мъчителна. Разбирах колко е бил прав, мислейки за тези хора, да се гневи, щом се досетеше за глупаците. Оптимизмът му едва ли бе нещо натрапено; вероятно и двамата предусещахме скорошния си нов живот, вероятно смятах, че на негово място и аз щях да сторя същото, знам ли.
На другата заран, когато се отправихме към неголям вражески редут край пътя, за да изпробваме нашето оръжие, и двамата имахме странното предчувствие, че съоръжението няма да се представи кой знае колко добре. Още при първия щурм стотината мъже, предоставени ни от падишаха за подкрепление, се пръснаха като пилци. Имаше премазани и разкъсани от самото оръжие, други пък, останали вън от защитата на съоръжението, нелепо затънало в калта след няколкото несполучливи хода, бяха ранени. Мнозинството се бе разбягало от страх пред лошата поличба и ние нямаше как да се прегрупираме и да се подготвим за втори щурм. И двамата трябваше да мислим за едно и също нещо.
После, почти без жертви, хората на Шишман Хасан паша само за час овладяха редута и Ходжа, преизпълнен с надежда, която този път мисля, че разбирах и аз, отново реши да обоснове онова дълбоко познание — всички защитници на редута обаче бяха минали под ножа; сред обгорелите руини нямаше дори един агонизиращ човек. Когато той видя отсечените глави, струпани на едно място, за да бъдат откарани при падишаха, веднага се досетих за какво си мисли; нещо повече — напълно разбирах любопитството му, ала чак до такава степен да играя ролята на свидетел, повече не желаех: обърнах му гръб. Малко по-късно обаче любопитството ми пак надделя и погледнах: отдалечаваше се от главите; така и не можах да узная докъде е стигнал в своите дирения.
Към обед — бяхме се присъединили вече към походната колона — съобщиха, че крепостта Допио не била още превзета. Султанът бил бесен, говорел как Саръ Хюсеин паша щял да бъде наказан: това очаквало всички, цялата армия. Падишахът заявил пред Ходжа, че не падне ли крепостта до вечерта, нашето съоръжение ще вземе участие в сутрешната атака. Междувременно заповядал да отсекат главата на един некадърен командващ, който в продължение на цял ден не успял да превземе нищо и никакъв редут. А дори не обърнал внимание на пълния провал на нашето настигнало походната колона съоръжение пред редута, нито на мълвите за лошата поличба. Ходжа вече не говореше как ще вземе своя дял от победата; не говореше, ала аз знаех какво мисли: за края на предишния главен астролог; знаех, че когато аз си представях своето детство или животните в нашето имение, и в неговата глава се въртеше същото; знаех, че и той си мислеше за предстоящата победна вест откъм крепостта като за сетен наш шанс, макар да не вярваше в този шанс, макар да не го желаеше; знаех, че горящата черквица на едно село, разрушено и опожарено от гняв само защото крепостта все още не е превзета, че пламналата камбанария и молитвите на смелия свещеник — всичко това извикваше в съзнанието му представата за един нов живот; знаех, че докато се придвижвахме на север, слънцето, което залязваше зад върхарите на гората вляво от нас, пробужда колкото у мен, толкова и у него усещането за съвършенството на нещо, сътворяващо се в безмълвие и с грижовност.
След като слънцето залезе и след като узнахме както за неуспеха на Саръ Хюсеин паша, така и за подкрепата, оказана на Допио не само от поляците, а и от австрийците, унгарците и казаците, видяхме самата крепост. Горе, на върха на един хълм, залязващото слънце със своето едва доловимо зарево беше огряло кулите със знамената, ала крепостта беше бяла; абсолютно бяла и красива. Казах си, незнайно защо, че човек може да види толкова красиво и непостижимо нещо единствено насън. Втурваш се насън разтревожено по виещия се сред тъмния лес път, за да стигнеш до светлината на хълма, до белия градеж; сякаш там е празненството, в което копнееш да се включиш, там е щастието, което не желаеш да пропуснеш, само че пътят, който всеки момент се надяваш да свърши, не свършва изобщо. Когато научих, че често преливащите води на реката били превърнали низината помежду тъмния лес и планинската урва в отвратително блато и че пехотинците можеха да го прекосят, но независимо от подкрепата на артилерийския огън не успяваха по никакъв начин да изкатерят планинската урва, аз се замислих за пътя, довел ни тук. Сега всяко нещо бе съвършено като видението на бялата крепост с кръжащите над нея птици, като тъмнеещите чукари на планинската урва и спокойната мрачна гора: сега знаех, че част от нещата, които съм изживявал през годините като случайност, са били неизбежни, че нашите аскери никога нямаше да достигнат белите кули на крепостта, знаех, че и Ходжа разсъждава като мен. Знаех, както отлично го знаеше и Ходжа, че при сутрешната атака нашето съоръжение ще заседне в блатото, обричайки на гибел хората вътре и около него, а сетне, за да укротят слуха за лошата поличба, страха и аскерите, ще поискат главата ми пред всички. Припомних си как веднъж, преди години, му разказах за моя приятел от детството, с когото бяхме навикнали в един и същи момент да мислим за едни и същи неща — бях му разказал това, за да го принудя да заговори за себе си. Нямах никакво съмнение, че и той мисли за същото в момента.
Късно през нощта отиде в шатрата на султана и май не възнамеряваше да се връща. Догаждах се какво ще рече на султана, който пожелал Ходжа да изтълкува настоящето и бъдещето, и по някое време ми мина през ума как веднага го убиват и как след това палачите идват за мене. После си представих как, без да ми се обади, напуска шатрата, как минава през постовете, блатото и гората, как поема към крепостта, чиито бели стени сияят в мрака, как вече е там. Не бях развълнуван кой знае колко, чаках утрото с мисъл за новия си живот, когато той се върна. Доста по-късно, подир години, докато деликатно и надълго разговарях с тях, успях да узная, че в шатрата е казал на пашите онова, което и подозирах. Не сподели нищо, бързаше като обезпокоен преди път човек: каза, че навън има гъста мъгла, разбрах.
До зазоряване продължих да му описвам онова, което бях оставил в родината, описвах му как да намери моя дом, как ни знаят в Емполи, във Флоренция, разказвах за мама, татко, братята и сестра ми, за нравите им. Разкрих някои дребни, специфични, отличаващи хората подробности. Всичко това, та чак до голямата бенка на гърба на братчето ми, го бях описвал и по-рано — сега само му го припомнях. Ала и разказвайки на султана, и сега, пишейки тази книга, понякога ми се струваше, че историите ми по-скоро отразяват моите фантазии, отколкото истината, макар че тогава вярвах в тях: истина бяха и лекото заекване на сестра ми, и многото копчета по нашите дрехи, а и гледката от прозореца към задната градина на къщата. Призори си казах, че тези истории, дори и да е след време, ще продължат, откъдето са спрели. Убеден бях, че и Ходжа си мисли същото и, обзет от радост, вярва в своята си история.
Мълком и без тревога разменихме дрехите си. Връчих му пръстена си и медальона, който години наред криех от него. В медальона имаше потрет на прабаба ми и поизбледнял кичур коса на моята годеница; мисля, че го хареса, сложи го на врата си. После напусна шатрата. Наблюдавах как бавно се отдалечава в беззвучната мъгла. Наоколо се развиделяваше, много ми се спеше, легнах в постелята му и спокойно заспах.
11.
Ето че стигнах и до финала на книгата си. Може би прозорливите ми читатели отдавна са подразбрали, че моята история е приключила и дори са захвърлили книгата настрана. Някога и аз мислех така и я забутах в един ъгъл, та да не се захващам с препрочитането на страници, писани преди години. По онова време с най-хищно интересчийство възнамерявах да се посветя на други истории, на историите, съчинявани не за падишаха, а за собствено удоволствие — любовни приключения сред безлюдни пустини, сред заскрежени лесове на страни, които никога не съм виждал; исках да забравя тази книга, тази история. Вероятно така и щеше да стане, макар да осъзнавах, че едва ли щеше да е толкова лесно подир всички ония слухове, достигащи до мен, подир всичко, което преживях, ама се доверих на мой гостенин, посетил ме внезапно преди две седмици, и отново измъкнах книгата. Сега вече знам — тази бе любимата ми книга; ще я приключа както се полага, както би ми се искало, както съм си мечтал.
От старата маса, пред която се бях настанил, за да довърша книгата, виждах малката ладия, потеглила от Дженнетхисар към Истанбул, воденицата насред маслиновите гори в далечината, боричкащите се под смокините в долната част на градината деца, прашния път от Истанбул за Гебзе. Виждах керваните по този непроходим през снежната зима път, поели на изток, към Анадол, че и към Багдад и Дамаск; по него най- често пъплеха разнебитени волски двуколки; понякога се вълнувах, съзирайки конник, чиито одежди не можех да различа в далнината, но приближеше ли, ставаше ясно, че странникът не идва при мен — напоследък никой не идваше при мен и никой, вече го знаех, нямаше да дойде.
Не се оплаквам обаче; проблемът самота не съществува за мен — през годините, докато бях главен астролог, понатрупах доста пари, ожених се, сдобих се с четири деца; май навреме се отказах от тази си дейност, предвиждайки с усета, придобит от своите занимания, наближаващите беди: оттеглих се тук, в
