тротоара, дори във фините неравности на всяка една плочка по земята имаше нещо, подсказващо умиротворение, могъщество и древност. Патината на времето — или по-скоро мъдростта на сая — и тук бе сложила своя отпечатък.
— Не си опитвал вуу-гуа? — предположи Кейл.
— Какво е това?
— Типично за този район на Съюза ястие… — той поведе Алекс между изящните дървени масички пред ресторантчето и почука на стъклото на гишето.
Младо момиче им отвори и попита със сладък глас:
— Какво ще обичате, момчета?
— Две вуу. С всичко. Както си му е редът! — Кейл постави на плота пред нея една банкнота. Имаше съвсем малко пари, нищожен остатък от мизерната му стипендия и щеше да е по-разумно да ги прибави към спестяванията си за ново точило, но…
Момичето изчезна в кухнята и се върна след минута с две горещи вуу-гуа.
— Хамбургери! — с разочарование в гласа проточи Алекс.
— Моля? — продавачката трепна при споменаването на непознатата дума.
— Той идва от Хавеланж! — побърза да се намеси Кайл. — Така им викат там… теранска заемка!
— Хавеланж! — тя кимна с неодобрение, сякаш самото споменаване на отдалечената планета, която се намираше буквално в подстъпите на Земната Федерация, бе достатъчно обяснение за дивашката думичка.
Изядоха своите вуу-гуа под сянката на клонестото дърво зад ъгъла. Приликата с хамбургер, откри Алекс, се изчерпваше само с това, че пълнежът на гуа бе поставен в плоска питка от хрупкаво тесто. Кейл се изхитряваше да отхапва от нея без да се окапе, но това си бе цяло изкуство — тестото се трошеше на фини парченца, разнообразните плънки, насложени на тънки пластове една върху друга имаха склонността да ти изтичат изпод пръстите… и беше дяволски вкусно. Изпоцапан до ушите, но с пълен стомах и изпаднал в извънредно благодушно настроение, Алекс отбеляза:
— Това е най-страхотното нещо, което въобще съм ял!
— Ако ще ти показвам сая-кроу, трябва първо да разбереш кроу, а за да ги изучиш трябва да започнеш от самото начало! — Кейл се засмя. — Нали разбираш, ТОВА са кроу! — той махна с ръка, обхващайки с небрежен жест сенчестата уличка, пейчицата, сложена под дървото от някой доброжелателен гражданин, бръмчащите по булеварда ’мобили, магазинчетата, целия град…
Алекс съсредоточено кимна.
— Това е сая! — добави Кейл. — Планът, по който Т’рурст е строен, е еднакъв с този на Хав’анж, на Уот’нъб и на безкрайно множество други… Но кроу са направили града да не прилича на нито един от събратята си, като същевременно е… — той спря в мъчително колебание да открие подходящата дума. — О, не знам, перфектен не е нещото, което искам да кажа! Всеки детайл е премислен щателно и… Не знам! — тръсна глава. — Но ако се вгледаш, ако се оставиш сая да те носи, просто го усещаш! Татко казваше, че японците имали неща като чайна церемония, икебана, японски градини… Разбираш ли, да превърнеш такова елементарно нещо като варенето и сервирането на чай в събитие с безкрайно дълбок смисъл! Да подредиш шепа камъчета в керамичен поднос така, че случаен наблюдател да може да ги съзерцава с часове, осъзнавайки… О, наистина не знам! Осъзнавайки сая, само че те не са имали сая тогава.
— С школата не е така! — възрази Алекс.
— Школата е частен случай. Но дори и тя изразява сая в друг аспект… Или поне би трябвало! — Кейл сви рамене. — В крайна сметка, и в Япония е имало нисши класи! Ела, филмът след малко ще започне!
Алекс понечи да му зададе някакъв въпрос, но се отказа.
Холокиното (по типично терански маниер, ако ставаше дума за това) бе украсено с претенциозни примигващи реклами. Но малкото, драпирано в тъмнозелено фоайе, почтителната разпоредителка и салонът с простички, удобни кресла навяваха същото усещане за умиротворение и стаена мощ, както и целият град.
— Хай сая… — замислено промърмори Дейвис, докато се настаняваха.
По това време на следобеда почти нямаше зрители и той заподозря, че Кейл ненапразно го е довел тук точно сега — можеше спокойно да преглътне притесненията си и да се остави филмът да го погълне.
Бе гледал доста холовизионни предавания на кроу на Хавеланж — нямаше какво друго да се гледа. Бе се опитал да чете и книгите им… но по онова време не бе имал откъде да започне. Сега, след трите дни в карцера и урока, който приятелят му току-що му бе предал, можеше да погледне под различен ъгъл „Мечът на честта“, както се наричаше филма.
Кроу избягваха присъщите за теранското кино ефекти, с които би била нагъчкана дори тази историческа сага. Нямаше също кой знае какви масови сцени, участваха само десетина актьори, сцената бе камерна и действието — дори малко мудно. Както и всичко останало, което Алекс бе гледал на Хавеланж, тук също се разчиташе на скрит емоционален и мисловен подтекст. Само че сега той бе по-близо до разбирането на този подтекст от преди…
Историята бе простичка. Разказваше се за първите години след колонизирането на някаква планета, когато кроу все още не се бяха самоосъзнали като единна раса и отделните колонии воюваха една с друга. Махуд, син на ата-станджа на една от колониите на планетата, бе изпратен на геоложко проучване в близките планини и попадна в плен на бандитска групировка. Бе затворен в мрачна пещера заедно с още един младеж, заловен от „другата страна на планината“. Оказа се, че Китуат е бан-суа на съседния град, с който хората на Махуд враждуват. Омраза бе това, което ги ръководеше в началото — но и двамата бяха твърде тежко ранени и слаби, за да могат да се бият и един с друг… Пък и, доколкото разбра от разговорите им Алекс, дългът да предупредят градовете си за бандитското укрепление, бе по-силен от омразата… Сая! Така че те се заеха да си помогнат един на друг и заедно нападнаха пазачите си…
Теранците биха превърнали пътя им из лабиринта от пещери в страхотно екшън-приключение. Кроу бяха избрали друг подход — много по-прост начин да предадат опасностите, напрежението и всичко останало, съпътстващо прехода през непознатите подземия. Филмът бе концентриран по-скоро върху по-спокойни на пръв поглед сцени: двамата се нагласят за сън след като са си поделили оскъдната храна, а на заден план се вижда огромният, неясен труп на някакъв звяр; те наблюдават от една площадка последните падащи камъни на чудовищно срутване, което явно им бе пресекло пътя…
Във всеки случай Махуд и Китуат напуснаха пещерите, разделиха се на склона на планината и всеки от тях пое към своя град.
След завръщането си, Махуд предаде всички сведения на баща си, бе организирана голяма военна кампания и колонистите нападнаха бандитското свърталище. Оказа се, че и хората на Китуат са предприели атака по същото време. Типично за кроу (както поясни по-късно Кейл), след като се срещнаха в пещерите, двете армии влязоха в бой една с друга… Колонията на Махуд победи, ата-станджа на противниците им церемониално счупи меча си пред бащата на Махуд и се хвърли в една пропаст, а тежко ранените пленници бяха отведени в града за разпит и публична екзекуция…
Махуд, като бан-станджа на колонията, получи задължението да се занимава с пленниците. Между тях откри Китуат — и точно в това бе развръзката на филма.
Китуат умираше — бе очевидно, ако се съди по ужасната рана в корема му. Въпреки това Махуд се яви пред баща си и останалите станджа и суа от Съвета, за да заяви, че не е в състояние да изпълни дадените му заповеди и да убие Китуат собственоръчно.
— Въпрос на чест! — бе краткото му обяснение.
Кейл коментира това така:
— Сая-дългът му е да се подчинява безпрекословно… и това е много повече, отколкото проста заповед. Но Китуат е… нека го наречем негов кръвен брат, макар да не са преминали през подобна церемония. И пак сая задължава Махуд да го защищава до последния си дъх. Така че той не е в състояние нито да го екзекутира, нито пък да се откаже от дълга си на бан. Съветът също не може да оттегли дадената му вече отговорност и… признавам си, че сигурно ти звучи малко налудничаво!
— Защо просто не го изчакат да умре? — полюбопитства Алекс.
— Тераните сигурно биха направили така! — Кейл сви рамене. — Но ние сме кроу!
И тъй като противоречието бе твърде дълбоко и неразрешимо, Махуд помоли за разрешение и си направи харакири пред членовете на съвета. Той и Китуат бяха погребани в общ гроб, с всички
