Гърмят огромни колела.Струят и хрускат класовете.Ридае дрезгав кучи лайна друга някаква планета.Селото, в плен сребрист, горис белтъка на сънливи хати.И лае песът, и дорис клепало бие о луната.Спи долу, в ниското, вирът,волове спят, примигват вишнии кукурузите държаткочани в пазвата — на скришно.А там над всички естества,налети като тежко мливо,не грозна крепост е това,а мелницата костелива.Разплакан Харковски уезд,русалки с леи ленив до кръстаи сиви свещи с трепет чест —върби, къщя, звезди на гъсто.Тъй устни шепнат; плетат тъй пръсти;невнятни — въздъх; и китки — кости;и кой узнал би и казал простокакво било е околовръст тук?Кои тъй храбри са, кои тъй смели саблаженство тъпо да сменят с рискове,щом тук и вятърните мелнициокочанели са на лунна изповед?Те — с вятър сдобити, звездите — със зрак.Той литна в тъмите, а няма го пак.Но флот са и знаем — напук на светате с въздух на заем живеят все тъй.Плещите превили, с крилата над наскръжат на кокили — те, степни платна.Кошове — шалвари; а върху гърбакълчищници стари едва се крепят.Когато кокошки и трици в едно сасред врява до бога и стълбове прахи капките падат — грошове в подноса,и в синьо нощта е пред къщния праг,и рокли настурции късат и буря,балонно раздула платно-панталон,се втурва и вижда тъй, сякаш прижуря,с тополов снежец заслепен небосклон —тогава пробуждат се мелниците смирени.И мислите им смилащо се завъртват едва.И те са огромни — като мисли на гении,и несъразмерни — сякаш техни права.Сега пред всички житейското жито е.Всички помисли степни и всички слова,от жегата измислени сред планините,изсипват в кошовете им своя товар.Видели ги, локомотивите точат се,врязват се в кашата, към хълмите паки хлопат с пара по тъмите клокочещи,и зейва пещта им — изкормен тумбак.А редом паспалени викове изплезил е,задавян от подковената чорба и потта,и спира пътят, в прах до глезените,къртичината си под тях.И те, уморени от подаръка за валцовете —безкрайните житни равнини, —мелят на пространствата кариерите калциевии съдби, и сърца, и дни.
