собствените си усилия… докато трупалата се с години горчилка в душата му го бе превърнала в отровител.
Стивън погледна към по-малкия си брат. Старият херцог се бе отнасял отвратително и към него, но поне бе отгледан с предимствата, които дава богатството. Бе имал възможност да бяга от абатството, като отиде в Итън и в домовете на своите приятели. Но дори при това положение емоционалното и физическото малтретиране бяха станали причина да се превърне в човек с труден характер и разрушителни инстинкти, докато успя да се помири със собствените си демони.
В действителност всички деца на херцога бяха жертви на неговата грубост и безчувственост. Клаудия се бе превърнала в язвителна, изпълнена с горчивина жена, а Стивън, предпочитаният син и наследник, се бе отдръпнал дотолкова от живота, че се бе изолирал от всичко, което има значение в него. Трябваше ли Блакмър, който бе страдал най-много от всички, да бъде унищожен, защото гневът му бе избухнал по такъв отвратителен начин?
В този момент самият Блакмър наруши напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание, като заяви безстрастно:
— Лорд Майкъл е прав. Макар да не съм възнамерявал да убия, резултатът бе почти такъв. Имаш пълното основание да ме изпратиш на бесилката. — Устата му се изкриви. — Не очаквам прошка. Но трябва заради мен самия, да ти кажа колко много съжалявам. Прости ми, Ашбъртън, задето заради мен преживя целия този ад. — Премести поглед към Розалинд. — И ти, херцогиньо, защото очевидно и ти си страдала. В известен смисъл може би дори повече от твоя съпруг. — После очите му се насочиха към Майкъл. — И ти, лорд Майкъл. Причиних ти голяма мъка и те разделих със семейството ти. Нямало е миг по време на нашето пътуване, през който да не съм съжалявал за това.
Внезапно Стивън се сети за „Буря“, пиесата, която трупата „Фицджералд“ бе изпълнила при първото му посещение. Винаги му бе допадал много начинът, по който Просперо прощава на брат си Антонио опита да го убие преди десетина години. Стивън винаги бе мислил за тази пиеса, свързвайки себе си и Майкъл с двамата герои. Но между тях нямаше истински престъпления за прощаване, само бе съществувала известна напрегнатост в отношенията им.
Херцогът си пое дълбоко въздух. Болеше го цялото тяло, стомахът му изгаряше в огън. В продължение на месеци бе изтърпял ужасни болки заради това, което бе сторил Блакмър. Трябваше да е вбесен, но гневът щеше да му отнеме повече сили, отколкото можеше да си позволи да пропилее.
Винаги бе смятал себе си за справедлив човек. Къде се криеше правдата в този случай?
Факт бе, че лекарят не бе възнамерявал да убива. А опитът на Стивън като представител на съдебната власт го бе научил да прави разлика между истинското и фалшивото, привидното разкаяние. Блакмър се разкайваше искрено и Ашбъртън му вярваше.
Като глава на семейство Кениън, сега бе негов дълг да поправи стореното от баща му престъпление.
— Ако допусна да замине за Австралия, абатството ще остане без лекар, а Блакмър е много добър в своята професия. Предпочитам друг подход. — Със строго изражение на лицето, той впери поглед в очите на своя полубрат. — Даваш ли ми думата си като Кениън никога повече да не вредиш на никого?
Блакмър премигна невярващо, а след това заекна:
— Аз… да, давам я.
— В такъв случай се върни в дома си и към лекарската си практика. — Тонът на Стивън стана сух. — И макар да не вярвам, че някога ще направиш друго престъпление, вероятно ще разбереш предпочитанието ми да намеря друг лекар за своето семейство и прислуга.
— И… и ще ме пуснеш да си вървя? — попита смаяно Блакмър. — След всичко, което направих?
Херцогът постави длан в ръката на своята съпруга. Това докосване му вдъхна нови сили и му помогна да разбере защо гневът му бе толкова слаб.
— Макар да не бих избрал да ме тровят, в крайна сметка спечелих безкрайно от това. — Вдигна очи към младата жена, която го наблюдаваше със сериозно изражение. — Ако не го беше направил, никога нямаше да открия Розалинд.
Нито пък духовната вяра, която сега бе част от него и даваше ново дълбоко измерение на живота му. Фактът, че бе намерил радостта в резултат на трагедията, правеше състраданието изненадващо лесно.
Отново погледна към своя полубрат.
— Ще те призная като син на стария херцог. Няма да имам нищо против, ако желаеш да вземеш името Кениън. Някой ден ще бъда готов да те опозная по-добре. Но не още.
Тук стоицизмът на лекаря се пръсна на милиарди парченца.
— Мили Боже! Великодушието ти прави това, което сторих, дори още по-ужасно. — Закри очи, като опитваше да се овладее, след това отпусна ръце и промълви: — Кълна се да… да вървя напред и да не прегрешавам повече.
Херцогът погледна към Майкъл.
— Ще приемеш ли моята присъда? Не те моля да ставаш приятел с Блакмър, а само да не го убиваш.
Младият мъж въздъхна.
— Забележката на Розалинд за това, че всички грешим, ми припомни какви огромни грешки съм допускал аз самият. И след като съм се възползвал толкова пъти от прошката на моите приятели, нямам право да се сърдя, че си избрал да бъдеш снизходителен. — Прегърна Катрин и я привлече към себе си. — Най-важното за мен е, че ти ще оздравееш. Но все пак мисля, че ще оставя ролята на светец на теб и на моята съпруга. Това никога не е бил моят стил.
Прекалено уморен, за да може да мърда друго, освен очите си, Стивън премести поглед към Иън Кинлок.
— Ти си единственият присъстващ, който не е член на семейството. Съгласен ли си да не говориш за случилото се?
— Така мисля. — Кинлок погледна намръщено към своя колега. — Иска ми се само да беше адвокат. Тогава злобата ти нямаше да ме изненадва. Очаквах обаче нещо по-добро от един лекар.
— Ако това ще донесе някому утеха, знайте, че аз самият никога няма да си простя, задето престъпих лекарската си клетва — заяви без капчица милост към самия себе си Блакмър. — Но наказанието сигурно изглежда леко в сравнение с моето престъпление. Уверявам ви обаче, че въпреки всичко това е много сериозно наказание.
Кинлок се взря в лицето му и кимна мрачно, видимо задоволен.
Розалинд огледа строго събраните около леглото хора.
— Ако всичко важно вече е казано, време е да напуснем тази стая и да оставим Стивън да си почине.
— Всички, освен теб — прошепна херцогът. Сега, когато кризата беше преминала, гласът му вече почти не се чуваше.
Кинлок погледна към болния.
— Много почивка, много прясно мляко и никакъв арсеник повече. Ще намина пак да го видя.
Прибра инструментите в лекарската си чанта и излезе. Катрин погледна към Блакмър.
— Ще наредя да ти приготвят една стая — заяви без особен ентусиазъм тя.
Той наклони глава.
— Много сте мила, лейди Майкъл, но мисля, че ще бъде по-добре да отседна в някой хан.
Тя кимна и целуна бузата на Стивън.
— Иън каза, че не може да направи чудо, но го направи — прошепна. — Да благодарим на Бога за това.
Майкъл постави ръка върху рамото на брат си. Това кратко, безмълвно докосване издаваше по-добре от всякакви думи чувствата му. После двамата излязоха от спалнята, хванати за ръце. Блакмър понечи да ги последва. Изглеждаше разбит и трагично самотен.
Спомнил си вида на Майкъл, когато бе по-млад и преживяваше дълбока вътрешна криза, Стивън събра сила за едно последно усилие.
— Не можеш да промениш миналото, Блакмър, но можеш да промениш бъдещето си. След като твоят баща те предаде, създай семейство, което ще ти донесе по-голямо удовлетворение.
