Лев Николаевич Толстой
Ана Каренина
Мне отмщение, и аз воздам
Първа част
I
Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.
В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него. Това положение продължаваше вече три дни и измъчваше както самите съпрузи, така и всички членове на семейството, и слугите. Всички членове на семейството и слугите чувствуваха, че няма смисъл от тяхното съжителство и че във всеки хан случайно срещналите се хора са повече свързани помежду си, отколкото те, членовете на семейството и слугите на Облонски. Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени; англичанката се скара с икономката и писа до една своя приятелка, молейки я да й намери ново място; готвачът си отиде още вчера, по време на обеда; готвачката на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.
На третия ден след скарването княз Степан Аркадич Облонски — Стива, както го наричаха в обществото — в обикновения час, сиреч в осем часа сутринта, се събуди не в спалнята на жена си, а на сахтиянения диван в своя кабинет. Той обърна пълното си, охранено тяло върху пружините на дивана, сякаш искаше да заспи пак за дълго, силно прегърна възглавницата от другата страна и притисна бузата си върху нея; но изведнъж скочи, седна на дивана и отвори очи.
„Да, да, как беше това? — мислеше той, като си припомняше съня. — Да, как беше? Да! Алабин даваше обед в Дармщад; не, не в Дармщад, а нещо американско. Да, но там Дармщад беше в Америка. Да, Алабин даваше обед върху стъклени маси, да — и масите пееха: Il mio tesoro1, и не Il mio tesoro, а нещо по-хубаво, и имаше някакви малки шишенца, а те пък бяха жени“ — припомняше си той.
Очите на Степан Аркадич весело заблестяха и той се замисли усмихнат. „Да, хубаво беше, много хубаво. Там имаше още много прекрасни неща, но не можеш да ги изкажеш с думи и дори не можеш да си ги представиш.“ И като забеляза ивицата светлина, която се процеждаше отстрани на едно от сукнените пердета, той весело отметна крака от дивана, намери с тях извезаните от жена му (подарък за рождения му ден миналата година), украсени със златист сахтиян пантофи и по стар, деветгодишен навик, без да става, протегна ръка към онова място, дето в спалнята му висеше халатът. И тогава в миг си спомни как и защо спи не в спалнята на жена си, а в кабинета; усмивката изчезна от лицето му, той намръщи чело.
„Ах, ах, ах! Аа!…“ — простена той, като си спомняше всичко станало. И във въображението му отново изпъкнаха всички подробности на скарването с жена му, цялата безизходност на положението и най- мъчително от всичко — собствената му вина.
„Да! Тя няма да ми прости и не може да ми прости. И най-ужасното е, че вината за всичко е в мене — вината е в мене, а аз не съм виновен. Тъкмо в това е цялата драма — мислеше той. — Ах, ах, ах!“ — отчаяно нареждаше той, като си припомняше най-тежките за него впечатления от това скарване.
Най-неприятен беше оня първи миг, когато, върнал се от театъра, весел и доволен, в ръката с грамадна круша за жена си, той не я намери в гостната; чудно нещо, не я намери и в кабинета си и най-после я видя в спалнята със злополучното писъмце в ръка, което бе разкрило всичко.
Тя, тая вечно загрижена и улисана, и ограничена, както я смяташе той, Доли, седеше неподвижно с писъмцето в ръка и го гледаше с израз на ужас, отчаяние и гняв.
— Какво е това? Това? — питаше тя, като сочеше писъмцето.
И при тоя спомен, както се случва често, Степан Аркадич се измъчваше не толкова от самото събитие, колкото от това, как той отговори на тия думи на жена си.
В тоя миг с него се случи онова, което се случва с хората, когато неочаквано ги уличат в нещо твърде срамотно. Той не успя да нагласи лицето си за онова положение, в което изпадаше пред жена си, след като откриеха негова вина. Вместо да се оскърби, да отрича, да се оправдава, да иска прошка, да остане дори равнодушен — всичко това би било по-добре от онова, което направи! — лицето му съвсем неволно („рефлекси на главния мозък“ — помисли си Степан Аркадич, който обичаше физиологията), съвсем неволно изведнъж се усмихна с обикновената си, добра и затова глупава усмивка.
Той не можеше да си прости тая глупава усмивка. Като видя тая усмивка, Доли потръпна като от физическа болка, със свойствената й пламенност избухна в поток от жестоки думи и избяга от стаята. Оттогава тя не искаше да види мъжа си.
„За всичко е виновна тая глупава усмивка“ — мислеше си Степан Аркадич.
„Но какво да се прави, какво да се прави?“ — с отчаяние си казваше той и не намираше отговор.
II
Степан Аркадич беше човек правдив към себе си. Той не можеше да се мами и да се уверява, че се разкайва за постъпката си. Не можеше да се разкайва сега за онова, за което се разкайваше преди около шест години, когато за първи път изневери на жена си. Не можеше да се разкайва, че той, тридесет и четири годишен, красив, влюбчив човек, не е влюбен в жена си, майка на пет живи и две умрели деца, която е само една година по-млада от него. Разкайваше се само за това, че не е могъл по-добре да го скрие от нея. Но той чувствуваше цялата тежест на своето положение и съжаляваше жена си, децата и себе си. Може би щеше да успее да скрие по-добре греховете си, ако очакваше, че това известие ще й подействува така. Той никога не бе обмислял ясно тоя въпрос, но смътно му се струваше, че жена му отдавна се досеща, че й изневерява, и гледа през пръсти на това. Струваше му се дори, че тя, изтощена, състарена, вече некрасива жена и с нищо неотличаваща се, обикновена, само добра майка на семейството, от чувство на справедливост трябва да бъде снизходителна. А излезе съвсем обратно.
„Ах, ужасно! Ай, ай, ай! Ужасно! — повтаряше си Степан Аркадич и не можеше нищо да измисли. — И колко хубаво беше всичко преди това, колко добре си живеехме! Тя бе доволна, щастлива с децата, аз не й пречех в нищо, оставях я да се занимава с децата, с домакинството, както си иска. Наистина не е добре, че тя беше гувернантка в къщата ни. Не е добре! Има нещо тривиално, долно в това да задиряш гувернантката си. Но каква гувернантка пък! (Той живо си спомни черните дяволити очи на m-lle Roland и усмивката й.) Та нали, докато тя беше в къщата ни, аз не си позволявах нищо! И най-лошото е, че тя вече… Как можа всичко това да стане сякаш нарочно! Ай, ай, ай! Но какво, какво да се прави?“
Отговор нямаше, освен оня общ отговор, който животът дава на всички най-сложни и неразрешими въпроси. Тоя отговор е: трябва да се живее с нуждите на деня-, сиреч да се забрави. Но той не можеше вече да се забрави със сън, поне докато дойде нощта, не може вече да се върне към оная музика, която пееха шишенцата-жени; и тъй, трябва да се забрави със съня на живота.
„Ще видим какво ще излезе“ — каза си Степан Аркадич, стана, облече сивия халат със синя копринена подплата, преметна пискюлите на възел и като пое достатъчно въздух в широкия си гръден кош, с обикновената бодра крачка на възкривите си крака, които толкова леко носеха пълното му тяло, пристъпи до прозореца, вдигна пердето и силно позвъни. При позвъняването веднага влезе старият му приятел, камериерът Матвей, който носеше дрехите, обущата и една телеграма. След Матвей влезе и бръснарят с принадлежности за бръснене.
— Има ли книжа от съда? — попита Степан Аркадич, като взе телеграмата и седна срещу огледалото.
— На масата са — отвърна Матвей, погледна въпросително, със съчувствие господаря си и като почака малко, прибави с хитра усмивка: — Идваха от страна на файтонджията.
Степан Аркадич не отговори нищо и само погледна Матвей в огледалото; от погледа, който си размениха в огледалото, се виждаше колко се разбират помежду си. Погледът на Степан Аркадич сякаш питаше: „Защо казваш това? Нима не знаеш?“
Матвей пъхна ръце в джобовете на жакета си, отмести крак и мълчаливо, добродушно, лекичко
