Трябва ли да разказвам повече? За начина, по който ме посрещнаха, сякаш винаги бях живяла сред тях, сякаш бях напълно една от тях…
А после… После те ме научиха на всичко, справяйки се със съпротивата на човешкото ми тяло, научиха ме да плувам под вода по 15–20 минути, да спя във водата, да се събуждам, когато въздухът ми бе на свършване и да се втурвам нагоре. Научиха ме да понасям по някакъв начин водното налягане на големи дълбочини, противно на всяка физическа логика, но най-хубавото беше, че до мен винаги имаше някой от тях, който да се грижи за мен с цялата си искреност и без да ме притеснява, макар че все още си спомням колко зашеметена бях, когато за първи път видях човешкото тяло да се сменя с облика на делфин.
Нищо, че аз не можех да го направя, те пак ме обичаха, бях една от тях. Ано, мъжът, който ме доведе тук и Ирс, момчето, което първо бе решило да се довери на легендата останаха моите най-добри приятели. Приятели! Никога не бях имала такива. Приятели, които споделяха с мен всичко, дори мислите си. Съвсем по делфински обичай.
Не разбрах кога обикнах Ано и по друг начин, в някой миг, докато се наслаждавахме на подводните си пътешествия. Това ме притесняваше, защото все пак криех една мисъл от тях. Никога, независимо от старанията ми нямаше да успея да забравя напълно съществуванието си в света на хората, винаги една част от мен, макар и по-малката, щеше да иска да бъда човек.
А на брега не ме очакваше нищо. Майка ми и баща ми смятаха, че участвам в някакви експедиции далеч от брега, свързани с биологията, така им бях обяснила отсъствието си от къщи. Никой друг нямаше да се сети дори да попита за мен. Само че привечер, понякога, навътре в морето изведнъж си представях главната улица, хората, с които се разминавах, докато се разхождах, някой случаен поздрав или пък букетите, усмивките, които си разменяхме с купувачите, редките писма от брат ми…
Не можех да обясня тази тъга, но Ано се досещаше и ми казваше:
— Твърде дълго си била човек и не можеш все още да се отърсиш от това.
Не успявах винаги да се справя със себе си и то не само защото трудно оставах във водата повече от 24 часа, с времето това щеше да се оправи, нали виждах как се изменят очите ми, ръцете ми, дробовете ми само за година, а имах цял живот пред себе си. Човешката страна у мен обаче ме теглеше назад, да усетя дъхът на гората и изсъхнала трева летем, да нагазя с ботуши в първия сняг, да слушам птиците. Безмълвието на водата е измамно. Там се крият много звуци, но нито един от тях не наподобява песента на дрозда, или на славея, или на косовете.
И все пак обичах Ано. За първи път обичах. Той също ме обичаше. Някога обичал друга жена — делфин, но се разделили, а при тях това бе рядкост. Навярно причината била в това, че той също бил различен. Беше плувал много и беше видял много, дори бе придобил малко от човешкия сарказъм и ирония. (Делфините се шегуват, но те не познават подигравката.)
Може би затова получих Ано. И той мен.
Когато бяхме заедно, бяхме едно цяло. Той бе така хубав, с коса, която потъмняваше, мокра от водата. Излизахме на брега, заради мен, докато вълните се разбиваха над нас. После плувахме навътре и всичко ни правеше неизразимо щастливи.
Ано беше хубав и като делфин. Наистина. Обичаше да ме води нанякъде, особено на север, където край брега имаше скали и водата бе съвсем буйна. Понякога се ненавиждах, че въпреки всички старания никога нямаше да съм като него и останалите. Бях заключена с двете си ръце и двата си крака. Душата ми можеше да си е на делфин, но тялото ми оставаше човешко. Исках да го променя, но не можех.
Макар че то все пак започна да се изменя, но по друг начин. Чаках дете.
Ано го разбра заедно с мен, без да му казвам, нямаше нужда. Знаеха го и всички останали. Беше такава радост, такава неистова радост. А аз се страхувах. Какво дете щеше да се роди от нас?
Успокояваха ме. Казваха, че малкото създание ще стане като тях, нищо, че щях да го нося девет месеца и че щеше да се роди като човек. Бяха сигурни, че ще има чудния дар да се променя и да живее в два свята. Знаех, че говорят истината. Те не можеха, не бяха способни да лъжат и познаваха думата само от срещите си с хора, но пак се страхувах.
Един ден излязох на брега съвсем за малко. Ано не дойде. Криехме дрехите си в една пещера близо до града и затова винаги изглеждахме малко… неглиже.
Напъхах се трудно в роклята. Скоро вървях по улиците. Беше средата на май, току-що бе валяло и се чувствах прекрасно, вдишвайки свежия въздух.
Тогава се случи нещастието.
Вие знаете по-добре от мен, какво стана нататък!…“
Лекарят затвори дебелата папка и погледна към аудиторията. Днес беше първият ден от стажа им и той се опитваше да ги заинтригува, може би някой от тях щеше да избере неговата специалност след като завърши.
— Както виждате шизофренията има най-различни форми на проява, дори и толкова необичайни.
— Какво е станало после с нея? — думите принадлежаха на една високо момиче, седнало отстрани до прозореца. Преподавателят за миг не отвърна, омаян от различната й хубост. Беше още млад и не можеше да отмине ей-така зелените очи на момичето и правата й, черна коса.
„С това лице не може да лекува ненормални, най-много да подлуди някой здрав“ мина му една съвсем непрофесионална мисъл в главата. После каза.
— Продължението е малко тъжно. Родителите на жената се притеснявали за нея и след като проучили нещата, установили, че не могат да я открият никъде. Била издадена заповед за издирването й и когато се появила в града своевременно я забелязали и въпреки протестите й я откарали в най-близката болница. Явно било, че е в напреднала бременност, но тя отказала да даде каквито и да е обяснения.
Отначало решили да я пуснат да си отиде, но разпитани свидетели дали показания, че са я виждали да плува в продължение на часове. Естествено, за детето това можеше да се окаже много травмиращо и тогава я докараха при нас, в психиатрията. Тя мълчеше през цялото време и твърдеше, че искала единствено да си отиде у дома, но вие знаете, че много от психически болните всъщност са доста хитри и така че съвсем естествено я оставихме под наше наблюдение на територията на болницата; без да прилагаме обаче никаква химическа терапия, предположихме, че може и да се касае за леко разстройство, свързано с особеното й положение, а междувременно проучихме миналото й и разбрахме за нейните странности.
Роди момиченце, без никакви затруднения, много здраво и съвсем нормално. Отделихме го от нея, но й го носехме да го кърми. Тя изглежда заподозря нещо, питаше кога ще я изписваме. Предположихме, че се опитва да се преструва и затова, когато родителите й дойдоха да вземат детето, беше решено тя да бъде оставена при нас още малко. Жената помоли да й разрешат да се поразходи с бебето в парка на болницата и ние се съгласихме, естествено в присъствието на медицинска сестра и санитар. В един момент от разходката болната се втурнала да бяга, направо през живия плет надолу към плажа. Беше вдигната тревога, всички, които този ден бяха на смяна се включиха. Настигнахме я на голямата тераса в морската градина. Най-напред тичаше главният лекар, той успя да я хване за халата. Тя се опита да се изтръгне от него и като видя, че не може, хвърли детето във водата.
Всичко стана много по-бързо, отколкото ви го описвам, за части от секундата и нека не ви се види странно, че не успяхме да се справим с положението. При нас понякога е така, има успехи, има и неуспехи.
После започнахме лечението й с препарати и тя написа това, като част от терапията. Виждате, не е била чудовище, мислела си е, че праща детето си при „подводните си приятели“.
После тя отказа всякакво общуване, стоеше с дни по посока към морето и надаваше жалостиви звуци. След една седмица умря, без видима причина, открихме я посиняла. Приличаше на задушаване, но не направихме аутопсия по настояване на родителите й.
Тъжна история наистина.
В залата цареше тишина. Доцентът каза:
— Е, всички сте свободни.
Студентите все така мълчаливи се заизнизваха един по един. Момичето до прозореца остана последно.
— Извинете, бихте ли ми дали копие от написаното, бих искала да го прочета по-внимателно.
