Леля й се намръщи, но бе достатъчно благоразумна, за да продължи. Смени темата, като взе писмо от масичката до дивана.
— Току що получих това писмо от Андрю. Полкът му сега е в безопасност, в Париж. Предполагам, че съюзниците ще окупират града за известно време, докато се възстанови френското правителство.
— Споменава ли за офицерите, с които се запознах в Испания? — загрижено попита Джослин. Двете с леля й внимателно бяха проверили списъците на ранените и убитите при Ватерло. Седмици след битката някои от ранените бяха починали.
Лора набързо прегледа писмото, за да провери дали пише за някои от офицерите, които Джослин познаваше.
— Ето, има и добри вести. Капитан Далтон е бил изпратен в болницата „Йоркският херцог“ тук, в Лондон. Ранен е тежко в крака, но животът му е вън от опасност.
— Добри новини, наистина — усмихна се Джослин, зареяна в спомените. — Спомняш ли си как Ричард ме спаси, когато се загубих, опитвайки се да открия зимната квартира на чичо Андрю?
— Дали си спомням! — Лора завъртя очи в престорен ужас. — Мога да ти покажа белите коси, с които се сдобих след като ти препусна с коня си към Фуенте Гуиналдо с всичките онези войници, съпровождана само от една камериерка.
— Тогавашната ми прислужница беше ужасна страхливка — опита се да се защити Джослин. — Как да знам, че тя категорично ще откаже да напусне Лисабон?
— Момичето е имало много повече здрав разум от теб — сухо отвърна леля й. — Истинско чудо е, че не сте били ограбени и убити от френските войници, от местните бандити, от испанските партизани или Бог знае от кой още. Трябва да си била луда, за да се озовеш в зоната на сраженията.
Дълбоко в себе си Джослин бе съгласна. Това бе един от случаите, когато твърдоглавието й бе взело връх въпреки усилието й да го обуздае.
— Направих проучвания и пътуването не изглеждаше опасно. Признавам, че бях малко разтревожена, когато водачът ми избяга. Нямах представа как да стигна до полка на чичо Андрю, но бях добре въоръжена, а ти знаеш, че съм отличен стрелец. След като капитан Далтон и неговият патрул ме откриха, вече бях в безопасност.
— Мога само да добавя, че наистина си имала силен ангел-пазител. — Леля Лора отново погледна писмото. — Майор Ланкастър също е настанен в болницата „Йоркският херцог“, но май не си се срещала с него. През зимата, която ти прекара с нас, той бе изпратен на специална мисия с испанската армия. — Очите й се натъжиха. — Боя се, че той умира.
Джослин се наведе и отпусна ръка върху рамото на леля си. Четенето на списъците с жертвите от Ватерло бе много болезнено за нея, но още по-мъчително бе за леля й, която бе прекарала целия си живот като офицерска съпруга, а сега повечето от приятелите й бяха убити.
Чрез лейди Лора, Джослин се бе запознала с много офицери и искрено й съчувстваше, тъй като бе харесвала мнозина от тях. Те наистина притежаваха качества, заслужаващи уважение, за разлика от парфюмираните лондонски контета. Може би тъкмо това я бе привлякло у херцог Кандоувър, чието изискано облекло не можеше да прикрие интелигентността и целенасочеността му. Той се смяташе за пример на образцов едър земевладелец, което говореше доста за характера му. Освен това активно участваше при изработването на важни закони в Камарата на лордовете. Политическите им възгледи също ги сближаваха.
Да, Кандоувър беше мъжът за нея. Тя го харесваше много…, но не прекалено.
Само ако имаше още време, за да задълбочи връзката им. Джослин бе сигурна, че херцогът ще се ожени, ако срещне подходящата жена. Жена от неговия кръг, със сходен темперамент и характер.
Но времето изтичаше и ако продължаваше да изчаква, за да привлече още по-силно вниманието му, щеше да загуби наследството си. Всъщност, ако остане само със скромна издръжка, щеше да изгуби и възможността да се среща с Кандоувър в обществото. Тя нямаше да бъде богата и очарователна наследница, желана от мнозина, а дама със скромно състояние, преминала разцвета на младостта си. Това я ужаси. Бе напълно неприемливо. Свикнала бе с положението си в обществото и го смяташе за сигурно.
Проклет да е баща й! Двамата бяха толкова близки, а накрая я бе предал…, също както някога бе предал и майка й…
Бързо пропъди тази мисъл, с което отдавна бе привикнала. По-добре да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи, за да не изгуби и наследството, и съпруга, когото желаеше. Все още оставаше един месец, а Кендъл от Чарлтън никога не се предаваха, въпреки че тя вече не беше от там.
— Мисля, че сутринта ще посетя капитан Далтон в болницата — рече Джослин, завръщайки се към по- земни грижи. — Ще дойдеш ли с мен?
— Утре не мога, нито вдругиден, но му кажи, че по-вдругиден обезателно ще го навестя. — Лейди Лора се изправи и извини, че трябва да отговори на писмото на съпруга си.
Когато остана сама в салона, мислите на Джослин отново се насочиха към нейния проблем. Очевидното решение бе да се омъжи за някого от ухажорите си и да има модерен брак, в който всеки от партньорите живее собствен живот, след като се родят един или двама наследници. Но тази идея я отвращаваше. Не искаше да бъде кобила за разплод на някого, когото едва познаваше, нито пък да стане една от многобройните мимолетни любовници на херцог Кандоувър. Джослин искаше да бъде негова съпруга. Тя се бе примирила с факта, че верните съпрузи, ако въобще имаше такива, са малко, но вярваше, че Кандоувър ще й изневерява дискретно. А ако имаше късмет, той може би щеше да осъзнае, че съпругата му е единствената жена, от която се нуждае.
Въпреки отвращението на леля й от идеята за бързото вдовство, то би било за предпочитане пред брака по сметка, тъй като щеше дай даде свобода и време, за да спечели сърцето на Кандоувър. Но сър Харолд Уинтърсън не беше подходящият кандидат-жених. Лейди Лора бе права за едно — не си струваше да се омъжи за възрастен джентълмен и да се озове в неприятното положение да очаква с нетърпение смъртта му, за да получи свободата си.
Джослин вдигна глава и се втренчи във великолепно изрисувания позлатен таван на салона. Като дете често лягаше на пода и си фантазираше какви ли не истории за изкусните картини. Обичаше тази къща почти колкото и „Чарлтън Аби“.
Непокорната половина от характера й отново взе връх и тя изруга с ярост, която би спечелила възхищението на някой от войнствените й предци. Може би нямаше да спечели любовта на херцога и Чарлтън да бе завинаги загубен за нея, но „Кромарти Хаус“ все още й принадлежеше. Без значение какво ще й струва, щеше да открие начин да запази дома си и да го спаси от алчните ръце на Елвира.
Глава 2
Приглушените стъпки на прислужницата събудиха Джослин и прекъснаха неспокойния й сън. Тя се прозина, претърколи се в леглото, надигна се и постави в скута си подноса, на който слугинята бе оставила чашата с горещ шоколад и препечените филийки хляб.
— Благодаря ти, Мари. — Забеляза лекото смръщване по лицето на девойката и побърза да добави: — Наред ли е всичко на долните етажи?
Зарадвана от възможността да поговори с господарката си, Мари Рено заяви с отчетливия си френски акцент:
— За лакея Хю Морган ли питате?
Джослин кимна окуражително. Морган бе красив и млад уелсец, който преди няколко месеца бе започнал работа в къщата и бе причинил доста вълнения сред прислужничките. Мари изглежда бе момичето, привлякло вниманието му.
— Брат му Рийс, драгун, който бе ранен при Ватерло, току-що пристигна в болницата „Йоркският херцог“. Хю искаше веднага да го посети, но през следващата седмица не получи свободен следобед. — Девойката погледна с очакване към господарката си.
Възможно ли е Рийс Морган да е пристигнал със същия военен кораб, с който е пътувал и Ричард Далтон? Ранените бяха стотици. Потискайки въздишката си, Джослин отпи от вдигащия пара шоколад.
— Всичко може да се нареди много удобно както за мен, така и за него. Още днес, до обяд, ще посетя приятел в болницата „Йоркският херцог“. Морган може да ме придружи и така ще види брат си, докато съм в
