— Не пиеш ли? — попита Трип. Звучеше малко изненадан.

— Правя си експерименти с вътрешна модификация — отвърнах.

— А-ха — каза той.

Погледнахме менюто. Кухнята предлагаше печена треска и стек аламинут. Сервитьорът донесе напитките ни. Трип изпи половината си Манхатън. Аз си сръбнах от содата. Поръчахме.

— Сега — запита Трип, — с какво мога да ти бъда от полза?

— Ако не е твърде болезнено за теб, разкажи ми за семейството си.

— Не е твърде болезнено — облегна се назад Трип. — Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти желаеш да ми кажеш. Говори ми малко за тях, за жена си, децата, какво са обичали да правят, как са се разбирали, нещо интересно за тях. Просто си търся откъде да започна.

Трип любезно се усмихна.

— Разбира се — каза.

Направи знак на сервитьора да му донесе втори Манхатън. Отказах втората сода. Все още ми беше останало много от първата. Изглеждаше, че содите траят по-дълго от водка и мартини с лед.

— Ние бяхме почти идеалното семейство. Бяхме предани един на друг, обичахме се, грижехме се един за друг.

Кимнах. Келнерът донесе втория Манхатън. Трип пресуши на един дъх остатъка от първия и подаде чашата на келнера. Той размени чашите и си отиде. Трип се втренчи в новия Манхатън, без да го пие.

— Въпросът е, че Оливия и аз не бяхме само мъж и жена, а приятели. Обичахме да бъдем заедно. Обичахме да бъдем с децата си. — Той спря, все още загледан в недокоснатата напитка пред себе си. Леко потрепери. — И да се разбие така ужасно нещо толкова хубаво…

Изчаках. Той взе коктейла, пийна една глътка и го постави обратно на масата. Направих се, че не виждам содата си.

— Знам, че звучи твърде хубаво, за да е истина, носталгично или нещо от този род, но кълна се, наистина беше хубаво. Никога няма да срещна някой като нея.

Той замълча и ние поседяхме тихо. Сервитьорът в мълчание ни донесе обеда. Бях си поръчал сандвич с пиле. Трип си избра треска. Храната беше точно толкова хубава, колкото в Харвардския клуб на факултета, където бях ял преди няколко години.

Нямаше много жени в ресторанта. На една маса до стената двама мъже си поръчваха още пиене. Единият от тях беше щатски сенатор, все още розов от сауната, чиято напитка, когато я донесоха, се оказа голямо тъмно шотландско уиски със сода. На масата до мен имаше трима типа, облечени с дрехи, шити при един и същ шивач — тъмносини костюми на тънки тебеширени райета, бели ризи с дискретно навити надолу яки, червени вратовръзки. Вратовръзките варираха — едната беше червена на малки бели точици, другата малко по-тъмно червена на сини райета, а третата беше от син мек вълнен плат индийски десен на червен фон. Истинският мъж не трябва да бъде конформист. Единият от тях говореше. Беше едър, без да бъде мускулест, а вратът му малко се подаваше над яката.

— И ето я Буфи — говореше той, — с гол задник по средата на проклетия тенис корт и…

— Предполагам, че всичко това ти изглежда идеализирано — каза Трип. — Мисля си, че хората са склонни да говорят по този начин след някоя голяма загуба.

— Просто слушам — рекох.

— И не правиш никаква преценка?

— Съвсем пасивна — казах. — Не мисля, просто регистрирам и записвам казаното в главата си.

— Винаги ли правиш така?

— Поне докато не изслушам всички, свързани с дадения случай.

— Струва ми се, че за мен това би било трудно — кимна с глава Трип.

Опитах сандвича. Пилето беше пропътувало известно разстояние от магазина. Резените бяха съвършено кръгли и тънки като вафла, а бледата марулка беше повехнала.

Свърших да дъвча и казах:

— Това, което правя, изисква човек да се отдалечи до известна степен, да създаде съзнателно напрежение.

— Какво?

Поклатих глава.

— Литературна алюзия — казах. — Просто парадирах със знанията си.

— Оливия беше голяма работа в тази област. Винаги цитираше някого.

— Тя преподаваше литература, нали?

— Да, и драма в колежа Шоумат. Студентите й я обичаха.

Кимнах. Опитвах се да доловя разговора на съседната маса. Те обсъждаха какво Буфи е татуирала на задника си.

— Беше прекрасна преподавателка — каза Трип.

Ядеше треската си със скорост, с която вероятно щяхме да останем до часа за вечеря. Ако Сюзън и той решеха да се състезават по скорост на хранене, не можеше да се каже кой ще излезе победител.

Сенаторът си беше изпил уискито със сода и в лявата му ръка имаше още едно, изпито донякъде. Той обикаляше от маса на маса. Спря до нас достатъчно дълго, за да чуе края на приключението на Буфи, смя се и пошушна нещо на разказвача. Цялата маса се смя от сърце. Беше кански смях, смеха на вътрешни хора, наши момчета. Почти със сигурност беше за мадамата, наречена Буфи. Мъжете никога не се смеят по този начин за нищо друго, освен за жени и то в сексуален контекст. Подлизурски смях, примесен с благодарност, че човек с ранга на сенатора е споделил с тях не само пикантна забележка, но и пикантен възглед към живота.

— Достатъчно пораснало, за да кърви — каза сенаторът, — достатъчно пораснало за месаря.

Масата отново се заля с благодарно веселие, а сенаторът се обърна към нас. Розовият цвят на лицето му се беше превърнал в по-тъмно червен. Може би се дължеше на уискито със сода. Беше почти плешив, но събрал косата си в типичното за плешивите мъже място зад ухото, подредена върху плешивата му глава и фиксирана с лак за коса. Дребен човек, той изглеждаше в добра форма. Синият костюм от три части му беше по мярка, а жилетката не зееше, както при повечето други политици. Когато се обърна към нас, изражението на лицето му стана тъжно. Постави ръка на рамото на Трип.

— Лаудън — каза той. — Как я караш?

Трип се обърна към сенатора и кимна.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква, сенаторе, благодаря.

Сенаторът ме погледна, но Трип не ни представи един на друг.

— Аз съм Боб Стратън — каза сенаторът и протегна ръка. Казах името си и стиснах ръката му. Ако наистина ме виждаше изобщо, то беше с периферното си зрение. В общественото си его той вероятно всичко виждаше с периферното си зрение. Беше изцяло съсредоточен върху самия себе си.

— Има ли някакъв напредък в разследването и търсенето на този кучи син?

Трип поклати глава.

— Всъщност не — отговори той. — Спенсър тук работи по случая за мен.

— Вие полицай ли сте? — попита сенаторът.

— Частен — казах.

— Наистина ли? — повдигна вежди той. — Ако имате нужда да ви се отворят някои врати, обадете се в офиса ми.

— Разбира се — усмихнах се.

— Имате ли визитна картичка? — заинтересува се сенаторът. — Искам да предупредя хората си да са нащрек в случай че имате нужда от помощ.

Дадох му една визитка. Той я погледна за момент, кимна сам на себе си и я сложи в джобчето на ризата си. Отново постави ръка на рамото на Трип.

— Ще успееш, Лаудън. Обади ми се по всяко време, когато имаш нужда.

Трип тъжно се усмихна.

— Благодаря, сенаторе.

Сенаторът стисна рамото му и отмина към друга маса, отпивайки от тъмното си уиски със сода по пътя.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×