всичко, построено някога. Истинският проблем сега бяха човешките грешки.

А колкото до възможността за въздушно пиратство, макар от години да не се бе случвало в САЩ, на борда имаше достатъчно свестни момчета от силите на реда, които да изколят всички от салона за непушачи. Лийланд се чудеше дали шефът от военната полиция на борда знае, че другият въоръжен пътник в първа класа е помогнал да се разработи програмата, която е обосновала създаването на службата му. Когато пиратството беше в разгара си, Лийланд бе повикан за съветник на Федералната авиоадминистрация, а сега бе попаднал в положение, което програмата би трябвало да предотвратява: твърде много патлаци. Години наред не беше се докосвал до тези неща и понеже не знаеше последните промени в процедурата, все едно че нямаше никаква подготовка, като ония двамата от бреговия патрул в трета класа. Премного патлаци и недостатъчна подготовка. Имаше защо да се притеснява — знаеше твърде много.

Полетът беше следващият поред. Един делфинонос „DC-10“ потъна в мрака, а скоро заглъхна и бученето на моторите му: Боингът отново пое към пистата и Кати Лоуган се появи до него, застанала стабилно въпреки друсането.

— Какво ще кажете за една чашка, преди да се вдигнем във въздуха? Двоен скоч?

Той се усмихна.

— Сега ще ви падна в очите. Може ли една кола? Добре ще ми дойде нещо сладко.

— Разбира се.

Пилотът правеше завоя към пистата за излитане, когато Кати Лоуган се върна с колата на поднос. Подари му още една усмивка, после побърза обратно към своето място до витата стълбичка към горната палуба. Както изглежда, предположението, че той е пияница, който се пази от изкушението, не я стресна. Пилотът подаде пълна мощност. По средата на пистата носът на самолета се вирна като люшната клатушка. Сетне и задните колела се отлепиха от земята — вече бяха във въздуха.

Лийланд се чудеше защо все бърка „Ламбърт“ с „Линдбърг“, когато шофьорът му бе задал своя удивителен въпрос, извърнал мислите му в съвсем друга посока. Тъкмо щеше да му отговори, че не знае какво му минава през ума на човек… когато внезапно проумя, че всъщност знае много добре.

Като млад детектив преди години той бе попаднал на случай, в който пенисът на жертвата бе отрязан. По линията на най-малкото съпротивление Лийланд проследи веригата от факти и стигна до съквартиранта, на жертвата — някакъв несретник с криминално досие.

След многочасов разпит съквартирантът — Тесла — не издържа и си призна. Това беше по времето, когато всяка седмица някой отиваше на електрическия стол. За една година Тесла бе осъден на смърт и екзекутиран.

Този случай направи Лийланд известен за трети път в живота му. Като полицай новобранец преди войната той бе участвал в престрелка, в която Трима бяха убити, включително колегата на Лийланд. Като пилот на боен самолет в Европа той бе свалил повече от двайсет нацистки самолета — достатъчно, за да накарат един нюйоркски издател да му поръча книга. Участието на Лийланд в случая „Тесла“ — сензацията с елементи на забранен секс и ужасни осакатявания, направи книгата събитие в печата, години преди такива неща да станат конвейерни. Когато скоро след това личният живот на Лийланд започна да се разпада, той бе объркан, както би бил всеки на негово място.

Шест години по-късно, когато Лийланд, който тогава държеше частно детективско бюро, бе помолен от бременна млада жена да разследва скока или падането на мъжа й от покрива на един хиподрум, фактите го отведоха назад през собствения му живот до случая „Тесла“. Лийланд бе пратил в гроба невинен човек.

Истинският убиец беше хомосексуалист, неспособен да се приеме такъв, какъвто е, озверен от самоненавист. С жертвата — съквартиранта на Тесла, Теди Лийкман, се запознал случайно в някакъв хомо- бар. В апартамента на Лийкман, в отсъствието на злощастния Тесла, който бил излязъл някъде, положението станало неудържимо за убиеца.

Той налагал Теди Лийкман с юмруци до смърт, накрая разбил черепа му с някакъв керамичен предмет, но при боричкането Лийкман се вкопчил във врата му и съдрал късчета кожа под ноктите си. Решението, което убиецът налучкал, бликнало от дълбините на душата му. Той отрязал пръстите на Лийкман и за да заблуди полицията, отрязал и пениса му. Номерът мина, защото никой не беше допуснал дори за миг, че осакатяването е нещо друго, а не действие на човек, който изтръгва омразата от себе си.

Като акт на самосъхранение обезобразяването за унищожаване на доказателствата в крайна сметка не беше довело до нищо. Шест години по-късно убиецът се бе самоубил.

Но не преди да остави неопровержими доказателства за най-голямата измама от времето на Бос Туийд3.

Най-много изстрада вдовицата на убиеца. Дете на улицата, тя искаше да се каже истината — съзираше връзката между тайните терзания на покойния си мъж и замогването на цяла рота бизнесмени около него. Тя искаше хората да видят как подобно ограбване утежнява бремето на бедните.

Нищо подобно не се случи. Всички конспиратори успяха да се изпокрият в миши дупки и да отърват затвора. Вместо да пишат за мошеничествата в жилищното строителство, вестниците се обърнаха към стария случай. Военният рекорд на Лийланд и прочие, и прочие. Когато в един скандалджийски „чаршаф“ бе изразено предположението, че между детектива и клиентката има роман, Норма се премести в Сан Франсиско. Минаха години, преди Лийланд да я види отново.

Объркването на Лийланд относно „Ламбърт“ и „Линдбърг“ имаше своите корени в онези времена, тъй като той се чувстваше неуютно в ролята, която журналистите му бяха приписали. „Късметлията Линди“, неведнъж се бе наричал в отчаянието си. И той като убиеца, който му се бе изплъзнал, живееше двойствен живот и се залъгваше, че има някакъв смисъл. Бракът му се разпадаше — и, разбира се, той изобщо не бе разгадал своя голям случай, макар че разбра това доста по-късно.

Какво му минава през ума на човек…? Абсолютно нищо — в такива мигове ум и тяло са едно и също. Но там, мислеше си Лийланд, там, в това абсолютно нищо, се крие загадката на историята.

17:10 ч. Планинско стандартно време4

Прогнозата за времето се оказа неточна. Облачната пелена се стелеше по целия път до Скалистите планини и сега, когато слънцето потъваше между възвишенията, безкрайният бухнал килим отдолу беше придобил цвета на плочник. Боингът летеше на височина 11–12 хиляди метра и Скалистите планини приличаха на покрит със сняг архипелаг, хвърлил котва във фантастично, неоткрито море.

Лийланд все още обичаше да лети — и за щастие прекарваше във въздуха повече време от когато и да било. Едва ли щеше да живее толкова дълго, че да отиде и в космоса, но понякога се чудеше колко високо ли ще стигне, преди да умре. В потайните кътчета на съзнанието му се гушеше желанието да направи една разходка до Европа чисто и просто за да лети на „Кон-корд“. Старият му другар, летецът Били Гибс от Юри- ка, не бешевлизал в самолет вече трийсет години. Лийланд го беше наблюдавал как върти тоно5 над Ламанша и крещи като дивак; но щом войната свърши, Били Гибс изтри летенето от съзнанието си завинаги. У Шекспир имаше нещо за причината, която не е в звездите, а в нас. Отминалото време бе изяснило едно — всичко, което правим, всичко, което се случва с нас, извира от подтици, които повечето хора дори не могат да почувстват, камо ли да проумеят.

След суетнята на вечерята той се поразтъпка до кухнята, да се запознае по-отблизо с Кати Лоуган. След като бе сервирала на цял един пълен самолет, тя изглеждаше капнала.

— Благодаря за помощта.

— Здравейте. Аспирините свършиха ли работа?

— О, да. Надявам се, че правите и пластични операции.

Тя се взря във веждата му.

— Да, не е много елегантно.

— Как ме открихте на летището?

— Нали сте ченге? Обадиха се за вас от летището. Полицаят ми каза, че сте наранен, но всъщност тръгнах да търся човека с пищова. Беше тест.

— И как се справихте?

Вы читаете Умирай трудно
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×