Бе още доста хладно и се зави в палтото си. Никога толкова рано до сега не бяха се появявали учени в района. Сигурно пак нещо е станало из техните среди, та бяха се помъкнали пак да проучват историята.

До него се намести един пъпчив младок, който се представи като Майкъл. На коленете си постави бележник, портативен касетофон, за да запише историята му. Едва ли имаше повече от трийсетак. Сигурно му беше първата експедиция и гледаше да направи впечатление на началството.

За момент се почувства леко виновен. Горкото момче! Сигурно целия си живот щеше да посвети на чудовища като неговото, които не съществуваха. С две думи щеше да гони вятъра. Ех, странно нещо беше живота. Едни учат двайсет години, за да си изкарат хляба, а той едва с една година в училище ги пращаше за зелен хайвер и печелеше на техен гръб.

Вгледа се във водата, за да не вижда жадните очи на младока и започна—

— За първи път видях онова нещо през 1943 година. Бяхме излезли за риба със стария Патрик. Май, че беше по това време. Бяхме точно на онова място, където сега ви водя… А, няма го вече Патрик. Изчезна преди пет години. Изяде го онова чудовище ви казвам… Знам, как така от къде съм сигурен?! Намериха лодката му празна на средата на езерото, още със заредени въдици, а от него нито следа. Казвам ви, че онова нещо го е изяло. Щото и той му беше виждал физиономията. Да не повярваш направо!

Е, можеше и стария Патрик да бе паднал сам от лодката и да се бе удавил. В последните години, от както бяха започнали да печелят доста пари с историйките си, Патрик бе се увлякъл здраво да надига бутилките. Май не се появяваше дори трезвен. Бе излязъл в езерото да лови риба и толкова. Просто не се бе върнал повече. Лоша работа. Не можаха поне едно погребение да му направят като хората, защото тялото му така и не се намери.

Да, съдба човешка!

— Та, както си ловяхме кротко риба, по едно време лодката започна да се клати. Все едно, че нещо извираше от водата в близост до нас. Вълните ставаха все по-големи и по едно време трябваше да се държим с две ръце за бордовете, за да не паднем. Първи го видя стария Патрик, щото аз бях с гръб. Та видях как зъркелите му се оголемиха като чинни, а устата му висна и започна да пелтечи нещо. Обърнах се да видя какво става и казвам ви момчета, да не повярваш, над езерото се издигаше главата на онова чудо. Дълга шия… Ами да беше около три метра и широка колко бедрото ми. Накрая една кръгла глава с малки очички, които да не повярваш, ама ни фиксираха яко. После онова чудо изрева, леле какъв ужасен звук и изчезна, така внезапно, както се беше появило. Ако щете ми вярвайте бяхме се подмокрили от страх и двамата…

Със стария Патрик не бяха видяли нищо подобно. Е, наистина тогава през 1943 нещо беше разклатило здраво лодката, но толкова. После беха решили да си изкрънкат по една бира безплатно от Сам и бяха съчинили историйката.

Беше се случило така, че същата вечер в кафенето бяха и група японски учени, та като лапнаха въдицата, като ги заразпитваха и най-вече като ги почерпаха с много бира, та цялата работа се оттече. И най-важното им повярваха и се прочуха.

От толкова години разправяха тази история, че бе имало моменти, когато почти си вярваха, че наистина им се беше случило. Дори другите от селото не си позволяваха да ги майтапят. Е, някои си имаха съмненията, но после бе дошла тайнствената смърт или по-точно изчезване на Патрик, която съвсем му вдигна авторитета и подхрани достоверността на разказа му.

Мир на душата му, но Патрик му беше направил голяма услуга.

— Може ли по-подробно да ми опишете чудовището?

Пое си глътка бира и пак започна. Гледаше никога да не променя разказа си, за да не се оплете като пате в калчища. В едно списание беше видял снимката на някакво праисторическо животно, което учените смятаха, че е чудовището от езерото. Беше изучавал образа му дълго време и сега пееше урока си като по ноти. Като свършеше знаеше, че щяха да се разкрещят.

— Това е, това е. Представяте ли си това е ихтио… ихти… ала, бала…

все не му запомняше името, ама всички правеха така.

Големи и сериозни мъже, а се вдетеняваха. Това тяхното професия ли беше?!

Ето го и момчето Майкал се зачерви и хукна към кабината, за да докладва на старшите. След секунди вече всички от експедицията се бяха скупчили около него и го молеха за повече подробности, тикаха му под носа снимката на онзи ихтио… каквото беше и се вълнуваха до сълзи. Отново усети леко бодване под лъжичката. Сигурно остаряваше, за да го подгонва чувството за вина.

Отпи от бирата си и се постара да се усмихне. Все пак момчетата си бяха платили и той трябваше да даде всичко от себе си и от своето чудовище!

— Дайте пак да видя снимката. Да, същото е… Разбира се, че съм сигурен. Дано имате шанса да го видите и вие и ще разберете, че не съм ви лъгал!

Над езерото се стелеше ниска мъгла. Сякаш дори природата му помагаше, за да създаде тайнствена атмосфера.

Мотора на лодката кашляше и все едно, че се опитваше да си изплюе дробовете. Проклетия Пат! Само да излезеха на пирса щеше да му отпори ушите. Скръндза! Да се стегне и да си оправеше лодката. Цялото лято тази барака нямаше да издържи.

Момчетата се бяха затворили в кабината и правеха разни изчисления.

След еуфорията около внезапното му забогатяване и след поредната купчина лъжи изведнъж се почуства тъжен. И стар! Толкова стар, колкото разправяха, че било старо езерото.

Сигурно от милиони години имаше все някой като него, който се хранеше с тайните му. Сигурно стотици глупаци и умници пореха водите му с лодките и машинариите си, за да открият неговото чудовище.

Стоеше облегнат на парапета, с бира в ръка (добри американски момчета, бяха му заредили хладилната чанта) и му идеше да ревне като дърто магаре. Как му липсваше сега стария Патрик, за да го ръгне в ребрата и за да му смигне, че са метнали поредната група учени и че снимките им пак сигурно щяха да се мъдрят в някоя книга с много термини, които никой не разбираше. Имаше една купчина от тях, защото почти всички му ги пращаха.

Ако и той си отидеше един ден от този свят, а сигурно скоро и това щеше да стане, кой ли щеше да продължи тяхната история?! Историята за тяхното чудовище?!

В селото бяха останали само те — стиска старчоци, а младите бягаха в големия град и се връщаха само за почивките, за да им се подиграват в кръчмите и за да ги разпитват дали пак не са видяли тайнствената твар!

Ако чакаше на такива като тях да продължи да живее, дори да го имаше, звяра би предпочел да се гътне. Сегашната младеж не можеше дори една легенда да създаде, а камо ли да я опази!

— Ето го. Нещо става. Включвай принтера. Бързо ти казвам, бързо!

Бяха на мястото, където Браун разправяше, че оня стоварил бомбата от самолета. Каквато и да беше истината там долу, имаше нещо, което подлудяваше машинариите. И хората, естествено!

Отдръпна се, за да не се пречка и започна да наблюдава петимата учени, които като пощръкляли следяха екраните, джаджите си, а очите им щяха да изхвръкнат от напрежение. Нищо! Поне това щеше да им остане. После за този кратък миг, щяха да изпишат тонове мастило и нямаше да могат да го обяснят, но щяха да накарат много други като тях да почукат на вратата му, за да ги доведе тука. В крайна сметка благодарение на него чудовището продължаваше да живее и да бъде търсено.

Отпи от бирата си отново и зачака да премине лудницата на лодката.

Утре като приключеше и пипнеше паричките си може би щеше да отиде до града, за да види внуците, да им занесе някое подаръче. Можеше да излезе призори и да налови малко риба. Горките деца — все ядяха замразени боклуци.

Тази Коледа пак не можаха да дойдат и му беше много домъчняло за тях. Щяха да вечерят всички заедно, а после на заспиване щеше да им разкаже за чудовището от езерото, за неговото чудовище.

— Какво става момчета?!

— Ей, сигурно е било то, господин Ендрю. Страшна работа. Подлуди компютъра ни. Невероятно!

Поне бяха доволни. Почувства се облекчен…

* * *
Вы читаете Да не повярваш!
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×