го разпитам. Блакмър, признаваш ли, че опита да ме убиеш?
— Не… не съм имал намерение да ви убивам. — Лекарят си пое на пресекулки въздух. — Всичко започна с лекарството, което ви дадох, когато се натровихте с храна през пролетта. Само около една четвърт от хапчетата съдържаха арсеник, а в тези, в които имаше, количеството беше различно. Опасността да се вземе смъртоносна доза наведнъж беше съвсем малка.
— Но с времето той е получил хронично отравяне, придружено с остри кризи в случаите, когато е поглъщал по-голяма доза — намеси се мрачно Кинлок. — Дяволска работа. Колкото повече хапчета е вземал, толкова повече се е приближавал до смъртта.
— Мили Боже, това можеха да бъдат фаталните таблетки! Розалинд захвърли ужасена хапчетата в огъня и избърса с отвращение длан в роклята си. Майкъл погледна към брат си.
— Негодникът призна вината си — заяви с непринуден тон той. — Мога ли вече да го убия?
— Озапти още малко кръвожадните си инстинкти. Все още не знаем защо го е направил.
Сега, като се върна в спомените си назад, Стивън си припомни, че първите умерени болки действително бяха започнали по времето, когато се бе възстановявал от хранителното отравяне. И пристъпите винаги го бяха поразявали малко след вземането на таблетките. Както бе казал Кинлок, беше дяволски добре замислено.
— Блакмър — попита с леден глас той, — какво, по дяволите, съм ти сторил, че да заслужа подобно отношение?
— Никога не съм възнамерявал това да стигне чак дотам. — Лекарят се облегна на стената, като трепереше видимо. — Аз… смятах да изчакам, докато преживеете няколко лоши пристъпа. И след това щях да ви „излекувам“ като по чудо.
— Значи едва не уби един човек, за да подхраниш амбициите си — възкликна невярващо неговият колега. — Как е възможно лекар да падне толкова ниско? Не го застрелвай, полковник. Той заслужава да му накълцат черния дроб с тъп скалпел.
Стивън се намръщи, опитвайки да разбере. Това не можеше да е всичко.
— Все още не си обяснил защо. Ти си лекар, уважаван в нашия край. Проспериращ. От години си в много добри отношения с овдовялата сестра на викария. Не се нуждаеш от чудеса, за да затвърдиш положението си. — Изведнъж го порази ужасяваща мисъл. — Или си отровил и други твои пациенти под предлог, че ги лекуваш? Божичко, ти лекуваше Луиза, когато умря!
— Не! — възкликна бурно Блакмър. — Кълна се, никога не съм вредил умишлено на друг пациент. Определено не на херцогинята.
Колкото и да беше странно, Стивън му повярва. Ако лекарят беше способен да лъже така убедително, щеше да отрече отравянето.
— Но това отново ме кара да се питам защо само аз съм бил така благословен с твоето внимание. Да не би да си републиканец, който презира аристокрацията като цяло? Или просто мразиш мен самия?
Блакмър бе навел глава, а гърдите му се вдигаха и отпускаха. Но той така и не отговори.
Тежкото мълчание бе нарушено внезапно от Розалинд, която си пое рязко дъх и възкликна остро:
— Блакмър, веднъж съпругът ми ми каза, че си бил намерено дете, отгледано от енорията. Кой беше баща ти?
Той вдигна рязко глава и я загледа. Лицето му беше посивяло.
— Ти… отгатна.
— Само го погледнете внимателно. — Херцогинята местеше проницателния си поглед от Блакмър към Майкъл и Стивън, и отново към Блакмър. — Формата на лицето, ръста и цвета на очите. Същите сивозелени очи като Стивън. Приликата не е така силна както между Стивън и Майкъл, но я има. Бащата на Блакмър е старият херцог.
Думите й изненадаха останалите, всички се умълчаха. И тогава Майкъл се обади с отвращение:
— Тази свиня не ми е никакъв брат.
