загръщаше градинските дървета и прозиращата зад тях линия на гората. В тази светлина Гертек забеляза нещо, което в един момент премахна останките от ленивото му настроение. Валеше сняг на големи, плавно люлеещи се във въздуха парцали.

Приближи лице към прозореца, притисна към него веселия си, вирнат нагоре нос. Небето беше чисто, само откъм изток се червенееха слънчеви лъчи. По-нататък сивият таван от облаци падаше ниско над земята и я покриваше със сняг.

Почеса се по небръснатата брада, след това прекара длан по късо подстригания перчем. Разкърши рамене, един миг постоя така, радостен от гледката, която виждаше зад замърсеното стъкло. Първият сняг никога не е траен. Този път времето се задържа меко няколко дни, но докато снежната покривка се стопи в земята, ще мине много време…

Бракониерското сърце тупаше радостно. Като се обличаше, Гертек час по час поглеждаше през прозореца, сякаш се страхуваше, че снегът ще спре да вали. Белите парцали продължаваха да се въртят спокойно, големи, дрипави, чак замрежваха всичко наоколо. Снегът обикновено затруднява живота в гората, но когато вали, той скрива всяка горска тайна. Алойз от един месец насам живееше с едно желание.

Въображението му бе възбудено от чудесния рогач шестнадесетак, който всяка сутрин идваше при потока близо до ямата за глина в пшибедронската иглолистна гора. Това не беше вече желание да изкара някакви пари, това беше неопределима ловна страст, наследствен инстинкт от поколения стари ловци.

Неведнъж му бе попадал случай за добър лов, но Гертек беше внимателен, умееше да сдържа личните си пориви. Мачковяк също откри този водопой на елените и разбра намеренията на бракониера. Няколко пъти вече се виждаха в гъстия лещак, спускащ се в полегат наклон към потока. Гертек търпеливо чакаше момента. И той дойде. Пресният сняг за минута ще скрие всички следи, трудно е да се допусне чак толкова липса на късмет, че лесничеят да се натъкне тъкмо на убитото животно. През нощта ще може да го закара до съседното село и там в магазина на приятеля си да го одере на спокойствие.

Гертек пъхна в джоба си парче хляб, хвърли поглед на спящите жена и деца. Тихо отвори вратата, разгледа внимателно наоколо. Хората в селото още спяха. Някъде започна да джавка кученце. Гертек се усмихна ехидно, спомняйки си умрялото куче на Мачковяк. По-трудно ще бъде сега на лесничея без кучешка помощ…

Облаци покриха все още свободната част на небето откъм източната страна на хоризонта. Смрачаваше се. Валеше гъст, спокоен сняг, но кой знае, може вече и да престане. Гертек се промъкна през градината, крадешком заобиколи полето. Класовете на зимната пшеница бяха показали зелени връхчета, сякаш жадуваха да се полюбуват на света преди дългия зимен сън. Някои бяха покрити напълно от пухкава снежна пелена. Гертек се огледа назад. Следите му се отпечатваха ясно, но снежните парцали ги засипваха бързо. Това именно му бе необходимо.

Попадна в гъсталака на млада борова гора. Отдъхна си. Огледа се пак. Тишина, пустош. Само този сняг и чиста, идеално чиста белота. Зимата дойде. Гертек не навлезе навътре в иглолистната гора, вървя по окрайнината й още доста дълго.

Неизвестно как сред боровете бяха израснали няколко мощни, разклонени дъба, разпрострели се удобно, надалеч отблъснали другите горски жители. Алойз се усмихна, промъкна се до най-малкия дъб. Покрита с млади филизи, едва забележима дупка водеше дълбоко в земята. Някога тук живееше лисица със семейството си, докато не я изгони Гертек. Сега той приклекна, вмъкна в дълбоката дупка ръката и почти цялото си рамо. Увита с парцали, там лежеше неговата пушка. Обгърна я с любовен поглед, разви внимателно парцалите от нея. Блестеше, беше добре смазана. Парцалите пъхна обратно в дупката. Изправи се, на тънките му устни заигра победоносна усмивка. От две години Мачковяк търсеше с милиция тази пушка. А тя спокойно го чакаше в сигурното укритие на дъбовите корени.

Преметна я през рамо и като окрилен литна през гората. Вървеше с бърза крачка, за да не закъснее. След празниците спа малко повече, отколкото обикновено. Рогачът можеше да бъде вече при потока. А по- добър ден няма да намери, за да извърши мечтаното убийство.

Промъкваше се само по познати пътеки, навеждаше се под отрупаните със сняг клони, прескачаше съборените от бурята стволове на дърветата. Рискува и мина през мочурището. Никой нямаше смелост да минава оттам освен лоса. Може би и Валицки, който е израснал по такива места. Брезичките-джуджета, този рядък вид бреза, разрасналите се клони на блатните храсти, които според мнението на селяните лекуват туберкулоза, боровинките, мъховете и стъблата на увехналата дилянка, покрити със сняг, бяха по-опасни от друг път. Това малко пречеше на Гертек. Като лос прескачаше той от храст на храст. Докато един храст се огънеше под него, той вече се хващаше за друг, промъкваше се до следващия. Беше лек. Непрекъснатите скитания бяха изсушили и закалили неголямото му, но ловко и пъргаво тяло. Ако през мъгливия воал на снежната виелица някой можеше да го види, би помислил, че това е някаква измама, покайващ се призрак в мочурището, а не бракониер, който се стреми към набелязаната цел.

От противоположната широка страна, където тук-там се забелязваха нискостъблени брези по мочурливите места, се появи стар лос, един от последните по тия места, осеяни с мъхове. Лосът не бързаше. Той умислено поклати главата си, обрасла със сиви косми. Белият пух се сипеше върху едрото му тяло. Не беше отпуснал лопатовидните си рога на гърба, както при минаването на горските пътеки — носеше ги гордо изправени. Поклащаше ги понякога заплашително, сякаш с това искаше да подчертае своята власт над блатните простори. Тук той можеше да господства дори и през зимата, незастрашен от вълци.

Горският великан рязко тръсна обраслата си с козина глава, притисна лопатовидните си рога до врата, поспря за малко. Разкрачен широко, с леко клатене на туловището си той поддържаше равновесие върху полегналите храсти. Някой се е вмъкнал във владенията му. Мержелееше се в далечината, неясен зад снежната завеса. Малък, омаломощен, а пак не потъваше, стремеше се към него като злокобен дух. Зад гърба му се появи някакъв лъскав, познат предмет. В младите години на лоса такъв предмет гръмна зловещо и го рани в слабините. Дълго страдаше, като ближеше с език загноилото място.

Лосът тръсна тялото си, постоя още малко. В очите му заблестя тревога. Дребната фигура се приближаваше с всеки изминат миг. Когато изведнъж из гората се разнесе трясък, лосът се хвърли в паническо бягство напреко през мочурището.

Гертек обгърна с алчен поглед мяркащото се в снежната виелица животно. В този миг слънцето се измъкна иззад облаците и заплува надолу като златен поток. Заблещукаха отблясъци върху зимната козина на лоса, отразиха се в дъга в ниско смъкнатите сега на гърба му рога. Човекът се хвана за един храст, впи пред себе си блеснали от възторг очи. В тях загасна дори блясъкът на ловната страст, остана единствено възхищението.

Облаците погълнаха слънцето, снегът сякаш се сгъсти. Кракът на Гертек се свлече, потъна над коляното в смърдяща мочурлива тиня. Той се ядоса на себе си, измъкна крака си, който беше просмукан с лъщящата чернилка, определи с поглед посоката и продължи нататък. Краят на гората беше близко. Когато я достигна, не заличаваше повече следите си. С всички сетива усещаше посоката, не се отклоняваше встрани. Бързаше, не поглеждаше наоколо, но ушите и очите му долавяха всичко. Забеляза един глухар, който се беше притаил в клоните, лещарка, която летеше ниско между дърветата. Усмихна се на резкия крясък на невидима сврака, подсвирна дори с уста, като подражаваше пеенето на коса. Птичката замлъкна учудена. Гертек се засмя, изпълнен с щастие.

Обичаше гората. Днес той изпълни пет години от шестото си десетилетие, а продължаваше да се чувства все така пъргав и млад, както през онези момчешки години, когато заедно с вуйчо си изучаваше тъмните кътчета на иглолистната гора. Още тогава обикна гората завинаги. Стана горски пазач при един голям господар, който сам не знаеше точно колко гори притежава. Службата беше добра, само че неплатена. Господарят имаше всъщност пари само за задгранични пътувания, но не му стигаха за заплатите на работниците в имението. Оттук започна безпътството на Алойз. Иска не иска, трябваше да работи допълнително, за да живее. Веднъж позволи на селяните тайно да секат дървета, друг път да събират съчки. Веднъж уби млад козел, а кожата продаде на един търговец. По-нататък вече беше лесно. Лисици, кози, диви свине, понякога дори и някой чудесен елен, шестнадесетак или осемнадесетак, бяха на разположение на Гертек. Не му беше необходима заплата от господаря. Господарят се досещаше за престъпленията, но нямаше друг изход — беше длъжник за годините, през които му служи горският пазач, но нямаше с какво да му плати. На Гертек му поникваха крила, чувстваше се чудесно с тази горска безкрайност. Докато дойде войната. Тогава всичко рухна, животът на Гертек се промени. Той вкуси и беднотия, за малко не отиде на другия свят като партизанин. С облекчение посрещна освобождението, мечтаеше да се върне към стария

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×