Орхан Памук
Бялата крепост
В името на добрия човек, в името на добрата сестра Нилгюн Дарвъноглу (1961–1980)
„Ако свързваме едно човешко създание с някакво непознато съществуване, в което ще ни въведе неговата любов, ние имаме налице най-важното условие за зараждането на голяма любов и тя лесно може да мине без всичко останало.“
ВЪВЕДЕНИЕ
Имах навик по една седмица всяко лято да се ровя из занемарения „архив“ на околия Гебзе — този манускрипт открих през 1982 година на дъното на прашасал сандък, претъпкан с фермани1, кадастри, съдебни регистри и албуми с рисунки. Грабна вниманието ми, тъй като бе подвързан със синя, изящна „мраморна“ хартия, напомняща сънищата, бе изключително четливо изписан и се открояваше със своя бляскав финес сред избледнелите държавни документи. Сякаш за да разпали още повече моето любопитство, чужда ръка бе изписала върху титулната страница на книгата следното заглавие: „Доведеният син на юрганджията“. Друго заглавие нямаше. Още там, начаса и с огромна наслада изчетох книгата, по чиито полета и празни места детска ръка бе изрисувала човечета с малки глави, облечени в дрехи с безброй копчета. Това ми допадна, ала понеже ме домързя да препиша текста в тефтера си, аз, възползвайки се от доверието на милия прислужник, забравил да ме наблюдава, откраднах манускрипта от онова бунище, което дори младият околийски не си позволяваше да нарича „архив“, и на бърза ръка го напъхах в чантата си.
Първоначално не знаех какво друго да правя, освен да чета и препрочитам книгата. Тъй като все още изпитвах подозрения към историческата наука, самото повествование на манускрипта ме заинтригува повече от неговата научна, културна, антроположка или „историческа“ стойност. Което ме отведе към автора. По него време аз и моите приятели бяхме принудени да се разделим с университета и се бях върнал към дядовата професия — енциклопедист. Мина ми през ума, че просто съм задължен да включа справка за автора на книгата в историческия раздел на енциклопедията към раздел „Знаменитости“.
Тъй или инак, захванах се в свободното си от енциклопедията и запоите време да свърша тази работа. Проучих основните източници за съответния период и установих, че някои от събитията, описани в книгата, не отразяват детайлно действителността през петгодишния период, например, когато велик везир е бил Кьопрюлю2, в Истанбул избухва огромен пожар, но не съществуваха никакви доказателства тогава да е пламвала епидемия, още повече, както е описано в книгата — небивала чумна епидемия. Имената на някои тогавашни везири бяха сгрешени, на други — разменени, на трети — променени! Имената на главните астролози не съответстваха на посочените в дворцовите документи, но реших да не се задълбавам много-много в това, тъй като, рекох си, то е специфичен момент в книгата. От друга страна нашите исторически „познания“ напълно се припокриваха със случващите се в творбата събития. „Припокриванията“ понякога стигаха дори до най-дребни подробности: убийството на главния астролог Хюсеин ефенди, организираният от Мехмед IV лов на зайци в двореца Мирахор — всичко, всичко сякаш бе описано от Найма3. Хрумна ми, че авторът, който явно е отбирал от удоволствието да четеш и да фантазираш, най-вероятно е ползвал като източници купища други книги, от които е заимствал по нещичко за своята творба. Възможно е да е чел единствено Евлия Челеби4, когото, както сам твърди, познавал. Съдейки по други образци, си мислех и за обратната възможност, и се опитвах по никакъв начин да не разрушавам надеждите си да открия следите от автора на моята история, въпреки че проучванията ми в истанбулските библиотеки разбиха на пух и прах повечето от моите надежди.
Не намерих дори и една брошура или заглавие, отразяващи периода 1652–1680 от управлението на Мехмед IV нито в библиотеката на двореца Топкапъ, нито в други книгохранилища, където, предполагах, са били местени. Открих една-едничка следа — библиотеките съхраняваха и други произведения на „калиграфа левак“, за когото ставаше дума във въпросната история. Продължих известно време да вървя по дирите им, но вече ми беше омръзнало, от италианските университети прииждаха обезнадеждаващи отговори на писмата, с които ги бях засипал: безуспешно се оказа и издирването на неизписаното, но подсказано от самата книга име на автора из гробищата на Гебзе, Дженнетхисар и Юскюдар — изоставих разследването и написах статията за енциклопедията въз основа на самата история. Както се и опасявах, не я публикуваха, но не поради липсата на научни доказателства, а поради факта, че споменатата личност не била достатъчно знаменита. Вероятно поради тази причина пристрастяването ми към въпросната история нарасна още повече. Готов бях дори и да протестирам, ама обичах и работата си, и приятелите си. Доста време споделях своята история с всеки срещнат, разправях я така разпалено, сякаш не бях я открил, а бях я написал. И за да подсиля интереса към нея, разкривах стойностната й символика, това, че кореспондира с днешната реалност, че чрез нея се проумява и настоящето, и т.н. Към тирадите ми проявиха интерес някои младежи, запалени по проблемите на политиката, властта, отношенията Изток-Запад, демокрацията, ала и те, както приятелите ми по чашка, доста скоро забравиха моята история.
Един професор — и той приятел, за да разколебае неотстъпчивостта ми, подметна, че във всички дървени къщи из покрайнините на Истанбул могат да се намерят десетки хиляди ръкописи от този род. И ако случайно техните обитатели не са скатали манускрипта си в някой долап, взимайки го за Коран, най- вероятно отдавна да са го разкъсали страница по страница, за да си палят печките.
И тъй, с въодушевление, достойно за някоя очилата девица, дето не изпуска цигарата от ръката си, реших да публикувам историята, която не спирах да препрочитам. Четците ще забележат, че превеждайки книгата на съвременен турски, не съм се ръководил от грижата за някакъв стил — просто изчетох едно-две изречения от разгърнатия върху масата манускрипт, след което се преместих в друга стая, на друга, отрупана с хартия маса и се опитах да преразкажа със съвременни думи запаметеното. Заглавието на книгата не е мое, измислено е от издателството, съгласило се да я публикува. Забелязалите посвещението в началото вероятно ще се запитат съдържа ли то някакъв особен смисъл или не. Това, струва ми се, е болест на съвремието — всяко нещо да се разглежда задължително обвързано с друго. Понеже и аз се заразих от тая болест, публикувам своята история.
1.
Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни. Нашите кораби бяха три, а краят на техните галери, изникващи от мъглата, не се виждаше. Страх и тревога завладяха кораба ни; разнесоха се радостните възгласи на гребците, повечето, от които бяха турци и маври; изнервихме се. Носът на кораба ни, както и на другите два кораба, се извъртя на запад, към сушата, само че не с ускорението на другите кораби. Капитанът ни, уплашен, че попадне ли в плен, ще го хвърлят в тъмница, така и не заповяда безжалостно да заудрят с бичове гърбовете на гребците роби. След години често си мислех: уплахата на капитана промени целия ми живот.
Сега обаче мисля, че ако мимолетната уплаха не бе сковала капитана, животът ми тогава действително би се променил. Мнозина смятат, че няма предначертан живот и че всяка история е низ от случайности. Но дори и привържениците на това схващане, припомняйки миналото си, приемат за неизбежни изживените през определен период от живота им случайности. Аз бях в такъв период: сега си мисля, че периодът беше
