сдържан дяволит глас:
— Какво ще кажеш, бай Рале — я ме виж! Хубава ли съм?
Ако неговото сърце не бе сключено за волности и радост да се спреше в този летен сумрак, изпълнен с тихото безбрежно румолене на златокласи ниви, и погледнеше жетварката, той би видял самата онази неродена мома, за която царски синове през девет земи в десета губят ума. Тъй кротко, свенливо светулките проблясват в тъмните й къдрици със свойта яснозеленикава светлинка… Това не са светулки — същински смарагди на някоя невидима корона.
Занесен бог знае къде, Рале бе оставил назад жетварките и съвсем не забелязваше тяхната забава, та едва подигна очи към Кипра и смотолеви само:
— Хубава си… Мома, хе-е, като кратунка…
Цялата тумба момичета пръхна така с глас да се смее, че той както бе поел пътя си, спря се пак, извърна очи и взе да си премисля думите.
— Всички сте хубави… — смънка Рале отново, като че искаше да се оправи.
Жетварките се кирнаха и запревиваха още повече.
— Като кратунка… баба също тъй вика!
— Като кратунка… — подйе задъхана и втора: — как не намери друга дума да рече…
Рале поизкриви малко зачудено уста: досега той не бе чувал на негова приказка мома да се присмее.
— Мари, той съвсем… — викна и Кипра. — Съвсем го няма вече… Пък и ний уж с момък сме тръгнали…
— Е, тъй да бъде… — додаде като че нехайно Рале и закрачи отстрана, само веждите му се сключиха, ноздрите взеха да сумтят и недоволно той повтори няколко пъти в ума си: — Сега и за вас приказките си ще захвана да отбирам, нали…
Някоя още пошепна на другарка, в темнотата, отподир други мълчаливо се изкискаха, трета се опита да заприкаже Раля и току-що притихнаха и забързаха по възлазите нагоре всички, далеко нататък зад заспали вършини, като презнощен блян, бавно изпъпла закъснялата месечина.
Сякаш по даден знак жетварките се спряха, извърнаха глави и изведнъж от уста в уста невнятно се понесе:
— Е-е-е-е.
И пак притихна.
— Ех, какво се лапнахте сега? — измърмори Рале, без да вдига глава.
Момите, загледани в продънената от месеца далнина, и не го слушаха. Месеца се подйе през един тънък теменужен облак и изгря над него още по-ясен.
На Раля му се беше посъбрало и само търсеше да си изкара сякаш:
— Не сте виждали месец — засумтя пак той. — Ката вечер изгрява…
— Слушайте го… — изкриви глава една.
— Ех-ех, Рале, и ти… — съжали го втора.
И без да искат да се разправят с него, жетварките завиха по пътя нагоре с още по-олекнали сърца, а Рале, мълчалив и навъсен, се повлече като сянка след тях.
Той не знаеше на момите ли или на себе да натяква.
— … Всичко с време и до време бива… Веднъж ли през тези летни вечери се е спирал и Рале тъдява по възлазите да гледа месеца как сребри и позлатява леката, едва доловима паяжина облаци. Стихнало полето, опустял друма, отблизо и далеко се понесла свирнята на щурците и приспала всичко. Сегиз-тогиз някъде се оброни глас от птица, като в просънка прошуми хлебната мълва на назрели ниви, а той сякаш не е на себе си — унесъл се в нощта и се забравил… Или ако не се е кичил със светулки — малко е драскал пръстите си с рогати бръмбари! Малко е гонил нощни пеперуди: онези, големите, що са закачили очи на крилата си и слепешком през нощите летят да си дирят късметя… И приказките им знае Рале, и с тях се е радвал на нощта и на месеца, когато сам имаше в сърце радост… Пък сега?…
VII
— Тя се видяла мойта що щяла… — рече си той и като да му се отщя от всичко. Клюмна глава като кираджийски кон, а който и да бил, клюмне ли глава веднъж, то се знае, вече всеки ще си направи кефа да го подритне. Пък Рале не е какъв да е — доскоро не се излизаше насреща му и с това си лудо ходене, със свойто много знаяне сума скрита злоба и завист бе подигнал срещу себе. При туй кого де е срещнал, никого не е пожалил, та сега всички само туй са чакали, сякаш и той да им падне, да си изкарат за присмехите му и за закачките. И как го не подмятаха. Празник към кръчмата ли излезе, ще го спре някой да му каже: ей таме, хе, видял децата му да се бият! По работа ли помине някъде из село, друг го запитва: тези дни всяка вечер се чува — някой вика през коминя, че хилядил — да не е той? И кикотене, и нахалост приказки край нямат.
Та дори и свако му, когото той за човек не смяташе и откогато е излязъл от дядовата си къща, не бяха се поглеждали и двамата — и той… Рале с години беше си взел навик, като тръгне сутрина от къщи, да се спре таме край слетелия плет, да помачка тучните стъбла на пелина. Неговия здрав и горчив мирис му много допадаше. Той нагорчаваше ръцете си със стъблата му и тъй, дълго възпрян, стоеше там да ги мирише. Свако му помина с колата покрай него и без да обърне очи, както бе повел воловете си, изкриви уста:
— Пестил от целина ли си правиш? Да си подслаждаш душицата зимъс…
По-рано да чуе таквази приказка и не от другиго — от един ратай, дошел на привод в дядовата му къща, дал му би една, та събрал би цяло село тука. Ама сега изгледа го и него, той зави си колата надолу край пожълтелите градини, извърна се, изсмя се в очите му и Рале не помръдна от мястото си да му рече нещо.
Само от тези закачки и одумки скоро захвана да прилива на Раля, пък като се привърши и полската работа, като се завъртя пак около бакалина — няма какво да прави, та отвори уста да одумва и той де кой му попадне. Еди-де си тоз пресрещнал еди-коя си, пък еди-коя си на не знам кого си пошушнала еди-какво си — всичко, от което по-рано от дън сърце се е отвръщал и не е искал да го слуша, сега едно по едно го сбира, сякаш на връв да го върви. Седне вечер в кръчмата, заобикалят го момците, па като захване — надали и най-благи гозби някога с такъвзи ищах е мляскал в уста както махленските клюки. А когато му падне да разправи нещо за някоя жена — тогази и тези, дето го слушат, се спогледват помежду си: насън ли Рале бълнува или наяве приказва. Никой не е чувал таквизи страхотии и причуди за дявола, каквито той разправя за жените. Всяка жена била жива невяра. И очите й, и хубостта й — само да вземе на мъжа ума. И не знам още що и не знам още как — не може вече сам да го изкаже, а очите му се разширяват, гласа му се сниша, сякаш и той вярва на приказките си и наистина се бои от жените.
VIII
Още не беше се запролетило, веднъж, дали защото му додея все в тъмното да си ляга или и той даде ухо на приказките на децата, че таласъми се криели из къщата му — поиска от бакалина едно кандило, наля в него малко вода, отгоре дървено масло и го занесе дома. Иконостаса беше в горнята, порутена одая — той сложи кандилото в пезуля над леглото си, запали го и когато кроткия светлик замижа, изведнъж той се усмихна самичък, някаква тиха детинска радост се пробуди в душата му. Тая вечер той беше се врекъл на дружината си да ги води по седенки, а той се загълвика с кандилото — толкова леко и драго му стана, че не му се искаше да излезе из къщи: развърза цървули и току прилегна на одърчето си.
От пезуля светлинката на кандилото трептеше по одимения кафяв таван, той гледаше белите остри гъби, поникнали като ръбци тук-таме по дъските, дето е капал дъжда, и мисли една след друга се затълпиха в ума му, не го оставяха да заспи.
Тая нощ спомени, затрупани някъде в паметта му, глъхнали и вече не зная откога не припомняни, припомни Рале.
… Ето есенна тъмна вечер, в иконостаса мъждука кандило, баща му и майка му си доядат на паралята, а той, дете гледа оръфаната светогорска икона. На иконата е изписан дядо Господ с дълга брада, седнал на трон като владишкия в черкова, в ръцете си държи люлка, в люлката показват главички няколко дечица…
