живия плет и завъртя стъблото между пръстите си. — Затова ми беше толкова трудно да приема, че… доверието помежду ни е осквернено завинаги.
— В този случай Мериъл наистина беше на първо място. Надявам се, че никога повече няма да ми се налага да вземам подобни решения.
— Е, може би справедливо я загубих — тъжно каза Кайл. — Тя напълно се е променила от първия път, когато се срещнахме. Много е хубава и никак не прилича на малоумна. Навярно това се дължи изцяло на теб.
— Тя никога не е била малоумна и направи за мен не по-малко, отколкото аз за нея. — Доминик се канеше да обясни как го бе очаровала, но се спря. Може би друг път. В момента беше много по-важно да изяснят недоразуменията, които толкова дълго ги бяха разделяли.
Навлажни устните си, преди да зададе най-съществения въпрос.
— От години се надявам, че някой ден отново ще станем приятели. Смяташ ли, че е възможно?
Брат му спря и се извърна, за да срещне погледа му. В очите му имаше стаена болка, колебание и копнеж за близост.
— Аз… не знам… Прекалено дълго не се разбирахме…
— Ние вече не сме съперници, Кайл, ако изобщо някога сме били. Може би сега ще бъде по-лесно да приемем различията си.
Кайл му се усмихна и Доминик си припомни онези далечни дни, когато бяха толкова близки.
— Бог вижда, че си заслужава да опитаме.
— Да си стиснем ли ръцете? — Доминик пое ръката на брат си, но побърза да я пусне, защото Кайл трепна. Погледна надолу и видя превръзката около дланта му. Сигурно е било доста болезнено да държи юздите. — Какво е станало?
— Порязах се със стъкло. Нищо страшно.
Кайл винаги бе предпочитал да крие слабостите си. Наистина бе невероятно, че е решил да се опита да прехвърли мост през пропастта, която ги разделяше.
А може би се бе променил… Доминик се опита да определи тази промяна и стигна до извода, че брат му изглеждаше като прероден. Всъщност и двамата се бяха променили през тези последни седмици, макар и по различни причини и по различни начини.
Може би най-после бяха съзрели и вече бяха готови да избегнат напрежението и конфликтите от миналото.
— Какво те накара да напуснеш страната и да не можеш да дойдеш в Уорфийлд?
Кайл повдигна вежди.
— Откъде знаеш, че съм бил извън страната?
— Получих от теб много силни сигнали. И много тъжни.
Лицето на Кайл се изопна.
— Винаги си бил добър в тези неща. — Помълча доста дълго, преди да отговори с напрегнат от болка глас: — Заведох жената, която обичах… в Испания, за да… умре…
Доминик затаи дъх. Това обясняваше всичко — невероятния подкуп, безкрайната мъка, отчаяния гняв.
— Съжалявам — промълви Доминик.
Представи си как би се почувствал, ако нещо се случи с Мериъл, и стомахът му се сви. Опита се да измисли как да утеши брат си, но не се сети за нищо и само сложи ръка на рамото му.
— Много съжалявам.
Усети, че Кайл разбра това, което не можа да изрази с думи. Пое дълбоко дъх. Брат му бе разкрил собствената си уязвимост. Сега и той трябваше да постъпи по същия начин. Искаше да му разкаже за случилото се на Ватерло — за болката, страха и лудостта. Доста време бе минало от онова изпитание, което така бе променило живота му.
Разговорът бе най-добрият начин да се строят мостове между двама души, а те едва сега започваха.
Глава 40
Мериъл нетърпеливо гледаше в посоката, в която изчезнаха Доминик и брат му. Почти очакваше двамата да се сбият на живот и смърт, затова изпита огромно облекчение, когато най-после се появиха. Двамата мъже вървяха спокойно и разговаряха. Доминик се засмя, а лорд Максуел го потупа по гърба. Братята изглеждаха сякаш подмладени и много щастливи. Мериъл реши, че може дори да хареса близнака, ако не тормози повече съпруга й.
Максуел спря при готвачката, за да напълни чинията си с печено говеждо, а Доминик приближи зад нея и обви ръка през кръста й.
— Справи се много добре — весело каза той. — Скоро празненството ще свърши.
— Добре. Готова съм да се оттегля. — Младата жена го стрелна с поглед изпод дългите си мигли. — Радвам се, че с брат ти сте се помирили.
— Аз също. Поговорихме си съвсем откровено за близо двадесетгодишните ни недоразумения. — Ръката му се стегна около гъвкавата й талия. — Може и да ти се стори странно, но аз мисля, че е било по-добре, дето сме били разделени толкова дълго. Така сме пораснали самостоятелно и сега просто трябва да се приемем един друг. Кайл вече не е изпълнен с желание да господства, а аз — да се бунтувам.
Мериъл се съмняваше, че някога ще разбере какво означава да си близнак, но това нямаше значение. Доминик беше щастлив, което бе най-важното.
Когато настъпи вечерта, всички участници в празненството бяха сити и доволни, но малко изтощени от танците и дългия ден. Завършек на веселието щеше да сложи големият огън. Лорд Греъм приближи до високата купчина дърва и гръмогласно обяви:
— Време е да запалим огъня за най-дългия ден в годината. Нека той да лумне и в чест на брака между Доминик и лейди Мериъл!
Чичо й размахваше масивен бастун с месингов накрайник. Бе заявил, че си е изкълчил глезена, но Мериъл подозираше, че е бил толкова вбесен от появата й с Доминик и семейство Еймс, че е ритнал гардероба в стаята си и си е ударил пръста. Оттогава обаче той се държеше безукорно и тя му прости първоначалния гневен изблик.
Тълпата започна да се стича около огъня и Доминик прошепна на младата си съпруга:
— Почакай ме тук. Ще заведа Кайл при татко и Лусия. Двамата ще се зарадват, като видят, че сме оправили отношенията си.
Мериъл кимна. И без това не й се искаше да присъства на подобна семейна сцена, а пък беше заобиколена с толкова весели и дружелюбни хора, които не криеха уважението си към своята господарка.
Управителят Кар запали факлата на лорд Греъм. Чичо й се извърна към нея и извика:
— Мериъл, ще запалиш ли огъня?
Тя потисна обзелите я тръпки. Не харесваше огньове. Напомняха й твърде много за смъртта на родителите й.
— Моля те, направи го ти, чичо.
Греъм се обърна и хвърли факлата към готовата клада. Между дървата бяха пъхнати възпламенителни вещества и огънят лумна незабавно. Пламъците се издигнаха нагоре към небето и радостните викове разцепиха нощта.
Мериъл замръзна. Извитото тяло на чичо й, докато хвърляше факлата, пламъците, виковете… Прониза я ужас, силен и разтърсващ като светкавица.
Обзета от паника, младата жена се обърна и хукна през тълпата към спасителната прегръдка на нощта. Стигна до пътеката, която водеше към Касъл Хил, и продължи по нея, препъвайки се из камънаци и клони.
Вече бе във вътрешния двор на стария замък, когато острата болка в слепоочието я принуди да спре. Пое дълбоко въздух, отпусна се в тревата и се опита да проумее страха, който бе разтърсил цялото й същество. В съзнанието й изплуваха образи от нощните й кошмари — пламъците и дявола, който хвърля
