първата факла, после зловещите писъци на нещастниците, уловени в капана на пожара.
И… Кемал! Той също беше там — много по-млад, с гладко лице, но все пак беше той.
В далечината искреше големият огън. Хората край него нехаеха за нейната мъка. Мериъл обви ръце около треперещото си тяло и с мрачна решителност се застави да потърси истината, заровена в далечния кошмар.
Рексъм и Лусия се зарадваха на Кайл, особено след като двамата с Доминик отново бяха приятели. Младоженецът остави брат си при семейството си и се запъти обратно към Мериъл. Още бе далеч, когато я видя как побягна от огъня. Намръщи се, чудейки се дали в крайна сметка тълпата не й е дошла твърде много. Загрижен, си проправи път през смеещите се селяни. Явно бе време да отведе съпругата си у дома.
По небето още имаше следи от залязващото слънце, а и оранжевото кълбо на луната осветяваше пътя му. Въпреки това младият мъж пое предпазливо по пътеката, водеща към Касъл Хил.
Мериъл познаваше околността като петте си пръста и сигурно бе пробягала вече целия път. За щастие бе облечена в светла дреха и това щеше да му помогне да я открие в тъмното.
Навлезе сред руините на стария замък. Тъкмо започна да се чуди дали не бе изоставила пътеката и не се бе върнала към къщата, когато съзря призрачната фигура, скупчена на земята. Изтича при нея и тревожно попита:
— Мериъл, какво не е наред?
Тя вдигна глава. На лунната светлина лицето й бе мъртвешки бледо. Доминик коленичи и я прегърна.
— Какво се е случило?
Разтърсвана от конвулсии, Мериъл зарови лице в гърдите му. От цялото й същество се излъчваше страх.
— Да не би да са те нападнали? — попита Доминик.
— Н-не… — Гласът й бе едва доловим шепот. — Аз… си спомних…
По тялото му пробягнаха студени тръпки.
— Огънят и виковете са те върнали към нощта, в която твоите родители са загинали?
Тя не отговори, а скочи на крака и изтича по каменните стълби към парапета. Доминик мигом я последва. Когато Мериъл приближи до кулата, той почти грубо я издърпа назад.
Младата жена вкопчи ръце в камъка и се втренчи в тъмнината.
— През онази нощ луната бе същата. Аз бях на балкона, както сега, и гледах звездите. Страхувах се, че бавачката ще дойде и ще ме прибере в стаята. Мъжкото крило на двореца беше там. — Посочи вдясно. — Алури не беше строго охранявана крепост, защото не се числеше към кралските резиденции. Столицата на махараджата се намираше на север, на два дни път във вътрешността на страната, но той бе дал разрешение на баща ми да остане в Алури.
— Видя ли нападението? — тихо попита Доминик. Тялото й бе напрегнато. Доминик предположи, че в този миг тя вижда Индия, а не тихата шропширска нощ.
— Те препускаха с грохот, крещяха и размахваха факли. Бяха десетки, стотици — цяла армия от побеснели диваци. Много бързо обезвредиха охраната на баща ми, която бе малобройна, защото се предполагаше, че сме на безопасна територия. Нашите хора бяха сварени напълно неподготвени.
Мериъл пое дълбоко дъх.
— Един от конниците бе облечен в черно и лицето му бе покрито. Виждаха се само очите. Не беше водачът им, но той хвърли първата факла. Времето бе сухо и покривът пламна като барут. Помислих, че тъмният мъж е луд, защото нахлу с цвилещия си кон направо в двореца. Не го забелязах да излиза.
Мериъл трепереше. Доминик обви ръка около раменете й с надеждата да я успокои.
— Значи си видяла всичко, което се е случило.
Мериъл хвана плитката си и пръстите й нервно започнаха да я усукват.
— Хората, които успяваха да избягат от огъня, се натъкваха на мечове и копия. Имаше един възрастен и мил старец, който ми носеше шербет. Той… Отрязаха му главата, а един от конниците я набучи на копието си и я метна през двора.
— Видя ли родителите си?
Тя поклати глава.
— Техните стаи бяха отдясно. Там покривът първо пламна. Аз… Надявам се, че са умрели бързо, задушени от пушека.
— Как успя да избягаш?
— Бях изплашена от огъня, но в същото време се страхувах да скоча. Дворът беше пълен с онези диваци… Свих се на топка ужасена, че ще ме набодат на някое копие. После моята бавачка Хирал се появи, олюлявайки се, зад мен. Тя… Робата й бе в пламъци. Извика в нощта и един от ездачите под балкона погледна нагоре. Тогава се случи нещо странно. Двамата дълго се взираха един в друг. Аз… Аз мисля, че този мъж бе потресен от горящата жена и малкото дете. — Мериъл се разплака. — Хирал извика нещо, което накара косата ми да настръхне. После… После ме вдигна и ме хвърли през перилото.
— Господи! — Доминик я притисна към себе си. Самият той трепереше. — И конникът те улови?
— Да… Сигурно го е направил — прошепна в рамото му тя. — Падах и после изведнъж се спрях. Следващото, което си спомням, е, че съм върху коня, а ръката на мъжа подпира гърба ми. Чувствах се като натрошена. — Доминик я прегърна в отчаян опит да отнеме болката й, да я прогони завинаги.
— Сега си в безопасност, любима. Вече всичко е свършило.
— Не, не е — прошепна младата жена. — Не е…
Изгладнял от дългата езда, Кайл се нахвърли с вълчи апетит на вкусната храна. Лусия седеше до него сред вълни от шумоляща коприна.
— Вие двамата с Доминик наистина ли се изяснихте или само се преструвате заради мен и татко?
Брат й прокара печеното със солидна глътка бира.
— Направихме го, Лусия. Ти постъпи правилно, като ме накара да те изслушам.
Тя въздъхна облекчено.
— Радвам се. Мислиш ли, че примирието ви ще продължи дълго?
— Да. И двамата го искаме, а и няма за какво повече да си съперничим. — Кайл усещаше, че смъртта на Констанца го бе променила из основи, изпълвайки го с една свобода, която дори той самият все още не разбираше.
— Това е най-хубавият сватбен подарък, който можехте да ми направите. — Лусия се усмихна, прегърна го и стана, за да се присъедини към празнуващите край огъня.
Кайл тъкмо се канеше да си отреже още едно парче от говеждото, когато ножът му застина във въздуха. Нещо не бе наред и то бе свързано с Доминик. Опасност? По гърба му полазиха студени тръпки. Изправи се и огледа тълпата, но дори и след като се качи на пейката, за да вижда по-добре, не откри никъде брат си.
Кога всъщност го бе видял за последен път? Смътно си спомни, че лейди Мериъл се бе отдалечила от огъня, а не след дълго и Доминик я бе последвал. Може би просто младоженците ще продължат празненството в уединение? Как би могло да ги грози някаква опасност в този ограден парк.
Дали обаче още някой не бе тръгнал след тях? Може би се бе промъкнал в Уорфийлд заедно с гостите и сега се бе притаил в сенките, изчаквайки сгоден случай, за да обере някой благородник?
Глупости! Май даваше прекалена воля на въображението си. Скочи от пейката и се протегна отново към халбата с бира. Но изведнъж застина. Неясното чувство на безпокойство се засилваше. Може би наоколо нямаше никакви престъпници, но Доминик и Мериъл се бяха насочили към стария замък, а мястото бе опасно, особено през нощта. Нищо чудно да има и падащи камъни.
Отмести чинията си и се запромушва през тълпата. Щеше да засрами младоженците, ако ги свари в интимна поза, но не можеше да пренебрегне предупредителното бучене в главата си.
Тъкмо стигна до пътеката, когато една висока и тъмна фигура изведнъж изникна до него. Беше Кемал.
— Нещо не е ли наред, милорд?
