През февруари позлатената пластинка с чудноватите гравирани рисунки е прикрепена към антената на „Пионер-10“. Сондата, носеща първия поздрав на земните обитатели към нашите непознати небесни братя, може да стартира.
В синевата на залива се оглеждат ракетата, монтажната кула и другите устройства на площадката за стартиране. Преди 14 години този космодром, построен на източното крайбрежие на Флорида, излетя първият американски изкуствен спътник. Четири години след това — космонавтът Джон Глен. А преди две години тук беше положено началото на най-големите засега космически полети през XX век — оттук „Аполо-11“ отнесе представители на човечеството за тяхната първа разходка на Луната.
Вечерта на 2 март 1972 г. някои ветерани от Космическия център „Дж. Ф. Кенеди“ си спомнят, че точно преди 13 години изпращаха първата сравнително успешна американска сонда „Пионер-4“, която се отправи да изследва Луната, а по-късно стана неин втори изкуствен спътник. А днес се готвят да повдигнат тайнствения воал от следващото небесно тяло — Юпитер, макар че и тогава, както и сега, стартирането на тези електронни пратеници зависи от времето. Инсталирането на ракетата Атлас — Кентавър със сондата „Пионер-10“ се отлага вече три пъти.
Най-сетне метеоролозите дават съгласието си. Ръководителят на операцията включва автоматичното устройство. В 21,49 часа източноамериканско време ракетата стартира. За няколко десетки минути тя достига най голямата скорост в историята на космонавтиката дотогава — 14,2 км/сек., измерена спрямо повърхността на Земята. Затова не е чудно, че за по-малко от 12 часа ракетата пресича орбитата на Луната.
След 21-месечен полет „Пионер-10“ трябва да прелети около своята крайна цел — планетата Юпитер, да се „отблъсне“ от нея с хелиоцептрична скорост 22,2 км/сек — изчислена спрямо Слънцето, т.е. със скорост, по-голяма от трета космическа, и благодарение на това ускорение завинаги да напусне нашата слънчева система. Бордните предаватели могат да осигуряват връзка със Земята в продължение на седем години, т.е. на разстояние 4,5 милиарда километра.
Дори и да допуснем, че по своя дълъг път „Пионер-10“ няма да се сблъска с някой по-голям метеор или планета, няма ли надписът на пластинката да се развали под въздействието на космическата ерозия? Изглежда, такава опасност не застрашава сондата. Всички изображения са гравирани на дълбочина 0,1 мм и според предположенията на създателите им трябва да оцелеят и след полет на разстояние минимум 10 парсека, т.е. 32 светлинни години, но вероятно на много повече от 100 парсека. „Ето защо всички данни, гравирани на метал по «Пионер-10», ще издържат много по-дълго от което и да било произведение на човечеството, сътворено на Земята“ — съобщават на 25.II.1972 г. в сп. „Сайънс“ Саган, съпругата му и Дрейк.
Ще могат ли обаче читателите от чужди планети да разгадаят нашето известие?
„Предполагаме, че всякакво съобщение от този род ще бъде ограничено от възможностите на човешката наблюдателност и логика — заявяват открито споменатите автори в списанието. — Посланието има антропоцентрично съдържание. Въпреки това ние смятаме, че една технически развита цивилизация ще е в състояние да го дешифрира…“
През пролетта на 1973 г. американците пускат „Пионер-11“ със същото известие.
В края на декември 1973 г. „Пионер-10“ напусна сферата на притегляне на Юпитер със скорост много по-малка от скоростта на светлината. Сега се е насочила към съзвездието Бик. Неговата най-близка звезда Алдебаран е отдалечена от нас на разстояние 20 парсека. Червеният гигант Алдебаран е много пъти по- голям от Слънцето, но вероятно е много по-млад. Възможно е около него да има семейство от планети и неговата светлина да е достатъчна, за да има живот на тяхната повърхност.
Можем ли да се надяваме, че „Пионер-10“ ще предаде нашето известие на някоя развита чужда цивилизация в скоро време? За съжаление не. Нали сондата ще изминава разстоянието от един парсек за цели 80 000 години.
„Възможно е обаче някоя чужда цивилизация, по-развита в техническо отношение от нас, да открие обект от рода на «Пионер-10» в междузвездното пространство, да го различи от останалите обекти с подобна големина, които нямат изкуствен произход, и да го улови…“
Щастливата случайност никога не е изключена. Нашият автоматичен пратеник може да бъде уловен от някаква експедиция на далечните съседи или някой патрул на Галактическото дружество на цивилизациите, чиято задача е да търси такива сонди. И ако у този вестител липсва „обратният адрес“, тамошните учени ще бъдат също така безпомощни и отчаяни, както и археолозите на Земята, когато открият рядък паметник без характерните за произхода му белези. Обратно, много вероятно е аналогични писма — естествено много по-съвършени, понеже ще има време за тяхното проектиране — да инсталираме и на всички следващи изследователи на Галактиката.
Самите автори на посланието определят вероятността „Пионер-10“ да предаде нашето съобщение на представители на чужди цивилизации на 1:100 трилиона. И макар че това до голяма степен прилича на „бутилковата поща“, само че в космическо издание, от историята знаем, че не една бутилка с призив за спасяване на корабокрушенци е достигала навреме до целта. За съжаление също така не една бутилка не е пристигнала. Но този, който не се и опитва поне да извести за сьдбата си и само търпеливо се оглежда за кораб на хоризонта, има много по-незначителна надежда за спасение.
От тези разсъждения излиза, че много учени са убедени, или дори имат доказателства за съществуването на развити цивилизации и космически същества, за съществуването на наши далечни съседи.
Дали наистина това е така?
Част първа
Търсим корените на живота
Суров климат
Джералд Уосърбърг не можеше да присъствува на тази конференция. Колоквиумът за възникването на Слънчевата система, привлякъл в края на 1972 г. в Ница десетки учени, е чудесен повод за обсъждане „рождената дата“ на нашия свят. Уосърбърг, професор по геохимия в Калифорнийската политехника, днес се смята за най-добрия специалист по датиране на земните рудни пластове, метеорите и Луната.
Безсмъртният английски физик от миналия век Калвин много би се учудил на дебатите в Ница. Докато той беше определил, че земното кълбо е възникнало преди не повече от 50 или 100 милиона години, неговите последователи допускат, че е възможна грешка в датирането в размер на десетки милиони години. Бурното развитие на съвременната експериментална и теоретична физика и на звездната астрономия след Втората световна война доведе предполагаемата граница за възникването на нашата планета до много по- отдалечен период, отколкото е предполагал Калвин.
В началото на 50-те години съществуваше мнение, че Земята е не по-стара от три милиарда години, а цялата Вселена — максимум пет милиарда. Новите открития през втората половина на 60-те години, включително и проучванията на пробите, донесени от космонавтите от Луната, водят до извода, че нашата планета е възникнала много по-рано.
В Ница учените допускат формирането на Земята да е станало преди 4,6 милиарда години. Астрофизиците, които изследват възрастта на слънчевата система, твърдят, че максималната грешка в това датиране може да бъде до сто милиона години.
— Но ние можем да бъдем още по-точни — не се съгласява Уосърбърг. С присъщата си прецизност и шеговитост той доказва, че Земята се е формирала преди 4,55 милиарда години, при което е възможно да се заблуждава най-много с 20 милиона. С него много трудно се дискутира. Но спокойният и мъдър шведски астрофизик Ханес Алфвен, лауреат на Нобелова награда и един от най-видните специалисти по проблемите на възникването на нашата слънчева система, не се бои от агресивността на Уосърбърг.
— Съмнявам се! — опонира Алфвен, който също работи в Калифорния, в университета в град Ла Джола. — Нашата планета се е формирала много бавно, за да можем с точност да определяме нейната „рождена дата“.
Естествено, Уосърбърг и Алфвен не стигнаха до съгласие. Всички опити за определяне възрастта на Земята засега се градят върху непреки доказателства. Тя е прекалено неспокойна в геологично и космическо отношение, за да можем да намерим стари подземни рудни пластове. Най-древните са от Годтаб в Западна
