Петко Тодоров
От прозореца
I
От рано овчари докараха от мандри стадата, от рано зареяни по вън кираджии се прибраха в село. Бъден празник ще срещат и сиромаси, и богати. Де Рале други път по туй време ще се свърти дома! Да се сети и свещи да донесе, и салтамарка да отърси — утре с първи богомолци да се кани на черква да рани… Цял ден ще обикаля с дружина от кръчма в кръчма из село; като се постъмни, ще ги помъкне към кладенеца, де кумудни девойки се стичат за вода. Що китки е от чела им дръпнал… Коя не е задирял, коя не е лъгал? И досега като го срещнат млади булки, ником навождат очи и лица им божур руменеят. А като гледат Рале какъв прибран къщовник стана, кривят уста, цъкат по прагища баби: иди се надей и този развейпрах да влезе в пътя…
— Кой каквото ще да вика. Всеки знае своето… не иска да дири никого Рале. Остави вощениците в иконостаса, закачи на клечката салтамарка и се доближи да отвори прозореца, че в одаята беше се запушило от дим. Облегна се на лакти и надвеси навън.
Дворища и покриви засипал сняг до комини чак, лека синкава мъгла прибулила снега, а в мъглата едва- едва се долавя как се разгръща и стели вечерната тъма. Гъст чер дим се вие от всеки комин, татък през побелелите, сякаш разцъфтели дървеса, се счува топор на дръвник, по-отсам някой притваря врати и бърза да се прибере в къщи.
Едни нехайници млади, вчерашна Ралева вярна дружина, само не свърта при свои. Застегнали пояси до мишци, опнали високи ботуши, подкачат се и се смеят — същите пак, сякаш току-що ги е оставил.
Рале чакаше да го закачат, а вместо закачка някой подпусна шега и всички пръхнаха да се смеят. Той разбра, на него се присмиват те, на неговата домовитост и дето е присмирял… И, гледай, ги, отминаха, един не вдигна очи да го погледне…
— Като че до вчера не ги водеше той, сега подели глава и над него — пред него ще показват воля и нехайство… Подсмихна се в себе си Рале и загледа пак из прозореца клюмналите под снега дълги страхи.
Колко години наред кара той из тоя път и откога не е погледвал от топла одая през свой прозорец селото нататък! — От дете, хе-е, едвам-едвам си припомня той, вечер как с пръстчето си триеше копринените шевици на скрежа по джама, да гледа навън…
II
Тъкмо беше подрасъл млад момък, като повтори майка му да се омъжи. Тя слезе отвъд, в Румъня, той не рачи да отиде на прехрана у пастрока си — да си туря господар самичък. Остана. Ако не бе се намерил дядо му да го прибере, кой го знай де щеше да се дява… Но макар Рале да му ядеше хляба, той си караше своята и колкото да викаше и да го хокаше стареца, пак дохак не можеше да му доде. — На някоя мома на вратите една нощ момък обесил куче — на другата нощ Рале с дружината си вдигнали момъка и на същите врата го вързали надолу с главата, без малко щели да го утрепят… Друг път селския писар дошел с кехаите да развали една седянка — Рале извил на писаря ръцете пред кехаите, вързал го и им го дал да си го водят… Така умря дядо му, той нито присмиря, ни се научи да седне с всички заедно на софрата. Щом пое работите в къщи свако му — той с време още го погледваше накриво, — и даде път на Раля. На него не остана друго: — от баща му имаше една порутена къща сви се там в долнята одая и оттогава никой не го знаеше какво прави самичък. Понякога лете го виждаха сам да си пере ризата в реката, понякога поискваше игла от кръстница си да се закърпи, а най-често се навърташе около кръчмата срещу черкова и помагаше на бакалина.
На несгоди и сиротност още немареше той и никаква неволя нито можа да смръкне ведрите му големи очи, ни от устни му да пропъди веселия гласен смях. Затова момците го обичаха и било по седенки, било празник, докато всички се не сберат около него, той да ги поведе, не тръгват наникъде.
III
По-лани срещу Никулден събра дружината си пак Рале, изведе я от кръчмата и като я помъкна из село — шеги, подмятания, лудини, — нищо не оставиха на мира до тъмна вечеря.
Смрачи се. През деня беше полъхвал топъл вятър и с нощта заваляха едри парцали сняг. Първом снега се топеше, после взеха да побеляват покривите на къщя и плевници, тъмна влажна нощ се смъкна над селото, дружината вече не се виждаха един други. Този насам, онзи нататък — един по един, — разнищиха се; Рале остана пак самичък. Други път повръщаше се на кръчмата да се посгрее и навечеря, сега бакалина от рано затвори и се прибра и той никулденския рибник да яде. Да се върне дома, няма клечка дърва. Че няма и хляб… Хвана покрай този плет Рале, кривна към онзи завой, всеки си намерил мястото и седнал между своите — само той един цапа из локвите и меси калта с продраните си цървули. Я на какво е заприличал — бродник… същи бродник… Подире му, ако тръгне някой куче да се полута с него из снега, сподири го донякъде и пак се отбие настрана да си търси вратника — оставя го и то. — Сега да го срещне човек — както са му засипани и вежди, и мъха по лицето от сняг, — би се уплашил от него…
Объхтан, мокър и гладен, най-подир Рале се изстъпи сред село и тъй безсмислено му се видя и смеха му, и момците, и всичко наоколо. За какво ли досега е тъпкал грешната земя толкози години — само да хитрува, да приказва приказки нахалост и смях за другите да прави… И току нечаяно в потъмнения му ум взеха да се нижат глъчките на дяда му — че човек няма да стане, че две на едно няма да събере… Отде-накъде тъкмо пък сега за тях спомни? Едва да се отърве от одумките на стареца, току бръмнаха в ушите му други — и по- сърдити, и по-грозни, на свака му, когато го пъдеше от къщи. И всички укори и присмивки на людските — от които не е искал да знае до днес, изведнъж като да ги сети и сам се сепна от тях…
Клюмна глава Рале, обърна се насам-нататък, дойде му жив да се оплаче, само захапа долня устна той и сълзи му не овлажниха очите.
След това като че се пречупи нещо у Раля. Ни му даваше сърце да се наддумва и да хитрува пред старите на кръчмата, нито пък да се шегува с момците по кладенци и хора. По-напред да дойде момък при него най-съкровена болка да му ввери, той ще го изпсува и ще обърне на смях. Сега сякаш някой го прекръсти: слушаше всекиго, кимаше му с добрите си очи, а понякога ще зашлеви момъка ласкаво по врата и без да каже нещо, току протегне ръце, въздъхне и горчива усмивка се разлее по устните му.
— Пък що ти е бе, Рале? — извръщаха се другарите му към него.
Той или не отвръщаше, или махне с ръка и отбие приказка на друга страна.
IV
Скоро за всички стана ясно, не е вече онзи Рале с открито сърце: таи той нещо в себе си и не иска никому да се изкаже. След някой време стана още по-скрит и мълчалив. Отвори уста да рече уж нещо, а само подпитва, и думите си сякаш с конец ги мери — да не би да изтърве една повече, да се хване някак. Спре ли се пък някой да се сприкаже с него — който и да бил, — Рале така ще изкриви око да го изгледа, като че с поглед да го изпитва: — Кому ги продаваш ти тези?… Кого ще подиграваш?… Напусто един от момците се мъчеха да го разговорят, други се умилкваха около него — той си беше сложил своята за всекиго в ума и никому вяра не даде.
Вчерашен ли е той или чак толкоз глупав го смятат тези момчетии… Да се не преструват, Рале знае и бащите им, и майките им, цяло село го е взело на присмех и подигравка. Пък и как инак ще го гледат и какво ще хортуват по къщите за него: — несретен само се лута насам-нататък и все много знае, а то пази боже! Ето връстниците му по три-четири деца имат, тези, що настигнаха подире им, и те се наредиха, трета дружина повежда той — стар батю е на всички и — ще върви с тях моми да задиря! Рале не е сляп да не вижда, че не може да се отпусне както тряба пред тия, а също и те се срамят и някак свиват пред него, ами ввират се и се умилкват наоколо му само да откопчат някоя дума, подире зад гърба му да има какво да разправят и с кого да се смеят…
И колкото той премисляше това, толкова убеждаваше себе си, че другояче не може и да бъде. Понякога се сеща съвсем отпаднал, победен от всички, понякога пък свие гневно пестници, скръцне със зъби: чакай…
