признак на истерия.
— Всъщност вие го казахте преди малко, без да разберете. Аз съм делфин.
Наистина се разсмях. Очаквах всичко друго може би, но не и това.
— Не повярвахте. — той въздъхна разочарован.
— Не… се… смея за това… — успях да кажа на пресекулки, — но вие, вие никак не приличате, тоест…
— Извинете, — успях да се съвзема — съгласете се, представете си как звучи «аз съм делфин».
Той смръщи чело за миг, но после усмивка (на делфин!, както бях забелязала) плъзна по устните му. И ето той имаше вече очи на делфин, чело на делфин… Не! Тръснах глава. Привиждаше ми се.
— Добре де, как така сте делфин, къде са ви перките? — опитах да се пошегувам.
Отговорът беше така сериозен, че ме побиха тръпки.
— Когато делфините умират, те не умират истински.
Погледнах го.
— Да, именно; делфините не умират истински, те се раждат отново, този път като делфини — хора. А после, когато умрат за втори път, те се раждат… другаде.
— Къде другаде? — попитах аз. Изглежда още не успявах да осмисля думите му и затова не се учудвах. Бях станала само любопитна.
— Ами… другаде, аз самият не знам, тоест ние не знаем. Навярно това е част от изкушението, да не знаеш къде отиваш… — той въздъхна. — Но второто раждане винаги е тук и така делфините могат да погледнат на света с други очи, да видят една от другите му страни, донякъде както го виждат хората.
— Затова ли делфините са толкова добронамерени?
— Мисля че да, макар че… ние сме по-различни от хората по предопределение.
Въздържах се да го попитам за мнението му за нас. Пък и защо ли? Знаех какво мислим ние за тях. Макар аз самата да бях едно изключение. Винаги бях смятала делфините за разумни същества, напълно несравними с хората не заради количеството си интелект, а заради качествените отлики между техния разум и човешкия. Хората «усъвършенстваха» средата, в която живееха, поне се опитваха да го правят и това бе тяхното разбиране за цивилизация, а делфините усъвършенствуваха себе си. Защо тогава да нямат дарбата на двойното рождение?
— Ами ти, ти защо имаш облика на човек? — попитах най-сетне.
— Защото сме делфини-хора, както казах. Научаваме се да разбираме хората по-добре, да се преобразяваме като тях, но никога не ставаме докрай хора. Това свойство навярно ни е дадено, за да проумеем по-добре вашите размисли, страсти, желания. Иначе ние сме малко… отдалечени от вашия разум.
Той почти повтори мислите ми.
— Добре, — аз опитах да възобновя поне част от самочувствието си — защо избрахте чрез мен да кажете на хората всичко това?
Той се засмя леко.
— Не искам никой да научи за този разговор.
— Тогава не разбирам. — свих рамене.
— Защото си една от нас.
За миг не отвърнах, после скочих на крака.Направих крачка напред и рязко се обърнах. Досега можеше и да вярвам, колкото и необичайно да звучеше всичко, но сега…
— Аз съм човек! — Изкрещях в лицето му. — Погледни ме добре. Винаги съм била човек. Родена съм в семейството на хора, живяла съм сред хората и колкото и странности да си имам винаги съм била човек.
Той ме хвана за ръцете и ме накара да седна отново.
— Успокой се, моля те!
Замълчахме.
— Всичко е разбира се както го казваш. Родена си сред хората. И си човек. Но си и делфин. Ти си изгубена.
— Като те слушам, изгубения си ти!
Той се засмя, после пак стана сериозен.
— Не се безпокой, не се безпокой за нищо. Ние ще ти помогнем. Така е при нас, винаги сме заедно.
Гледах го. Мисля, че исках да се разплача. «Винаги сме заедно». Изведнъж пожелах всичко, което казваше да е истина. Всичко, дори това, че съм «изгубена».
През всичките изминали години щях да бъда самотна, отчайващо самотна, ако не беше морето. В този миг това неодушевено присъствие ставаше недостатъчно. Тези невероятни, почти еретични думи променяха усещанията ми изцяло. Позволих на въображението си да вземе превес и си представих как се нося из солената вода, заобиколена от куп хора или делфини, или каквото и да е там, които споделят моите въжделения,възхищения или преживявания.
Звучеше чудесно, ако само не го казваше едни луд. Вярно симпатичен луд, но все пак…
За миг чисто човешкото ми недоверие ме завладя изцяло.
— Добре. Нека спрем до тук. Ще се срещнем утре и ще поприказваме. Сега искам да си вървя.
Дори аз усещах, въпреки напрежението си, колко изкуствено прозвуча това. И колко неубедително.
— Няма да те пусна — той се усмихна, но ръката му съвсем не на шега бе стиснала китката ми. — Не и докато не ти разкажа легендата за изгубените.
Опитах да се освободя, наистина не много отривисто, и не успях. Той ме гледаше. Не зная дали бях уплашена. Сигурно.
— Можеш да избягаш от мен, но не от себе си. Ти си една от нас и имаш право да бъдеш сред нас.
Бях объркана. Той го усещаше.
— Моя е вината. — пусна ръката ми. — Пак не обясних както трябва. Делфините рядко обясняват, те съобщават положения. Нямам опит, нали разбираш. Рядко се е случвало някой да се изгуби.
Продължи.
— Виждаш ли, изгубените са делфини, които по погрешка се раждат сред хората. Преди векове казват, че били много, повече отколкото сега. Голяма част от тях идвали в морето, подтиквани от делфинската си душа, повечето загивали, но някои, най-отчаяните, успявали да се пренастроят, да се преборят с трудностите. С течение на времето ставали делфини с човешки облик.
В последните няколко столетия това не се е случвало. Защо? Не е известно. Така полека историите за изгубените все повече започваха да приличат на измислица. Всички знаят за тях, но никой не вярва. Освен децата, разбира се. Те обичат приказките. Ние, възрастните, много се съмнявахме, защото хората…
Той замълча. Помисли навярно, че ще ме обиди. Добави:
— Хората са по-неразумни от децата ни. И по-злонамерени. За това е трудно да вярваш, че някой делфин ще се изгуби сред тях.
— А защо, защо става така?
— С изгубените?
— Не, защо се раждате повторно. Хората не го правят, ако не смятаме това, което се говори за прераждането.
— Не се ли сещаш? Навярно делфините-хора са причина да се появи учението за прераждането. Някой изгубен може би е споменал за това, макар че ние никога не сме искали наистина да го запазим в тайна. Но не сме искали и да говорим. Ние не намираме причина да говорим с хората.
Усмихна се.
— Хайде, ще имаш време да научиш всичко, което знаем и ние, но сега е време да ти покажа нашия свят, който ще бъде и твой.
— Какво! — цялата се изчервих. — Сега, аз не… как си представяш това — пелтечех, объркана до немай-къде, а той ме дърпаше по стъпалата към плажа.
Не зная как се озовахме във водата. Изведнъж престанах да се стеснявам, както от голотата си, така и от това, че в сравнение с бързите, уверени движения, с които той разсичаше водата, аз изглеждах тромава и непохватна.
Незнайно откъде доплуваха хора, всичките весели, усмихнати, бих казала безгрижни.
