сърцето й и изпълваше всяка нейна клетка с желание за закрила, страст, приятелство и разбиране.
— Веднъж ти ми каза, че си готов да напуснеш Уорфийлд, стига аз да те помоля. Ако някога си изгубя дотолкова разсъдъка и го направя — моля те, не си отивай!
Доминик се засмя и я целуна.
— Не се тревожи, любов моя. Не съм сигурен, че в този случай щях да бъда истински джентълмен и да удържа на думата си.
Мериъл зарови лице на гърдите му. Усети силните удари на сърцето му.
— Не е нужно да бъдеш джентълмен, стига никога, никога да не ме напускаш.
Епилог
Практична както винаги, лейди Лусия Ренборн успя да избере един прекрасен септемврийски ден за сватбата си. Церемонията се състоя в енорийската църква в Дорнлей, за да могат да присъстват всички приятели и съседи на семейството.
Венчавката мина гладко, с изключение на едно малко произшествие — младоженецът изтърва сватбената халка, която се търкулна по каменния под, но бързо бе вдигната от един шафер. Доминик изпита искрено съчувствие към бъдещия съпруг — той самият беше кълбо от нерви, когато се венчаваше за Мериъл, а тогава присъстваха много по-малко хора.
Церемонията завърши с целувка на новобрачните, след което гостите излязоха в двора на църквата, за да ги изчакат. Доминик през цялото време не пускаше ръката на Мериъл. Макар че сега тя изглеждаше много по-спокойна сред многолюдната тълпа, той не искаше да й се случи нищо лошо.
Децата се гонеха щастливо из украсения с цветя и панделки двор, а хората бъбреха оживено и се смееха. Наблизо бяха подредени малки кошнички, пълни с розови листенца. Мериъл се огледа и рече:
— Ей сега се връщам.
Докато тя се отдалечаваше, Доминик развеселено забеляза, че макар бледозелената й рокля да бе безукорна, а косата й — прибрана в елегантен кок под изящното боне, тя бе изхлузила обувките си, за да усеща меката трева.
— Радвам се да видя, че все още не се е цивилизовала напълно — разнесе се плътният глас на Кайл до него.
— Мисля, че няма опасност — усмихна се Доминик, припомняйки си изминалата нощ. Никой не можеше да си представи какви вълнения крие женитбата с една страстна дивачка.
Извърна се към брат си. Двамата не бяха имали възможност да останат насаме, откакто Доминик и Мериъл бяха пристигнали в Дорнлей. Но Кайл изглеждаше много по-спокоен от последния път в Уорфийлд. Тогава той бе отчаян от загубата на любимата жена и съсипан от чувството, че е предаден. Сега изглеждаше… много по-уравновесен. Беше в мир и разбирателство със себе си и Доминик не го бе виждал такъв от дете.
— Говори ли с Рексъм? — попита Кайл. — След като Мериъл няма мъжки роднини по бащина линия, старото момче планира да издейства титлата да се завещае на теб и нея. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Така че ти най-после ще станеш граф.
— Мили Боже! — смаяно прошепна Доминик.
— Ще ти хареса ли да бъдеш следващият лорд Греъм?
Брат му се поколеба.
— Една титла наистина не ми се струва толкова важна. Ще попитам Мериъл какво мисли по този въпрос.
Лицето на Кайл придоби сериозно изражение.
— Смятам да напусна Англия, Доминик. Не знам кога ще се върна. — Кимна към църквата. — Останах толкова дълго единствено заради сватбата на Лусия. Утре тръгвам.
— Проклятие! — изпусна се Доминик, но потисна детинското си желание да се опита да промени решението на брат си. Кайл заслужаваше да бъде щастлив по своему. — Ще ми липсваш.
— И ти на мен — тихо отвърна Кайл. — Каква ирония на съдбата — да тръгна точно когато двамата с теб отново се помирихме. Но ако не замина сега, никога няма да го сторя.
— А какво казва Рексъм за това?
— Ще му го съобщя тази вечер. Няма да бъде щастлив, но той има теб и Мериъл. Вие ще се погрижите за наследството, ако нещо се случи с мен. — Кайл се поколеба, търсейки подходящите думи. — Аз винаги съм искал да бродя из далечни места и да видя непознати земи, но бях длъжен да остана в Англия и да изпълнявам ролята си на наследник. Тогава… един човек ме накара да осъзная, че винаги мога да избирам как да изживея живота си. Време е да направя това, за което съм мечтал.
Доминик протегна ръка.
— Само не забравяй да се върнеш някой ден.
Кайл я пое и я стисна силно.
— Няма.
Погледите им се срещнаха и Доминик усети как буцата на гърлото му се стопява. Разделени и от половината свят, те никога повече нямаше да бъдат толкова далеч един от друг, колкото в миналото.
— Давам ти Пегас. Когато го яздиш, мисли за мен.
Опитвайки се да запази спокойния израз на лицето си, Кайл се обърна и се смеси с тълпата тъкмо когато вратите на църквата се отвориха. Отвътре се появи щастливата новобрачна двойка. Мериъл и Доминик се присъединиха към поздравяващото ги множество точно навреме, за да засипят Лусия и сияещия й съпруг с рози. Поне един от семейството да има нормална сватба, тъжно си помисли Доминик, докато хвърляше последното от уханните листенца.
Мериъл улови ръката му и го поведе към отдалечения край на църквата.
— Ела да видиш!
Спряха пред туфа сини цветя.
— Никога не съм ги виждала. Смяташ ли, че викарият ще ми позволи да занеса няколко в Уорфийлд?
Цветята не бяха нищо особено, поне според Доминик, но Мериъл беше познавачът.
— Мисля, че да. Ще дойдем утре и ще го попитаме. — Огледа се, видя, че наоколо няма никой и я привлече към себе си. — Не съм те целувал, откакто излязохме от Дорнлей.
— Цяла вечност! — закачливо го стрелна с поглед Мериъл.
Целувката й бе пълна със страст и себеотдаване. Дишането им се учести, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Без да откъсва устни от нейните, Доминик я притисна към ствола на близкото дърво.
Задъхана и едва сдържаща смеха си, Мериъл отметна глава.
— Предполагам, че ще ми кажеш, че не е много прилично да се любим под този дъб на сватбата на сестра ти, когато всеки миг може да дойде някой.
Той неохотно се отдръпна.
— Взе ми думите от устата. Но помисли колко хубаво ще бъде, когато отново останем сами.
— Мисля, мисля — страстно прошепна съпругата му.
Докато Мериъл оправяше роклята си, Доминик рязко каза:
— Кайл напуска Англия. Иска да види света.
Погледът й срещна неговия.
— Съжалявам. Но сигурно ти съжаляваш много повече.
— Да, обаче ще се оправя. Радвам се, че най-после ще направи това, което винаги е искал. — Прегърна я през раменете. — Нека се върнем пеша до Дорнлей.
Тя кимна и двамата излязоха през задната врата. Поеха по пътеката между дърветата, която щеше да ги изведе до голямата къща.
— Кайл ми спомена, че баща ми иска да изпрати петиция до краля с молба титлата Греъм да се даде на теб, вместо да остане без претендент. Ще ти хареса ли да бъдеш лейди Греъм?
Тя не отговори веднага. После вдигна глава и му се усмихна.
— Бих искала един ден моят син да наследи от теб титлата на баща ми.
В гърдите му се надигна неизказана радост — тя вече не изпитваше безпокойство при мисълта за деца.
