Робърт Б. Паркър
Момиче за сто долара
На Джоун: безценна
1
В един слънчев ден на януари в офиса ми влезе страхотна жена.
В косата й имаше дискретни руси кичури, а бежовият й костюм сякаш беше ръчно ушит от Майкъл Корс. Свали пелерината си, обшита с кожа, метна я на облегалката на канапето ми, приближи се до бюрото и седна на един от столовете за клиенти. После ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Тя зачака. Тази сутрин светлината, която бликаше през прозореца, беше особено ярка, подчертавана от снега, който беше паднал през нощта. Жената не изглеждаше опасна. Запазих спокойствие.
След малко тя каза:
— Не ме познаваш, така ли?
Гласът й сякаш беше шлифован с помощта на наследено богатство. Но имаше и нещо в очите. В тях се криеше някой, когото познавах.
— Все още не — отвърнах.
Тя се усмихна.
— „Все още не.“ Съвсем в твой стил. „Не знам как ще го направя, но ще го направя.“
— И чашата ми винаги е наполовина пълна — добавих. — Ще ми кажеш ли, или трябва да те претърся за документи за самоличност?
Вторачих се в нея. Да, наистина беше тя.
— Ейприл Кайл — казах и се изправих.
Посетителката също стана. Заобиколих бюрото и тя почти се хвърли към мен. Протегнах ръце и я прегърнах. Беше красива, но в момента, в който осъзнах коя е, задейства вградената ми защита срещу кръвосмешение. Все едно прегръщах малко момиченце. От хладния й финес не беше останала и следа. Тя продължи да се притиска в мен.
— Все едно се прибирам у дома — каза тя.
— Там винаги те чакат — отвърнах.
— Робърт Фрост.
— Отлично — одобрих.
— Ти ме научи — каза тя.
Кимнах. Тя продължаваше да притиска лице към гърдите ми и гласът й звучеше малко приглушено.
— Ти ме научи на почти всичко, което има значение в живота.
— Лесна работа — отвърнах аз. — Става дума за доста малко неща.
— Да, но все пак са много важни.
Ейприл ме пусна, отстъпи, изгледа ме от глава до пети и пак седна. Върнах се на стола зад бюрото и се облегнах.
— Още ли си със Сюзън? — попита Ейприл.
— Да.
Тя кимна.
— И все още се занимаваш с това?
— С голям успех — уточних.
— И изглеждаш по същия начин — продължи тя.
— Това хубаво ли е? — попитах.
— Прекрасно е — отвърна тя. — Мина толкова време. Изпитвах ужас, че няма да си тук. Но за щастие не си се преместил. И изглеждаш все така изпълнен с ирония и сила.
— Ти си станала доста красива — отбелязах аз.
— Благодаря ти.
— И изискана — добавих.
Тя се усмихна.
— Наистина ли е така? — попитах.
— Общо взето.
Замълчах. Долавях уханието на парфюма й. Беше скъп. Всичко в нея изглеждаше скъпо: дрехите, маниерите, грима, жестовете й. Начинът, по който си кръстоса краката. Говорът й.
— Все още съм проститутка — каза тя.
— И явно имаш успех.
— Всъщност вече не се занимавам с толкова, хм, физическа работа — уточни тя и се усмихна. — Вече съм на ниво мениджмънт.
— Американската мечта — отбелязах.
— Значи нямаш нищо против?
— Все пак аз лично те изпратих при мисис Ътли — напомних.
— Ти нямаше избор — отвърна Ейприл. — На нищо не приличах. Просто трябваше да ми намериш някой, който да се грижи за мен.
— А ти? — попитах. — Имаш ли нещо против?
— Нещо против? — повтори Ейприл. — Аз съм в този бизнес, откакто навърших петнайсет.
— Това не означава, че нямаш нищо против.
— А и ти ме изпрати при най-добрата собственичка на публичен дом в Ню Йорк — каза тя. — Най- елитната мадам.
— Наложи се да помисля малко, защото все пак ставаше дума за теб — обясних аз. — Но ако пълнолетни го правят по взаимно съгласие, май наистина нямам нищо против.
— Правил ли си секс с проститутка? — попита Ейприл.
— Не и в последно време.
— Значи все пак имаш нещо против.
— Или пък съм такъв магнит за мацките, че не ми остава време за проститутки — изтъкнах.
Ейприл се усмихна и погледна през прозореца към яркото утро над Бъркли Стрийт.
— А имаш ли нещо против мен? — попита тя.
— Не — отвърнах. — Съвсем не.
— Предполагам, че всъщност ме интересуваше само това.
— Вероятно — съгласих се.
— Мина повече от година, откакто се прибрах в Бостън — каза Ейприл.
Кимнах.
— Но не ти се обадих. Пак кимнах.
— Май ме беше страх, че няма да бъдеш същият и че няма да ти хареса, че още съм в бизнеса с проститутките.
— Мисля, че по-правилната фраза е „жрици на любовта“ — обадих се аз.
Ейприл поклати глава.
— Преди казваше, че нещата трябва да се наричат с истинските им имена.
— Така е — съгласих се.
Отново замълчахме. Тя искаше да й помогна да се справи с някакъв проблем, но не искаше да си признае, че е така. Половината от хората, които идват в офиса ми, се държат по този начин.
Продължих да чакам.
— Преди две години — започна Ейприл — тя ми даде малко пари и ме изпрати тук.
— Патриша Ътли — уточних.
— Да. Нали знаеш за бизнеса й в Ню Йорк?
— Да.
— Тя искаше да отворя клон в Бостън — каза Ейприл.
— И?
— И аз го направих. Купих една голяма къща в Бак Бей, наех момичетата, платих на когото трябва и…
