натрапчиво. Възможно бе да е твърде млада, но беше трудно да се разбере.
— В момента татко ми е зает, каза, ако може, да почакате малко?
— Разбира се.
Тя си отиде и ме остави да стоя в приемната. Не настоявах да ме приютят в дневната, но да стоя в приемната ми изглеждаше малко хладно. Може би тя беше разстроена от изчезването на майка си. Не изглеждаше разстроена. Изглеждаше начумерена. Вероятно беше ядосана, че й се е наложило да отвори вратата. Може би се е канела да си лакира ноктите на краката, когато аз съм я прекъснал. Бедрата й обаче бяха страхотни. За едно малко дете.
Шепърд се появи от вратата на стълбите. С него беше висок чернокож мъж с плешива глава и високи скули. Беше облечен със синьозелен костюм и розова копринена риза с голяма яка. Ризата му беше разкопчана до кръста и гърдите и коремът му, които се виждаха, бяха твърди и гладки като абанос. Той извади от малкото джобче на сакото си широки слънчеви очила и докато ги слагаше, се взря в мен над рамките им, докато лещите им много бавно покриха очите му и той продължи да се взира в мене през тях.
Аз отвърнах на погледа му и казах:
— Хок.
— Спенсър.
— Познавате ли се? — рече Шепърд.
Хок кимна.
— Да — рекох аз.
— Помолих Спенсър да дойде тук, за да видим дали може да намери жена ми Пам — рече Шепърд на Хок.
— Обзалагам се, че може — каза Хок. — Той е истински шампион по откриването на всякакви веща. Би открил и игла в копа сено. Не съм ли прав, Спенсър?
— Ти също винаги си бил една от моите слабости, Хок. Къде си сега?
— Навъртам се покрай белите в Холидей Ин.
Хок се обърна към Шепърд.
— Ще държа връзка, мистър Шепърд — рече той.
Те се ръкуваха и Хок си тръгна. Шепърд и аз гледахме след него от предната врата, докато той отиваше към кадилака. Походката му беше грациозна и непринудена и въпреки това край него витаеше някакво усещане за напрегнатост, за навита докрай пружина, което създаваше впечатлението, че той е готов за скок.
Той погледна моя шевролет, модел 1968-ма, и се обърна към мен с широка усмивка:
— Все още втора класа до края, а драги?
Аз не обърнах внимание на закачката му и Хок се пъхна в кадилака си и замина. Нафукан.
— Откъде се познавате?
— От едни състезания по борба преди двайсет години. Случвало се е да тренираме на едни и същи места.
— Ама че интересно, и двайсет години по-късно се срещате случайно тук.
— О, виждали сме се през това време. Работата ни среща случайно от време на време.
— Така ли?
— Да.
— Знаете ли, почувствах, че двамата се познавате доста добре. Предполагам, инстинктът на търговеца за преценка на хората. Да влезем вътре. Желаеш ли чаша кафе или нещо друго? Предполагам, че още е доста рано за пиене.
Влязохме в кухнята.
— Нес кафе добре ли е? — попита Шепърд.
— Разбира се — отвърнах аз и Шепърд сложи да кипне вода в един червен порцеланов чайник.
Кухнята беше дълга, с преграда, разделяща площта за готвене от гази за хранене. В площта за хранене имаше грубо скована маса за пикник с пейки от четирите й страни. Масата беше в естествен дървесен цвят и красиво контрастираше на синия под и плотовете на шкафовете.
— Значи си бил борец, така ли?
Кимнах.
— От това ли ти е счупен носът?
— Да.
— Сигурно и белегът под окото ти е също оттам.
— Да.
— Изглеждаш в добра форма. Бас държа, че и сега можеш да изкараш няколко рунда, прав ли съм?
— Зависи срещу кого.
— Тежка категория ли си?
Отново кимнах. Водата за кафето завря. Шепърд сложи с лъжичка кафе от един голям буркан във всяка от чашите.
— Сметана и захар?
— Не, благодаря.
Той донесе кафето на масата и седна срещу мене. Бях се надявал да ми предложи поничка или някаква кифличка. Чудех се дали е предложил нещо такова на Хок.
— Наздраве — каза Шепърд и вдигна чашата си.
— Харв — казах аз, — твоите неприятности не се изчерпват с липсата на жена ти.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Искам да кажа, че познавам Хок. Знам с какво се занимава. Той е изнудвач от типа, за който хлапетата от махалата казваха кракотрошач. Работи като наемник, а напоследък работи предимно за Кинг Пауърс.
— Чакай малко сега. Аз те наех да намериш жена ми. Каквито и отношения да имам с Хок, те са си моя лична работа. Тебе това не те засяга. Не ти плащам, за да си пъхаш носа в моите работи.
— Така е — казах аз. — Но щом си имаш работа с Хок, означава, че ще страдаш. Хок е бияч. Пари ли дължиш на Пауърс?
— По дяволите, не знам нищо за Пауърс. Не бери грижа за Пауърс, за Хок или за когото и да било другиго. Искам от теб да търсиш жена ми, а не да се ровиш в сметките ми, разбра ли?
— Да, разбрах. Но една голяма част от живота си съм се занимавал в своята работа с хора като Хок. Знам какво ще последва. Този път Хок е дошъл и е говорил с теб, доста любезно, казал ти е колко дължиш и колко си закъснял с плащането, и до кога трябва да се изплатиш.
— Откъде, по дяволите, знаеш за какво сме приказвали?
— И накрая ти е казал с достатъчно приятелска усмивка какво ще стане, ако не платиш. След това дойдох аз и той се сбогува учтиво, и си тръгна.
— Спенсър, ще продължаваш ли още да говориш за това или ще се захванеш с работата, за която съм те наел?
— Харв, Хок не се шегува. Хок е лош човек. Но той държи на думата си. Ако дължиш пари, плати ги. Ако не разполагаш с парите, кажи ми сега и можем да се опитаме да решим проблема. Но недей да ме заблуждаваш и недей да заблуждаваш себе си. Имаш ли работа с Хок, значи си много, много, страшно много загазил.
— Няма за какво да говорим. Толкова засега. Нямам какво повече да кажа по този въпрос.
— Може покрай теб да загазя дори и аз — казах.
4
Имах чувството, ако щете интуицията, че Шепърд не иска да разговаря за работите му с Хок или с Кинг Пауърс, или с който и да било друг. Искаше да разговаряме за жена му.
— Значи, малкото име на жена ти е Пам?
— Точно така?
