Климент Охридски
Из живота на Кирил
В град Солун живееше някой благороден и богат човек по име Лъв, който заемаше длъжността помощник на военачалника. Той беше правоверен и изпълняваше точно всички божи заповеди, както някога Йов. Като живя със съпругата си, родиха му се седем деца. От тях най-малкото беше седмото, философът Константин, нашият наставник и учител.
Когато майка му го роди, дадоха го на дойка, за да го кърми. Обаче докато се кърмеше, детето не иска да поеме чужда гръд освен майчината си. Това стана по божи промисъл, за да бъде отхранена с чисто мляко добрата младочка от добрия корен.
След това тези добри родители се обрекоха да не се събират. И така като брат и сестра проживяха в Господа 14 години. И те не нарушиха този обет, докато ги раздели смъртта.
Когато бащата щеше да тръгне за Божия съд, майката оплакваше това дете, говорейки: „За нищо не се грижа освен за този единствен младенец — как ще бъде отгледан!“ А той й каза: „Вярвай ми, жено, надея се на Бога, че той ще му даде такъв баща и настойник, който се грижи и за всички християни.“
Това се и сбъдна.
Когато беше на седем години, детето сънува сън и го разказа на баща си и майка си:
— Като събра всичките девици от нашия град, военачалникът ми рече: „На твоя възраст, която щеш си избери за другарка и помощница!“ Като огледах и разгледах всички, видях една от всички най-красива: лицето й светеше и беше накитена с мъниста от злато и бисер и с всяка украса; нейното име беше София, сиреч премъдрост. Нея избрах.
Като чуха тези думи, неговите родители му казаха: „Сине, пази заповедта на баща си и не отхвърляй съветите на майка си, защото заповедта е светило, а съветите — светлина! Речи на премъдростта: «Ти си моя сестра» — а мъдростта направи твоя сродница! Премъдростта грее по-силно от слънцето. И ако си вземеш нея за съпруга, тя ще те избави от много злини“.
Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, та всички му се чудеха.
Според обичая децата на богатите да играят на лов, един ден излезе на полето с тях, като взе своя сокол. Щом го пусна, по Божи промисъл излезе вятър, грабна го и го отнесе. Поради това детето изпадна в униние и печал, та два дни не яде. Поради човеколюбието си милостивият Бог, като не му позволяваше да привикне на земни наслади, навреме го улови: както в старо време при улов улови Плакида с елен, така и него — със сокол.
В себе си като се поразмисли върху суетата на този живот, Константин го окая, като каза: „Такъв ли е този живот? Вместо радост иде скръб! От днес ще хвана друг път, който е по-добър от досегашния, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот!“
Когато пристигна в Цариград, предадоха го на учители, за да се учи. И след като изучи граматиката за три месеца, отдаде се на други науки: изучи Омир и геометрията, а при Лъв и Фотий — диалектиката и всички други философски науки; освен тях още риторика и аритметика, астрономия и словесност и всички елински изкуства. И то тъй ги изучи всички, както друг би изучил само един от тези предмети: защото, надпреварвайки се взаимно, бързината се сдружи с прилежанието, с което се постига краят на науките и изкуствата.
Отличавайки се със своята скромност в учението, той беседваше повече с онези, с които беше по- полезно да се разговаря. Странеше от люде, които клонят към буйност, и се стремеше само към едно- единствено нещо: след като бе заменил земното с небесното, да излезе из това тяло и да заживее с Бога.
Като видя обаче какъв човек е той, логотетът му позволи да се разпорежда в дома му и свободно да влиза в царевия дворец. Еднъж той го запита: „Философе, желал бих да узная що е философията.“ А Константин веднага му отговори с бързия си ум: „Да се познаят божите и човешките неща; да се приближи човек до бога, доколкото е възможно, и да се приучи чрез добродетел да стане като онзи, който го е създал по свой образ и подобие.“ И оттогава той още повече го обикна и постоянно го разпитваше за всичко, ако и да беше толкова велик и почтен мъж. А Константин му излагаше философското учение, като изказваше дълбоки мисли с малко думи.
Живеейки в чистота, колкото повече угаждаше Богу, толкова по-любим ставаше на всички. А логотетът, който му отдаваше всякаква достойна почит, му предлагаше много злато, обаче той не приемаше.
А веднъж му рече: „Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница, която аз извадих от купела: красива, богата и от добър и знатен род. Ако искаш, да ти я дам за съпруга. Сега ще получиш от царя голяма чест и княжеска титла, а очаквай и нещо повече! Наскоро и военачалник ще станеш!“ А философът му отвърна: „Наистина, дарът е голям за онези, които го желаят. Обаче за мене няма нищо по-хубаво от учението, чрез което, след като си обогатя ума, ще потърся прадядовската си чест и богатство.“
Като чу неговия отговор, логотетът отиде при царица Теодора и й каза: „Този млад философ не обича този живот, но да не го изпуснем за обществена работа. Като го подстрижем за духовник, да му дадем служба: нека бъде библиотекар при патриарха в «Св. София», дано така поне го задържим!“ Така и направиха с него.
След като прекара много малко време с тях, като отиде до Босфора, Константин тайно се скри в един манастир. Дариха го шест месеца и едва го намериха. Понеже не можаха да му наложат тази служба, помолиха го да заеме учителска катедра и да учи туземците и чужденците по философия, обслужван и подпомаган с всичко. И той се съгласи на това…
След това пък агаряните, наричани сарацини, подигнаха хула срещу божествеността на светата троица, говорейки: „Че как вие, християните, които вярвате в единаго Бога, го превръщате на три, казвайки, че има отец и син, и дух? Ако може да обясните явно, изпратете мъже, които могат да говорят по този въпрос и да ни оборят!“
Тогава философът беше на 24 години. Царят събра съвет и като го повика, рече му: „Философе, чуеш ли какво говорят скверните агаряни против нашата вяра? Понеже си служител и ученик на Света Троица, иди и им се противопостави! Тогава Бог, който е създател на всички неща и който се слави в Троицата — отец и с, и свети дух, — нека те надари с благодат и словесна сила и нека те представи като друг, нов Давид пред Голиата, когото победи с три камъка, и нека те възвърне при нас, като те удостои с царството небесно!“ Като го изслуша, философът отговори: „С радост ще отида за християнската вяра. За мене има ли нещо по- славно на този свят от това — да живея и да умра за Светата Троица?“
Придадоха му в помощ секретаря Георги и ги изпратиха. Като пристигнаха там, те забелязаха страшни и отвратителни неща, извършени от сарацините. Тях бяха извършили сарацините за гавра и присмех на всички, които бяха християни и живееха в онази местност и които немалко биваха обиждани: отвън по вратите на всички християни бяха изписани демонски изображения, които пораждаха удивление и възмущение.
Те запитаха философа, казвайки: „Философе, можеш ли да разбереш що означава това?“ А той отговори: „Виждам демонски образи и мисля, че тук вътре живеят християни. Като не могат да живеят заедно с тях, демоните бягат от тях навън, а дето няма този знак вън, по вратите, демоните живеят вътре заедно с хората.“
А когато седяха на обед, агаряните — мъдри и учени люде, запознати с геометрия, с астрономия и с други науки, — изпитвайки го, зададоха въпрос, като рекоха: „Философе, не ти ли се вижда чудно, дето Божият пророк Мохамед, след като ни донесе блага вест от Бога, обърна много люде към вярата си и всички ние се придържахме о неговия закон, без да го нарушаваме в нещо, а вие, християните, които се придържате о закона на Христа, вашия пророк, го изпълнявате тъй, както всекиму от вас е угодно, един — така, друг — иначе?“ На това философът отговори: „Нашият Бог прилича на морската глъбина. Пророкът
