стаята на приятеля ми.
— О, милейди, това е чудесно. Той ще бъде много доволен.
С грейнало лице Мари изтича към съседната стая, използвана от Джослин за гардеробна, за да подготви костюма на милейди за сутрешната визита. Джослин протегна ръка към още топлите препечени филийки хляб и мислено си пожела да може да разреши всички проблеми така лесно, както този на Хю Морган.
Болницата „Йоркският херцог“ бе мрачна сива грамада, в която изпращаха само по-тежко ранените войници. Джослин се запита с унила усмивка дали тази потискаща сграда е най-доброто място за възстановяване на пациентите.
Младата жена закрачи решително по коридора, докато лакеят я следваше по петите. Хю Морган беше висок и широкоплещест, с мелодичен глас като повечето уелсци. Той се оказа приятно допълнение към прислужниците в нейната къща, но днес загрижеността за брат му помрачаваше привлекателното му лице.
Болницата беше пълна с ранени, затова й отне доста време, докато разбере къде бе настанен Рийс Морган. Джослин попадна на такива потресаващи гледки, усети толкова неприятни миризми, че едва не й прилоша. Дори лицето на Хю, обикновено със здравословен селски вид, сега позеленя и пребледня.
Рийс Морган лежеше на ъгловото легло сред още четиридесетина такива в едно помещение, което бе прекалено тясно за толкова много пациенти. Някои от болните седяха или разговаряха на групи, но повечето лежаха в стоическо мълчание. Глъчката отекваше от голите стени. Във въздуха бе надвиснало тежко зловоние, смътно напомнящо за смъртта. Хю набързо огледа помещението.
— Рийс, братко!
Втурна се към ъгъла, но веднага се досети, обърна се за миг към Джослин и й хвърли извинителен поглед. Тя му кимна в знак, че му разрешава да се затича към леглото на брат си.
Раненият гледаше втренчено в тавана, но се озърна, когато чу познат глас. Макар че изражението на лицето му издаваше не по-малко изненада от това на брат му Хю, Рийс Морган бе толкова мрачен, че едва се помръдна, когато Хю се втурна да го прегърне, бърборейки нещо на трудния за разбиране уелски език.
Загрижеността, изписана на лицето на Хю, накара лейди Джослин да се почувства неудобно. Тя отмести поглед встрани, но не можа да отвърне очи от долния край на леглото на Рийс. Под завивката се забелязваше издатина само от един крак. Левият му бе ампутиран под коляното.
Тя преглътна неловко, преди да се приближи и да докосне с ръка рамото на Хю. Той се обърна към нея смутен от жеста й.
— Съжалявам, милейди. За миг забравих задълженията си.
Джослин се усмихна на двамата братя.
— Не е нужно да се извинявате. Сержант Морган, може ли да се представя сама? Аз съм лейди Джослин Кендъл и имам честта да бъда работодателка на брат ви.
Притеснен от елегантната дама, Рийс се опита да се надигне, подпирайки се с ръка в една от стените, до които беше приближено болничното легло. Леко кимна с глава и промърмори прегракнало:
— За мен е истинско удоволствие, мадам.
Хю го смъмри:
— Трябва да я наричаш „лейди“, глупчо.
Загорялото му лице с келтски очертания, типични за жителите на Уелс, внезапно почервеня от смущение, докато раненият сержант редеше извиненията си. Джослин побърза да сложи край на неудобната сцена с думите:
— Няма значение, сержант. Всъщност вие двамата не сте ли близнаци?
— Не, аз съм с една година по-стар от него — припряно отвърна Рийс. — Но често ни взимат за близнаци.
— Много си приличате — отбеляза Джослин.
— Вече не чак толкова — недоволно възрази Рийс и насочи погледа си към празното място в леглото, където би трябвало да се намира другият му крак.
Джослин мигом се изчерви. Реши, че двамата братя ще се чувстват по-добре без смущаващото й присъствие, затова каза:
— Ще се опитам да открия приятел, който е в тази болница. Щом приключа с визитата си, ще се върна тук, Морган.
Хю изглеждаше неуверен какво трябва да предприеме:
— Да ви придружа ли, милейди?
— Глупости, какво може да ми се случи в една военна болница? — нервно отвърна тя. — Сержант Морган, знаете ли къде е отделението за ранените офицери?
Рийс се стегна, поласкан, че такава знатна лейди го моли за помощ.
— На горния етаж, мадам…, милейди — побърза да се поправи раненият.
— Благодаря, сержант. Ще се видим по-късно.
Джослин напусна стаята, като забеляза възхитените погледи, с които бе изпратена. Но не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл, че докато живееше в комфорт в Лондон, тези мъже са проливали кръвта си по бойните полета в името на родината.
Забързано изкачи стъпалата до следващия етаж, но се спря на площадката леко смутена от промяната — тук нямаше просторни общи помещения. Вместо тях по цялата дължина на безлюдния коридор следваха вратите към отделните стаи. Докато се колебаеше накъде да поеме, нисък и набит мъж на средна възраст изскочи от съседната врата. Джослин помисли, че непознатият е лекар и се осмели да го заговори:
— Търся капитан Ричард Далтон от 95-и стрелкови полк. В това отделение ли е настанен?
— Надолу по коридора. — Докторът махна неопределено с ръка назад и се отдалечи преди тя отново да го поразпита.
Примирена, че ще се наложи да търси стаята наслуки, Джослин отвори първата врата. Усети зловонна миризма и побърза да се отдръпне. Леля й Лора, която навремето се бе грижила за ранените войници в Испания, веднъж й бе описала какво представлява гангрената, но действителността бе много по-ужасна от онова, което Джослин можеше да си представи. За щастие неподвижната фигура в леглото не бе мъжът, когото тя търсеше.
В следващите стаи имаше или празни легла, или ранени, които бяха твърде зле, за да забележат присъствието й. Не откри капитан Далтон. Притеснена и уплашена, младата жена отвори последната врата в коридора. Няколко фигури се бяха надвесили над маса, върху която лежеше мъж. Проблесна скалпел, последван от смразяващ кръвта вик.
Джослин затръшна вратата и се затича към другия край на коридора. Мислеше, че лесно може да открие своя приятел. Вместо това бе станала свидетел на най-жестоките страдания, които бе виждала.
Очите й се замъглиха от сълзи и тя не видя мъжа, докато не се блъсна в него. Чу се звук от падащо дърво и в следващия миг силна ръка я сграбчи. Младата жена ахна и едва сподави вика си.
— Съжалявам, че се изпречих на пътя ви — изрече един тих глас. — Бихте ли ми подали патерицата?
Джослин преодоля уплахата си и се наведе, за да вдигне патерицата, паднала на пода. Изправи се и я подаде.
— Капитан Далтон! — възкликна тя с облекчение. — Толкова се радвам да ви видя!
Ричард Далтон бе млад мъж с кестенява коса, среден на ръст и с лешникови очи, подобни на нейните. Макар че лицето му бе изпито от умора и болка, усмивката му бе топла и приятелска.
— Изненадахте ме приятно, лейди Джослин. Какво ви води в това ужасно място?
— Вие. Разбрах от леля си Лора, че сте тук. — Погледна тъжно към патериците. — Не исках да ви нараня.
— Едва ли сблъсъкът с красива жена не може да ме нарани — увери я той. — Без колебание мога да заявя, че това бе най-хубавата случка за мен от седмици насам.
Любезният тон на Ричард й помогна да се окопити. Макар че между тях не бе имало дори опит за флиртуване, те винаги се чувстваха добре заедно. Може би именно заради това се бяха сприятелили.
