протекцията на някаква високопоставена измет и си се мотал във висшето общество досега, не означава, че тук важи нечия друга дума освен моята собствена! Мечът ще бъде продаден! Ето ти петдесетачка… и документите за разпределението ти!
Кейл не посегна нито към едното, нито към другото. Вместо това остави полупразната си брезентова торба на пода, извади меча от платнения му калъф, разкопча униформената си куртка (все още с регалиите на Офицерското училище) и церемониално се поклони.
Бутра опулено го зяпаше.
— С Ваше разрешение, сър! — момчето приклекна, извърши два пробни замаха с меча и се поклони още веднъж.
— С разрешение за как…
— В подобни случаи на спор и взаимно унижение, сая-кроу, Кодексът на Честта, Сбор на Мъдростта и Предписанията за Живота, — нарочно произнесе цялото церемониално название на сая и натърти на него, — предписва харакири, сър!
— Ка… Ти…
Кейл вдигна меча, хвана го в средата на острието, тъй като бе твърде малък за да може да го държи за дръжката и да го насочи към гърдите си и леко заби върха му в корема си. Не остана удовлетворен — бе изместил прицела с няколко сантиметра. Коригира грешката си, мърморейки тихо мантри от сая и се концентрира напълно. Усещаше струйката кръв, която се стичаше по слабините му от неверния прицел, усещаше също надвисналото в кабинета напрежение, чуваше отдалеч Бутра да говори нещо, но вече се бе изключил за света и всичко това не можеше да го засегне. Коригира отново, този път само с милиметри — с болка осъзнаваше, че е твърде малък все още и е унизително да не успее да прецени точното място от първия, а особено и от втория път, но… Сега вече бе доволен. Изпъна ръце и със сила заби острието в корема си. Част от секундата преди това някой изби меча от ръцете му.
Кейл припадна.
Когато дойде на себе си, първото нещо, което почувства, бе твърдата кокалена дръжка на оръжието, грижливо сложена в дясната му длан. Отвори очи и с усилие фокусира погледа си.
Все още лежеше на пода в кабинета на Бутра.
— Помислих, че си решил да умреш, суа! — каза му нечий топъл глас. — Наистина ми се стори, че си напуснал белия свят!
— За съжаление… — Кейл криво се усмихна.
— Лейтенантът е голям глупак! — гласът бе категоричен. — И сигурно си постъпил правилно… Но ако бях закъснял и с минутка, щеше да си се саморазпорил като риба! Но лейт просто не е свикнал да си има работа с последователи на сая. Какво точно стана?
— Искаше да ми вземе меча… да ми го открадне за петдесетачка! — изплю Кейл и седна.
Бутра, бял като платно, все тъй стоеше зад бюрото си. До него обаче бе застанал грамаден негър със скулесто лице и сплетена на ситни плитки коса. Нашивките му показваха, че е само сержант. Къс церемониален меч бе окачен на колана му.
— Ти, — сержантът зяпна началника си, — си искал да вземеш меча за петдесетачка?!
— Няма право да го задържа! — отсече Бутра. — Правилникът…
— Да върви по дяволите правилника! Първо, да разделиш хлапето и оръжието означава да убиеш малкия, все едно дали ще си направи харакири или ще скочи от някой по-висок балкон. Чудно ми е как си станал лейтенант, след като си нямаш понятие от сая!
— Нямам…? — вбесено изръмжа Бутра. Цветът се връщаше на лицето му.
— И второ, — невъзмутимо продължи сержантът, — нанесъл си невероятно унижение на малкия суа… Този меч струва като минимум тридесет и пет хиляди!
— Този боклук?
Сержантът и Кейл се спогледаха безнадеждно.
— Аз съм Такома! — каза негърът накрая. — Ще бъдеш в моята рота… и лично аз поемам отговорността за твоя меч. Разбира се, ще бъдеш разстрелян, ако нараниш някого с него!
— Но… — продължи да се противи Бутра.
— Сигурен ли си, — Такома се обърна презрително към него, — че ТВОИТЕ шефове ще бъдат щастливи да научат, как един суа за малко не си е направил харакири заради собствения ти идиотизъм? И че почитта ти към сая-кроу е само на думи, а не чрез дела или познания? Хайде, кадет Барх, да вървим!
Кейл замаяно се надигна. Бе успял да си нанесе широка рана, но изобщо не й обърна внимание — закопча куртката си, уви меча в платното, вдигна торбата си и последва Такома в коридора. Чувстваше, че току-що си е спечелил един смъртен враг — и е получил първата истинска победа в живота си. И сержантът му бе оказал честта да го нарича суа!
Тъжен бе светът, в който внезапно се оказа Кейл. В школата за пилоти на изтребители се обучаваха седемстотин деца на различна възраст и между тях на пръсти се брояха онези, които изпитваха някакво влечение към Космоса въобще. Леките едноместни изтребители, които щяха да управляват когато завършат, разчитаха главно на скоростта и маневреността си, а не на солидното си въоръжение, трябваше да окръжат гигантските терански крайцери като досадни врабчета — слон… и пилотите им рискуваха живота си във всяка схватка — а главното им предназначение бе да се разбият в командния център на противника. Популярното им име бе „камикадзе“. Сая-кроу бе създала длъжността, която децата се обучаваха да изпълняват и според нейните повели те щяха да летят и умират. Но в школата сая се изучаваше само частично и по варварски начин, който изцяло осакатяваше същността й.
Живееха в малки кутийки с по две твърди легла, хранеха се с питателна, но еднообразна храна, практически нямаха право на собствени вещи — принадлежаха на Съюза и държавата нямаше никакво намерение да харчи за тях повече от необходимия минимум. Отчаяни бяха — деца с пречупени съзнания, мъртви за света още преди да са се самоосъзнали. Ако нямаше сая, меча и достойнството си, Кейл вероятно щеше да се предаде като тях. Но той притежаваше и трите — и бе син на станджа, колкото и малко да значеше това сега. Така че бе обречен на още по-голяма самота и изолация. В началото останалите се опитаха да му се подиграват и да го тероризират, но мечът и сая бързо му спечелиха достатъчно уважение поне за да бъде оставен на мира.
Три месеца след постъпването му във Военната школа, когато слуховете за наближаващата война станаха по-осезателни, Такома доведе в ротата нов кадет.
— Александър Дейвис! — представи го той пред строя на утринната проверка.
— Теранин… червей… — премина шепот през редиците.
— Млък! — сержантът строго огледа момчетата. — Войник на кроу, това ще бъде той отсега нататък! И не забравяйте, че вашите собствени корени са някъде на Земята! Кадет Дейвис, марш в строя!
Новият не се отличаваше по нищо от тях самите, с изненада констатира Кейл. Може би чертите на лицето му бяха малко странни, но иначе изглеждаше досущ като обикновен кроу. Барх бе изучавал история достатъчно, за да знае, че кроу, обитателите на Съюза, някога са били земни колонисти и действително произлизат от Земята — преди колкото и поколения да е било това — но въпреки всичко бе притеснен да открие, че теранските червеи толкова си приличат с неговата собствена раса. Тъй че наблюдаваше Дейвис и разсъждаваше по въпроса.
Животът на Алекс Дейвис се бе превърнал в кошмар от първия ден, през който бе прекрачил прага на Подготвителната рота — а вероятно и много преди това, още докато е ходел в обикновено училище някъде на Хавеланж. И ако бе очаквал някакво облегчение при постъпването си във Военната школа, нищо подобно не му се случи. Той беше терански червей и главната цел в живота на останалите кадети бе да го тормозят — и да го убият, ако получат такава възможност. Омразата бе насаждана в тях с поколения… не, че това можеше да донесе някакво успокоение на Алекс.
Около седмица Кейл просто наблюдаваше, дистанциран от другарите си както винаги. Но все по-често пръстите му нервно попипваха дръжката на меча и една сутрин на закуска той взе решение, напълно в стила на сая.
Бяха изблъскали Дейвис последен на опашката пред автоготвача, макар според ротния списък кадетът да заемаше съвсем друго място. Както обичайно, той получи остатъците, но мълчаливо взе подноса си и с достойнство се оттегли, търсейки уединено място да се настани.
