му.
Оръжието влезе в Одрин церемониално, но никой друг, освен падишаха и неколцината ласкатели от свитата му, не го приветства с любов. Падишахът посрещнал Ходжа като стар приятел, споменал му за вероятността от война, ала не се забелязваше нито някаква подготовка, нито някаква особена тревога; започнаха да прекарват дните си заедно. Към тях се присъединявах и аз; придружавах ги навсякъде — когато яздеха из околните мрачни гори, за да слушат птичите песни, когато наблюдаваха жабите, плавайки с лодка по Тунджа и Марица, когато се държаха гальовно с ранените подир схватка с орлите щъркели, накацали в двора на джамията „Селимие“, когато проучваха оръжието, за да се убедят за сетен път в неговите възможности. С горчивина обаче забелязах, че не бях в състояние да изрека нищо интересно, та да се включа в разговорите им и да ги заинтригувам. Може би завиждах на близостта им. Всичко това, знаех го, вече ми беше омръзнало — Ходжа все тъй четеше същото стихотворение и аз се учудвах на вярата на падишаха в тая съчинена история за триумфа, за превъзходството на другите, за необходимостта да се вземем в ръце и да преминем към действие, за бъдното и за съдържимото в нашите глави.
Към средата на лятото слуховете за война зачестиха и един ден Ходжа ме взе със себе си, каза, че се нуждаел от силен човек. Вървяхме забързано из Одрин, минахме през циганската и еврейската махали, по пепеляви на цвят улици — винаги, когато бивах притеснен, ги обхождах, покрай бедняшките мюсюлмански къщурки, които не се различаваха една от друга. Щом забелязах, че къщите с бръшляна, които бях зърнал отляво, се появиха отдясно, разбрах, че обикаляме едни и същи улици и реших да попитам; намирали сме се в квартал Филдамъ. Внезапно Ходжа похлопа на една порта. Отвори ни осемгодишно зеленооко момче. Ходжа изрече:
— Лъвовете, лъвовете на падишаха са избягали от двореца, търсим ги.
Избута момчето, влезе в къщата и аз го последвах. Вътре миришеше на прах, дърво и сапун; припряно изкачихме в мрака проскърцващите стъпала и се озовахме насред една софа; Ходжа заотваря една подир друга изникващите пред взора му врати. В първата стая дремеше немощен старец със зейнала беззъба уста и когато двете смеещи се момчета, посегнали към брадата на стареца, уж, за да го попитат нещо, чуха отварянето на вратата, се стреснаха. Ходжа затвори тази врата и отвори друга; вътре — камара от юргани и платове за юргани. Момчето, което ни бе отворило портата, изпревари Ходжа и запречи вратата на третата стая.
— Тука лъв няма, тука са мама и леля.
Въпреки това Ходжа отвори вратата — в бледата светлина две жени гърбом към нас правеха намаз. В четвъртата стая някакъв юрганджия шиеше юрган май повече приличаше на мене, защото бе без брада; виждайки Ходжа, се изправи.
— Луд човек, защо си дошъл? — възкликна той. Какво искаш от нас?
— Къде е Семра? — попита Ходжа.
— Замина за Истанбул преди десет години — отвърна мъжът. — Умряла от чума. Да бе пукнал ти!
Без да пророни и дума, Ходжа се спусна по стълбите и напусна къщата. И понеже вървях подире му, чух какво извика зад гърба ми момчето и какво му отвърна някаква жена:
— Мамо, лъвовете били тук.
— Не, това бяха чичо ти и брат му.
След две седмици рано-рано се отправих към същото място, може би за да не забравя случилото се, а може би, за да ви подготвя за новия си живот и за книгата, която търпеливо четете. Първоначално се затрудних да открия улицата и къщата, тъй като светлината ме подведе; догаждайки се за посоката, аз се опитах да потърся най-прекия път към лечебницата на джамията „Беязът“. Вероятно, заблуден от собствената си убеденост, че те ще трябва да са избирали най-прекия път, изобщо не намерих тоя засенчен от върбите пряк път, стигащ до моста; а покрай пътя с върбите, който аз открих, нямаше никаква река, та да седне на брега й човек и, зяпайки, да си похапва халва. Пък и в лечебницата нямаше нито едно от нещата, които си бяхме представяли, нямаше я калта, беше съвсем чисто, ала ги нямаше и ромонът на течащата вода, и пъстроцветните шишенца. Не се стърпях и като видях вързания със синджири болен мъж, се обърнах с въпрос към лекаря: бил влюбен, полудял и като всички луди си въобразил, че е някой друг; искаше да продължи с обясненията си, ама аз си тръгнах, без да го доизслушам.
Един ден в края на лятото, най-неочаквано за нас, решението за военния поход, който вече си мислехме, че едва ли ще се осъществи, беше взето — понеже не могли да понесат нито миналогодишното си поражение, нито последвалите го тежки данъци, поляците проводили вест: „Заповядайте, съберете със саби своите данъци.“ В последвалите дни Ходжа направо щеше да се задуши от гняв: докато войската се строяваше за поход, никой не се и сещаше за оръжието ни; никой не желаеше докато воюва да вижда край себе си черната желязна грамада; никой не очакваше резултат от този великански казан; обявиха го дори за лоша поличба! Ден преди похода, когато Ходжа направи своите заключения за изхода на войната, нашите опоненти стигнали дотам, че открито заговорили как оръжието може да се превърне в проклятие за победата. Застинах от ужас, докато Ходжа ми разправяше как били убедени, че зад тая проклетия съм стоял повече аз, отколкото Ходжа. Падишахът обявил, че напълно се доверява на Ходжа и на оръжието и за да прекрати спора, отсякъл, че докато трае войната, оръжието директно ще бъде причислено към него, към неговата огнева мощ. Напуснахме Одрин през един горещ ден в началото на септември.
Всички смятаха, че сезонът не е подходящ за военен поход, ала темата много-много не се коментираше. По време на похода все повече се убеждавах, че аскерите воюваха със страх от „лошата поличба“, че се бояха от лошата поличба толкова, колкото и от врага, понякога дори повече от нея, отколкото от него. Първата нощ от нашия марш на север през процъфтяващите богати села и стенещите под тежестта на нашето съоръжение мостове, изненадващо бяхме привикани в шатрата на султана. И той, обладан от любопитство и от вълнение като улисано в новата си игра хлапе се бе вдетенил по подобие на аскерите си и досущ като своите аскери заразпитва Ходжа как би изтълкувал случилото се през деня: какво означават аленият облак пред залязващото слънце, ниският полет на соколите, рухналият комин на една селска къща, снижаването на щъркелите на юг? Ходжа, естествено, изтълкува всичко като много благоприятен знак.
Ала с това нашата работа не беше приключила; едва сега и двамата научавахме, че по време на поход султанът страстно обичал нощем да слуша страховити и интересни истории. Преди години бяхме подарили на владетеля една наша книга, тя ми беше любимата, и Ходжа, повлиян от включеното в нея патетично стихотворение, обрисува мрачна, страховита картина, изпълнена с трупове, кървави поражения, провали, предателства и злощастия, ала в едното ъгълче на уплашения султански поглед не спираше да блещука и пламъчето на победата. Налагаше се да напрягаме умовете си, за да разпалваме този пламък, да се отърсваме от всички други неща, които Ходжа от години ми втълпяваше и които исках вече да забравя — за „тях“ и за „нас“, за съдържимото в главите ни! Всяка нощ Ходжа сгъстяваше все повече мрака, страховитостта и ужаса на тая навяваща ми досада безвкусна история, вероятно, защото си мислеше, че и падишахът вече става апатичен към нея. И наново откривах как, докато слуша приказките за съдържимото в главите ни, владетелят потръпва от наслаждение.
Не бе изтекла и седмица от началото на марша, когато започна ловът. Един отряд, включен към армията специално за тази цел, разузнаваше района, изнамираше най-подходящия терен и след като подбираше селяните, падишахът, ние и ловците се отделяхме от походната колона и поемахме ту към гора, прочута с кошутите си, ту към планински скатове, из които препускаха диви прасета или към някой друг лес, изобилстващ с лисици и зайци. Подир дългите часове на лов, ние тържествено се присъединявахме към походната колона, сякаш се завръщахме от триумфална война — армията приветстваше падишаха, а ние плътно го следвахме. Ходжа изпитваше гняв и отвращение към тия церемонии, пък аз ги обичах; по-приятно ми беше вечер да разговарям с падишаха за съвместния лов, отколкото за похода, за състоянието на селата и градовете, през които минавахме или за последните новости около враговете ни. Сетне Ходжа захващаше своите предсказания и истории, чието напрежение еженощно нарастваше заедно с гнева му, породен от тия брътвежи, които намираше за глупави и наивни. И мен, по подобие на султанската свита, вече ме угнетяваше вярата на падишаха в целящите да го сплашат истории, в приказките за съдържимото в нашите глави.
Станах свидетел обаче и на нещо доста по-лошо! Ловувахме пак: близкото село беше опразнено, а селяните, пръснали се из гората, вдигаха невероятна дандания, удряйки една в друга носените от тях тенекии, та да насочат дивите прасета и елените към мястото, дето ние ги причаквахме с конете и оръжията си, ама до пладне изобщо не се натъкнахме на никакъв дивеч. Под влияние на обедната жега или за да
