До: agriner@latimes.com
От: Мери Смит
За: Патриша Бенет
Аз съм този, който те уби.
Добро ли е това изречение? Аз мисля, че да. Ето още едно, което много ми харесва.
Някой, напълно непознат, ще открие тялото ти на балкона в Уестуд Тиътър. Ще открие теб, Патриша Бенет.
Защото точно там ще умреш днес, докато гледаш последния си филм, при това не особено добър. „Селото“? Какво си мислела? Какво те е накарало да дойдеш в киното точно в този ден — деня на твоята смърт, за да гледаш „Селото“?
Би трябвало да бъдеш у дома си, Патси. Със скъпите си малки дечица. Ето къде трябва да бъде една добра майка. Не смяташ ли, че така е редно? Дори и да прекарваш по-голямата част от времето си вкъщи в писане на сценарии и телефонни разговори относно политиката на студиото.
Отне ми доста време да се приближа толкова до теб. Ти си Голяма клечка в студиото, а аз съм само една нищо и никаква личност, която гледа филми на видеото или по „Среднощни развлечения“ и „Истинският Холивуд“. Дори не успях да се промъкна през впечатляващите извити порти на твоето студио. Не, сър, не е позволено.
Можех единствено ден след ден да наблюдавам как тъмносиният ти Остин Мартин влиза и излиза. Но аз съм търпелива личност. Научих се да чакам, за да получа това, което искам.
Като говорим за чакане, тази твоя невероятна къща не се вижда лесно откъм улицата. Веднъж зърнах прекрасните ти деца — по-точно два пъти. Знам, че след известно време ще открия начин да вляза вътре. Но днес ти промени всичко.
Ти отиде на кино, по средата на следобеда, точно както сподели в едно от своите интервюта. Може би ти липсва миризмата на пуканки. Водиш ли някога малките си момиченца на кино, Патси? Знаеш ли, би трябвало да го правиш. Както казват, понякога всичко може да изчезне за секунда.
Отначало ми се стори странно. Ти си толкова заета Голяма клечка. Но след това проумях, филмите са твоята професия. Трябва непрекъснато да гледаш, но в същото време имаш и семейство, което те чака всяка вечер. Предполага се, че трябва да се прибираш, за да вечеряш заедно със своите малки Лин и Лори. На колко години са те? Дванадесет и тринадесет? Те искат да си при тях и ти искаш същото. Предполагам, че няма нищо лошо в това. Освен че тази вечер ще им се наложи да вечерят без теб. Малко тъжно, като се замислиш, а именно това правя аз в този момент.
Както и да е, ти седна на деветия ред на балкона. Аз седнах на дванадесетия. Аз чаках и наблюдавах тила ти, боядисаната ти черна коса. Тъкмо там щеше да попадне куршумът. Или поне така си го представях. Та нали тъкмо това трябва да прави човек, докато гледа някой филм? Бягство? Да се махнеш от всичко? Само че в наши дни повечето филми са толкова слаби — тъпи и отегчителни.
Не извадих пистолета веднага щом филмът започна. Не ми хареса страхът, който изпитвах. Ти си тази, която трябваше да се страхува, госпожо Голяма клечка. Но ти не знаеше какво се случва, нито подозираше, че аз бях там. Ти се бе отнесла.
А аз си седях спокойно, стиснал пистолета в скута си. Продължавах да стоя така, с дуло, насочено към теб. После реших да се приближа — да бъда точно срещу теб.
Исках да надникна в очите ти, след като разбереш, че си била застреляна, след като осъзнаеш, че никога повече няма да видиш Лин и Лори, нито пък ще гледаш някой друг филм, че никога няма да зърнеш светлина, нито ще бъдеш Голямата клечка.
Но когато те видях мъртва, с широко отворени очи, се изненадах. Беше истински шок за нервната ми система. Какво се бе случило с онова твое прословуто аристократично излъчване? Затова напуснах киносалона толкова бързо, затова те оставих
Не че вече имаше някакво значение за теб. Как е времето там, където си сега, Патси? Горещо, надявам се. Горещо като в ада — не беше ли това изразът?
Липсват ли ти децата? Изпитваш ли някакви съжаления? Обзалагам се, че е така. Аз щях да изпитвам, ако бях на твое място. Но аз не съм Голяма клечка, а само един обикновен малък човек.
18
Девет часът, а още нищо не беше наред. При това — меко казано.
Ръкостискането на детектив Джийн Галета от ЛАПУ беше изненадващо меко. Макар че изглеждаше доста корава и ако поискаше, можеше да ти счупи костите. Оранжево поло с къси ръкави очертаваше бицепсите й. Беше стройна и слаба, с поразително остри черти на лицето и пронизващи кафяви очи, които неволно привличаха погледа.
Улових се, че се взирам в нея, и побързах да се извърна.
— Агент Крос. Накарах ли ви да чакате? — попита тя.
— Не много — отвърнах. Бил съм в положението на Галета. Когато си водещ детектив по някой важен и нашумял случай, всеки иска да му отделиш част от времето си. Освен това моят работен ден беше почти приключил, а детектив Галета сигурно щеше да работи през цялата нощ. Случаят го изискваше.
Цялата бъркотия се бе стоварила върху главата й преди дванадесет часа. Беше започнала от западното бюро в Холивуд, но инцидентите, свързани със серийни убийства, автоматично се прехвърляха в централата, към отдела по специални убийства. Технически „Мери Смит“ не можеше да бъде квалифицирана като сериен убиец, докато нямаше още поне четири убийства от този тип, но ЛАПУ предпочиташе да сгреши, отколкото да прояви непредпазливост. Бях съгласен с решението. Не че някой бе поискал мнението ми.
Медийното отразяване на случая, както и последвалият натиск върху полицията, вече бяха доста интензивни. Много скоро този интерес щеше да прерасне в безумие, особено ако се разчуеше за имейлите до „Лос Анджелис Таймс“.
Детектив Галета ме поведе към горния етаж и ме покани в малка заседателна зала, която се оказа кабинет за извънредни и кризисни ситуации. В момента тук се помещаваше нещо като импровизиран щаб, където се събираше цялата информация за убийствата.
Едната стена вече бе цялата покрита с полицейски доклади, карта на града, скици на двете сцени на престъпленията и около дузина снимки на мъртвите.
Кошчето за отпадъци в ъгъла преливаше от празни чаши и мазни пликове от ресторантска храна. Изглежда, в този район заведението на Уенди печелеше битката със сандвичите.
Двама детективи по ризи с къси ръкави седяха край голямата заседателна маса, наведени над големи купчини с документи. Позната и депресираща картинка.
— Имаме нужда от място — обърна се Галета към детективите. В думите й нямаше и капка агресивност. Тя излъчваше една непретенциозна увереност, която неутрализираше всяко ненужно противопоставяне. Двамата мъже разчистиха масата, без да кажат нито дума.
— Откъде искате да започнем? — попитах аз.
Галета мина направо на въпроса.
— Какво мислите за стикерите? — Тя посочи към черно-бялата снимка, формат 8??11 върху задната страна на седалката в киното. На нея се виждаха същите детски стикери, като онези, които бяха залепени в лимузината на Антония Шифман. Всеки стикер бе белязан или с „А“, или с „Б“.
Един от стикерите изобразяваше пони с големи очи, а върху друг се виждаше плюшено мече върху люлка. Какво общо имаше убиецът с децата? Или с майките?
— Струва ми се ужасно непредпазливо от страна на убиеца — отвърнах аз. — Както и всичко останало. Превъзбудените имейли. Стрелбата почти от упор. Разрезите с ножа. Дори убитите знаменитости. Който и да върши това, иска да бъде нещо голямо. Да постигне публичност.
— Да, определено. Но какво мислите за детските стикери? Искам да кажа — защо точно стикери? И защо точно такива? Какви са тези „А“ и „Б“? Все трябва да означават нещо.
— И в двата случая тя споменава децата на жертвите, в имейлите. Децата са част от загадката,
