Когато излизахме, яйцевидното нещо го нямаше пред посолството — навярно уаргите вече бяха тръгнали. Будкада за лимонада на спирката на 13-ката работеше. Знам, че майка не обича: хигиена и прочее, но все пак я измолих да ми вземе чашка; едно от нещата, безвъзвратно потънали в миналото бяха тези сиропчета, дето ги разреждат с машината и хем са с мехурчета, хем не са газирани, нали така… може и забраненият плод да е най-сладък, кой знае. Във всеки случай, вкусът беше същият — великолепен. После рейсът дойде и се понесохме надолу към гарата, а аз най-сетне си дадох сметка, че до собствения ми домашен компютър остава поне една година и, значи, пак ще трябва да пиша на ръка — какъв кошмар… а също и че този път с английския съм добре, слава Богу и тази година все още имам пропуснатата иначе възможност да положа изпитите за английската езикова, макар че за какво би ми била тази пък диплома…

После вече се спускахме покрай Военоморския музей, Морската градина гъмжеше от народ. Там и слязохме, майка реши да минем през задния вход на института, за да не ни бъзикат ченгетата отпред. И ето ни на пристанището, рано-рано към два и половина. Имаше доста хора, включително и няколко правителствени коли — и яйцевидното возило на уаргите. Майка се видя с една от колежките си… Виолетка ли й беше името?… и след малко към тях се присъедини и леля ми Киче с Кико и мъжа си-неудачник, както там му беше заглавието; кръстници са били на сватбата на нашите, ама още по онова… това… тъй де, отношенията им вече бяха почнали да поохладняват. Спомних си как на следващата година — или по- следващата — Кичето щеше да се превзема как не можела да понася кучета и да отрови последното им гости у нас, така че даже не я поздравих и вместо това се залутах към возилото на уаргите.

Бяха четирима — леко различни на ръст и телосложение, и на цвят може би… колкото биха се отличавали група еднакви китайци, да речем. Беше ли някой от тях Юмрукът? Единият говореше в някакво устройство — уаргски мобифон, навярно? — и аз много внимателно се примъкнах напред под подозрителния поглед на едно ченге… е, има си предимства да си още почти дете.

В този момент част от стената на яйцевидното някак си избледня… силово поле?… и отвътре излезе още един уарга. Беше някак си по-зелен от останалите — не точно различен, но… Втренчихме се един в друг, гледахме се известно време и накрая промърморих:

— Биннго-о!

Той пък зина в нещо, което сигурно би трябвало да наподобява усмивка и кимна енергично, жест смешен, понеже вратът му с онази ми ти яка пипалца наистина се огъваше като желиран.

Ченгето неодобрително проследи как се приближавам и явно се канеше да ме спре, но Юмрукът дойде да ме посрещне и онзи се дръпна от пътя му, все едно уаргата беше заразен. Някои хора така и не могат да си преодолеят ксенофобията, а?

— Здрас-ти! Позна-ах те по ко-сата — заяви зеленият. — Мно-го странна коса. Не ка-то на повече-то хора.

— Казват, че за белите всички китайци били еднакви — съгласих се. — Честно казано, аз не можах да те позная отначало.

— Ще-се нау-чим — отвърна той много сериозно. Обърна десните си очи към другите уарги и пак кимна, макар че явно жестът по тяхному означаваше нещо различно. — Ро-дителят ми да-ва прие-мза Губер- натора следо-бед. Не-съм канен.

— Да отидем с кучетата на стадиона… или в Морската? — предложих веднага. — На блъскащите се колички. И после на плажа… макар че, като си помисля да се мъкнеш на дълги разстояния с охрана…

Той стрелна подозрителното ченге с левите си очи.

— Не-ми трябва о-храна — отбеляза. — Сам-се пазя. Прие-мам по-каната за-сре ща.

— Мислиш ли, че мога да науча, ъъъ, езика ви? — полюбопитствах.

Пипалцата му се размърдаха. И четирите му очи се втренчиха в мен. Дадох на заден:

— Ако съм те обидила с…

— За-мен щее чест да-те уча! — Юмрукът ме хвана за ръката. Кожата му беше хладна и някак хем суха, хем лепкава… много странно усещане. Неволно се сетих за „На разсъмване“, един от първите ми опити да пиша нещо по-голямо; бях ли го написала вече или може би ми предстоеше да го пиша в онова, моето си минало… във всеки случай героят там точно тъй се уреждаше да стане преводач на извънземните…

— Мис-ля, че ид-ват! — сепна ме зеленият.

Устройството у другия уарга беше започнало да издава дразнещо ултразвуково писукане… почти на границата на човешкия слух, но не съвсем.

— От-там! — посочи ми Юмрукът. — Се-га!

Нямаше да го забележа, ако не знаех накъде да гледам — над сградите, откъм гарата, в небето между щръкналите пристанищни кранове, се появи мъничка точица. Стремително нарастваше, изместваше се към морето и отблясъците на слънчевите лъчи играеха по повърхността й. Следваха я две по-малки точици в триъгълна формация.

— Нав-ремето Юмру-кът с Люс-пи у-чел гургхгх им по-магал.

— С четири копита и две ръ-чи — имитирах го, без да отклонявам поглед от корабите. — Как всъщност е изглеждал? Имаш ли някаква рисунка?

— Не притеж-жаваме плос-ко из-куство — отвърна зеленият. — Стерео-скопично зрени-е. Но и-мам митоло-гични хол-ограми.

Корабите направиха широк завой над морето и сега се приближаваха откъм вълнолома — все по-големи, и по-големи, и по-големи… абсолютно безшумни, сякаш нещо толкова огромно не би измествало страшно много въздух по пътя си. Спускаха се, след малко главният вече почти докосваше водата и под него бушуваха вълнички. Беше… някак си не съвсем овоиден. Предполагам, че ако се нахлюпят една върху друга две супени чинии, ръбът помежду им се заглади и от едната страна и източите малко напред, ще се получи приблизителната форма на кораба. Двата по-малки всъщност се оказаха яйцевидни неща като онова на посланиците, само че доста по-масивни от него. Ескорт, навярно? Малките завиха и се отправиха към рейда.

Корабът-майка се плъзна по водата, опря в кея и застина.

Всъщност, не надминаваше чак толкова привързания от дясната му страна въглевоз и определено не беше по-дълъг от надвисналата отляво „Лиляна Димитрова“, а тя е 38-хиляди-тонник. Значи „Хан Аспарух“ щеше да е поне два пъти по-голям. Но беше внушителен. По дяволите, как няма да е внушителна една сбъдната среща от трети вид?

Леко изпъкналият „нос“ на кораба се изду напред и върхът му полегна на кея, огледалната стена избледня досущ като тази на яйцевидното возило и отвътре слязоха неколцина уарги, на вид неотличими от тези около мен.

— То-ва е Губер-наторът на секто-ра — поясни ми Юмрукът.

— Кой от всичките? — засмях се. Леле, правя си майтапи с извънземни… пак ми се прииска да се ущипя.

Посрещачи и пристигащи си размениха хъркащи любезности, пипалцата им шаваха усърдно. После няколкото правителствени лица, Боже, как не помня физиономии и имена, никога не съм се интересувала от политика, кои ли бяха тези?, пристъпиха напред на свой ред и единият дръпна някаква реч за мир, дружба и просперитет, дуднеше ли дуднеше. Сигурно беше министърът на външните работи, тях ги избират специално по умението да приказват пространно и скучно. Междувременно Юмрукът отиде при местната групичка уарги, поразмахва пипалца около единия от тях и се върна; министърът още точеше речта си.

— Мо-жем да качим ко-раба, ако ис-каш — съобщи ми зеленият.

— Какво? — трябваха ми секунда-две да откъсна поглед от огледалния звездолет и да осъзная какво ми казва. — Там? Вътре?

Кимна ми, пипалцата шаваха.

Всъщност, ченгетата не ме пуснаха. Корабът бил „територия на чужда държава“ и не можело да напусна границата на България без международния си паспорт — и виза. Ха! За капак министърът или какъвто там беше се опита да ми обяснява, че:

— …момиченце, става дума за важни междупланетни отношения… не можем да нарушаваме процедурата…

Накрая всички уарги шаваха с пипала, хъркаха и съскаха, пък и правителствените лица взеха да се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×