Валентин Тодоров
Пътуване до Акад
Мисля си за човека. Докато слушам разсеяно мъгливите приказки на продавача, си спомням за човека, който лежеше във входа призори зад разместените кофи.
— Ходил съм, ходил съм, и аз съм ходил, ама и злато да ми бяха давали, пак щях да се върна. Не понасям аз миризмата им — сладникава една такава — и къдравите им бради не понасям…
Всъщност виждаха се само краката му, обути в дочени панталони, и малката локва до него. Не посмях да навляза и да погледна главата му и продължих страхливо към ъгъла. Утринният въздух беше студен и оранжев от нишките на новото слънце в последния ден от вантоз.
— А че луди пари могат да се направят с този занаят, могат. Зная си аз, че могат, да не съм балама, лигите им текат на ония, зная си, ама не е за мене работа, не е за мен. Да вървят такива хайлази като вас да вървят, да търгуват, да върви който иска. На мен ми е добре тука, добре ми е, че камъкът най си тежи на мястото най си тежи. Чудя се само как толкоз народ се втурнал на гурбет се чудя и ми иде да викна: какво сте се разтичали, гастарбайтери с гастарбайтери, сякаш няма да се върнете… Но факт е, че всички се връщат, факт е. Знае си властта работата.
Мисля си също за жена ми и за черната котка, която обикаляше около пилона, като ударена с камък. На върха имаше голямо колело с дървени спици. Беше много рано и по земята още стоеше сланата.
— Рай било… На кой език, питам, рай значи? На техния, казват, на техния. Да ама на нашия по на ад ми прилича, на нашия. Пък и кой ли не нарича страната си „рай земен“, кой? А те ми отвръщат, че туй било истинският рай, тъй ми отвръщат, в Светото писание тъй пишело: най-истинският рай, а не някакъв си митологичен Дилмун или Маган, там дето текат реките Хидекел, Ефрат, Инд и Геон, там дето текат…
Малко е рисковано това, което съм предприел, но просто не мога да се въздържа да не отида. Ще отида само да се уверя, че полетите не са отменени и веднага ще се прибера.
— Бе аман от този интелектуален келешлък, ще ми цитират Светото писание ще ми цитират. Нали преди трийсет години беше забранено преди трийсет години, горяха го по кладите го горяха и бог нямаше, а сега изведнъж — Светото писание на мода. То бог и сега няма, да не ме разбере някой криво да не ме разбере, бог няма, ама властта много ги опущи, ако мен питат, опущи ги: че за оня ми ти шашкънин филм ще правят за оня ми ти Етана, че Тюго-битер ще пият, че дотам екскурзийки дотам, че чак реклама чак, че там това, че там онова… Ааа опущи ги, ако мен питат, ги опущи, обаче нищо — ще ги постегне сега, зная аз, ще ги постегне. Като видях вчерашния вестник, видях аз: свърши се старата…
Питам се защо се измъкнах толкова рано, преди да е станала жена ми? И защо облякох този вонящ на нафталин костюм от времето на войната? Чувствувам се като престъпник, макар че отивам просто да проверя и веднага се връщам.
— Питам ви аз, защо чичо ви Бартоломей тук си седи, ви питам, и продава лук и сладка тръстика продава на хайлазите, дето си мислят, че така чрез него ще направят пари ще направят, пък и рая ще видят? Защо, ви питам? Казвал съм, казвал съм и пак ще кажа: защото такива като него са баш хората, такива са, а не келчовци като вас, дето рай им се прищяло. Ама вървете, вървете, трошете си главите си трошете, няма аз да ви разубеждавам, щом властта ви е опущила… А виж, там съмнение няма, знае си властта работата, знае си я…
Думите на продавача са бързи и затихващи, когато отива до склада да вади новите връзки лук и сладка тръстика — в магазина се носи мирис на дъждовни червеи и миналогодишни ябълки. Очите му бързо се въртят и сякаш са готови да изскочат като попови лъжички сред квадратните дуралуминиеви монети в дървената кутия. Очите му опипват клиентите, докосват като зелени връхчета на царевица златния пръстен на ръката ми, плашат ме.
— Шину тиби?
Докато съобразя за какъв ме взема, отговарям на столичен жаргон:
— Ами, каквото върви…
— Как си с паяците? — бързо превключва той.
— Около четиридесет…
Не стигат, за сладка тръстика не стигат, но този сезон лукът повече върви, да знаеш. Ама тебе с тези маншети ще те помислят за беден южняк ще те помислят, а че може и за каналджия да те наемат — смее се пресипнало, докато записва нещо в голямата книга върху тезгяха — за каналджия в рая, като едното нищо може. Айде сега, дръж! Дръж лука и бягай да не изпуснеш самолета да не изпуснеш. Тичай, тичай, не ме гледай!… А ако стигнеш, много здраве от мене, ако стигнеш.
Такива са думите на продавача, когато вече излизам от магазина. Сигурен съм, че с нищо не съм се издал, но все пак съм твърде неспокоен.
Вървя по пътя, по черупката му от бели камъни, с тежкия сноп лук под мишница, а в джоба ми се търкалят няколко жалки кръгли мравки, които и за един Тюго-битер не стигат, но не ги изхвърлям — смешна пестеливост, малък спомен от долната земя. Макар че — какъв спомен? Нали отивам просто да проверя и веднага се връщам?
Слънцето се е издигнало вече и е превърнало отровната слана в невинен стъклен прах, но ако продължава все така да се издига, ще изчезне зад плътната пелена от сиви облаци, застлали по-голямата част от небето. Чува се бученето на излитащи самолети. Знам, че летището е близо — веднага зад хълма — и колкото повече приближавам, усещам, че ръцете ми изстиват и краката ми треперят, но не забавям крачка. Споменът за предишното ми пътуване до Акад е като еластична пружина, стегната в гърдите ми, която пулсира и ме тласка да вървя…
Споменът като преследвач вплита стъпките си в моите и постепенно ме принуждава да се подчиня на забавения му нощен ритъм, става все по-отчетлив и накрая се налага с коренно различната си стилистика, използвайки хитро единствения общ елемент: че и в него вървя и вървя, но в един съвсем различен свят, през един съвсем различен етап — може би минал, може би бъдещ, — различен, защото сега е нощ и стъпките ми сега затихват меко по асфалт, не по черупка от бели камъни, а асфалт, върху който неоновите реклами — повече от звездите в черното като асфалт небе — хвърлят хладни отблясъци; вървя по безкрайната Виа Нергал, но не към мистериите и нощните служби в зикуратите, не към по-евтините барове и сергиите на шумните сукове, не като останалите от групата — разпръснати, преди да се съберат сутринта отново около кладенеца, забързани да прекарат една незабравима нощ, доколкото това бе възможно с някакви си трийсет мита — максимумът, разрешен на еднодневни екскурзианти от Иркала, — не като тях, а в противоположна посока, напредвам упорито към далечния номер 3113 с потен гръб и жадни очи, без да смея да взема такси — парите можеха да потрябват за друго; вървя и вървя към този добре запомнен адрес, където ще стоя след около три единични часа на третия етаж пред масивната врата с три месингови табелки, замрял в дълго и страхливо очакване, този адрес, от който след още три часа ще се отдалечавам обратно по безкрайната Виа Нергал с равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, и ще си спомням как чак след третото позвъняване — споменът многозначително ще акцентува върху тази троичност, превръщайки я от случайност в магия или може би просто в невротичен тик, — как чак след него съм чул влаченето на чехли, щракане на резета и лицето на възрастна жена с двойна гуша в тясната пролука, което пита: шисрит огок? на някакъв птичи език, и как аз с подут от умора език съм казал само: Бианка… като молба и като въпрос съм повтарял само: Бианка?, как след ново и дълго очакване накрая в хладния коридор и самата Бианка, същата и все пак различна — за толкова години съм успял да забравя колко е висока, — сега още по-слаба, по-прегърбена; прегръщаме се с миризмата на непознати цигари, прегръщаме се с Бианка, но без думи, сякаш не е кой знае какво, и не чак толкова години, и не тук в Акад — една неочаквана делничност, просто: влез, влез, и: ела да те запозная с мъжа ми — споменът услужливо ми го показва: излегнал се полугол в леглото, мургав, с плосък гръден кош и мазна, лъщяща кожа, виждам го с мрежичка на главата и черен туш около очите, виждам го да чете вестник, виждам и буквите, които ми напомнят следи от чайка по мокър пясък; Август, разбира се, че Август, много ми е приятно, Август, който лежи отпуснат и едва вдига поглед над страницата, без да се трогне особено от моята поява, а споменът вече бърза да ме изведе с фарт през разни стаи и антрета в хола заедно с Бианка, където след малко, сам, между стените, покрити с тежки килими, ще се сетя, че из огромния апартамент, планиран сякаш от сънен архитект или безумна пчела, се движеха и други хора, кимащи учтиво, безплътни и тихи, с които никой не ме запознава, но които изчезват след няколко неясни реплики, подхвърлени от Бианка, изчезват, послушни като домашни духове, зад плътните завеси, за да засилят натрапчивото усещане за магическа реалност и театър, и за
