— Ей, малоумнико, насам!
Още един откос се наби с глух звук в измазаните стени. Долу сто на сто чуваха това. Стефани и Елис знаеха какво става. Лийланд изтича по стълбите и прекоси трийсет и петия етаж. Той беше отрязал няколко електрически кабела, беше ги завързал един за друг и бе занесъл до прозореца един стол, обвит с хартия от компютърен принтер. Беше скапано чучело, плашило или каквото там беше, но Лийланд вече си мислеше, че хлапакът е направил твърде много грешки и може би ще стане по-съобразителен. Лийланд знаеше, че късметът му не може да работи вечно. Той блъсна чучелото, после побягна обратно към стълбището.
Столът бавно се въртеше и улавяше светлината. Лийланд чу стържене по стълбите. Той беше зад ъгъла, нямаше и два метра от вратата. Хлапакът се появи. Не се заблуди. Пристъпи към Лийландовото чучело с вдигнат томпсън, готов да гърми. Лийланд се спусна към него с браунинга, вдигнат като полицейска палка.
Момчето се показа почти навреме. Лийланд нанесе кос удар в слепоочието му и то политна назад. Беше още в съзнание, опитваше се да препречи томпсъна помежду им, когато Лийланд го хлопна отново, връхлетял с цялата си тежест отгоре му. Главата на хлапака се удари в пода; картечният пистолет отхвръкна. Хлапакът се изправи на четири крака. Беше зашеметен, мъчеше се да изпълзи. Лийланд сключи ръката си около шията на момчето. Сграбчи гръкляна. Ръцете на хлапака се вдигнаха. Нямаше време за губене. Лийланд натисна с рамо основата на черепа.
Учеха ги на това с чертежи и диаграми, без показни демонстрации. „Повярвайте ми, върши работа — бе казал един инструктор от ФБР преди почти четвърт век. — Ужасно се надявам никога да не ви се наложи да го използвате.“
Човешкият гръбнак беше дебел колкото дръжката на бейзболна бухалка. Съсредоточен в това, на което го бяха учили, Лийланд не мислеше за онова, което вършеше със себеподобния си. Нямаше друг избор — при положение, че горе лежеше Ривърс. Докато мушкаш ръка отпред, прехвърляш тежестта си назад към рамото, чийто натиск отделя черепа от врата.
Лийланд го направи и отскочи като от потъваща палуба, а вратът на момчето се скърши като фиданка, превита от силни мъжки ръце.
Главата му увисна като на кокошка.
Лийланд усети как се отпушва пикочният му мехур. Май щеше да повърне. Трябваше да се облекчи. Дишаше дълбоко и изчакваше. Чуваше как се излива мехурът на хлапака. Краката му се тресяха, ръцете — стиснати в юмрук, сякаш не знаеха, че са мъртви.
Лийланд измъкна томпсъна и го положи на бюрото, докато ровеше в раницата на хлапака. Още два пълнителя — четирийсет патрона. Малко, но обещаващо тежко преносимо радио, гражданска американска версия на „уоки-токи“. Шоколадчета — „Милки уей“, „О, Хенри!“ и „Марс бар“. Никакви гранати.
Лийланд издърпа раницата изпод тялото и я провеси на рамото си. Би било лудост да си въобрази, че е спечелил някакво предимство. Бе преминал от положението на незасечен в положението на човек, когото ще преследват. Но вече нямаше да го подценяват.
Трябваше да осъзнае, че навярно е изчерпал късмета си. Трябваше да приеме, че е мъртъв; беше го правил през войната, и то тъкмо понеже искаше да живее. Тъкмо това Карън така и не разбра у него. Забравяш, че имаш своя собствена съдба. Да, когато ум и тяло са едно и действат като едно, ти забравяш, че имаш самоличност. Това е номерът.
Той премести стола на секретарката до мъртвия и после настани тялото в него, като се мъчеше да го закрепи на седалката. Главата клюмна на гърдите, почти се заби в пазвата. Лийланд извади останалите патрони от пълнителя на томпсъна, сетне напъха нов пълнител. Взе от едно бюро хартия и писалка.
Когато беше готов, той избута стола с тялото до асансьорите. На трийсет и четвъртия етаж беше дошла втората кабина; ако не е повикана обратно долу, щеше да прелети един етаж нагоре само за миг. Лийланд натисна копчето и се спотаи зад ъгъла.
Звънчето прозвуча почти веднага и вратите се плъзнаха встрани; кабината беше празна. Лийланд подпря с крак вратата, докато набута тялото вътре и завърти стола.
Погледна нагоре. Точно това искаше да види, дали ще се качи на покрива, и да премести панела, преди кабината да стигне трийсет и втория етаж.
С дулото на томпсъна Лийланд отмести панела. Първо трябваше да качи оръжието. Той би могъл да спечели от шест до десет секунди, като натиска копчетата за трийсет и четвъртия и за трийсет и третия етаж. Въпросът беше, има ли сили да се набере през отвора? Ако не успее, вратите ще се отворят и затворят на трийсет и втория… ще има от три до пет секунди за тринайсет изстрела в отбрана.
Той се пресегна, хвана се здраво и се повдигна на една ръка. Избута горе томпсъна, натисна всички копчета и остави вратите да се затворят.
Беше на покрива, когато кабината достигна трийсет и третия етаж, но все още се мъчеше да постави панела обратно на мястото му, когато тя потегли отново надолу, и тъкмо се изправяше на крака с томпсъна на рамо, когато вратите се отвориха на трийсет и втория.
Те чакаха. Някаква жена ахна — значи имаше жени, така и подозираше. Кабината се разтресе, щом стъпиха в нея, а когато вратите почнаха да се затварят отново, те ги блокираха. Лийланд виждаше само тясна ивица от пода, на около трийсет сантиметра от входа на асансьора. Той знаеше разположението на шахтите и от двете страни, но не искаше да любопитства и да наднича.
— Was geht hier vor? Lass mich den Zettel sehen!
Пак Литъл Тони, който искаше да знае какво става.
— „Сега си имаме автомат“ — прочете той. — Вратът му ли е счупен? — попита. — Говори на английски.
— Може би някой от охраната, когото не сме забелязали?
— Защо някой ще прави това, ако има оръжие? Написано е в множествено число. Интересно. Какво намерихте в онзи кабинет?
— Сако, обувки, чорапи.
— Дрехи на един човек. „Имаме си…“? Мъж и жена, ако това, дето казваш, е истина. Кръшнали са да правят любов и са успели да се измъкнат. По стълбите нагоре. Защо мъжът е без обувки и чорапи, а жената — напълно облечена? Любовчии, които чупят човешки вратове като Зелените барети? О, не.
— Трябва да направим нещо!
Литъл Тони Червения въздъхна:
— Трябва да кажем на Карл, че брат му е мъртъв. Искам го тук долу. Тялото нека остане горе, да не се вижда. Искам хората да запазят спокойствие колкото може по-дълго. — Той се отдалечи, почти не се чуваше. — Извикай Карл по радиото и му кажи да дойде тук. През това време ти и Франко занесете Ханс на онова място, където оставихме другото приятелче. Този човек… или тези хора… сега разполагат с един от нашите радиопредаватели. Не са го написали в бележката. Това не е самохвалство и човекът не е глупак. Ти и Франко слезте по стълбите с вдигнати оръжия. Ние ще ви осигурим чист път.
— Карл идва насам — прекъсна го някакъв нов глас. — Вие изчезвайте!
Вратите се тряснаха и кабината пое нагоре. Лийланд помисли дали да не ги избие още сега, като стреля през покрива на кабината, ала твърде много фактори бяха „против“. Гърмежите щяха да бъдат чути. Кабината можеше да се повреди така, че да го заклещи и убие. Или резултатът от пукотевицата да не бъде толкова благополучен, колкото би трябвало. Може пък да му правеха услуга, като го превозваха до последния етаж.
Кабината, която слизаше надолу, се стрелна покрай него толкова бързо, че трябваше да се хване за кабела с другата ръка. До края на пътуването остана здраво вкопчен в него.
Той изчака да извадят Ханс от кабината, а после прекрачи върху тясното мостче в асансьорната шахта над четирийсетия етаж. Трябваше да се прехвърли през двойни перила. Беше омацан с гъста черна грес. След като не можеше да се измие, трябваше да внимава, когато се опитва да се закачи за нещо с ръка или крак. Вратата на асансьора отново се затвори и той остана на тъмно.
От един вентилатор идваше мъничка светлина. Четири асансьора от едната страна, четири от другата: ами по средата? Стената беше бетонна. Той напипваше пътя си, докато стигна до метална врата, висока метър и двайсет. По средата имаше метална табелка с надпис, който не можеше да разчете. Все пак беше предупреден, помисли си. Вратата тежко се отвори. Лийланд извади един от 11-милиметровите патрони от
