— Извинявай — каза момичето, — но ако съдя по гласа, ти не си момченце.

— Е, да, аз съм на трийсет години. На моята възраст Саша Македонски вече е бил обработил Персия и Индия по пълната програма.

— Кой расте, кой се храни? Мушкатото ли?

— Това… трудно е да обясня, това е нещо, което преди го е нямало.

На другия край на линията понижиха глас.

— Да, наистина съм сбъркала номера. Всичко хубаво. А, честит празник.

— Какъв празник?

— Ден на защитниците на родината.2 Всичко хубаво.

Чу се сигнал, гласът изчезна, прибра се в прекрасния сияещ свят на диамантените кули на Василиевския остров или в уютните кафенета в старохоландски стил на Петроградската страна…

Андрей разтри треперещите си ръце. Как е устроен човекът? Несериозно е устроен. Малко му е чудото в чинията. Спрялата да цвили и да удря с копито Марина Аграфьоновна — и това му е малко. Дай му на него още в деня на защитниците на родината зеленоока красавица с кадифен глас и рижа коса до задника.

Телефонът звънна отново.

— Да, мамо, слушам.

— Аз не съм майка ти — гласът оттатък беше все същият, млад и кадифен. За секунда Андрей си помисли, че това е чат-бот, успешно преминал теста на Тюринг.

— А, сигурно пак сте сбъркали номера.

— Първият път го сбърках, но сега ми стана интересно за онова… онова, което преди го е нямало. Още повече и денят е подходящ.

Сцена 2.

Тя не беше нито зеленоока, нито рижа. Вера се оказа изящна брюнетка. Стилна. Само едната фотонична татуировка колко струваше — сякаш змийче от изумруден огън пълзеше по ръцете й. И първото чувство, което усети Андрей Граматиков при срещата със стилната Вера, беше срам.

Колкото и да чисти и подрежда, квартирата му така и си остана ужасна. Биополимерният парцал- мърсояд по-скоро размазваше, отколкото бършеше. Вярно, Андрей изби с мухобойката всички рекламни мехури със спам (само да отвориш прозореца — и долети цяла сюрия мехури). Но от тях останаха светещи струйки по стените, тия макромолекули са много жилава гадост. Вярно, взе назаем от Константин Петрович водопад с течен хелий, течащ нагоре като в картините на Ешер. Но на фона на издраните тапети той изглеждаше абсолютно нелепо — като фрак върху клошар. И металорганичната статуетка на момиче, винаги готово да замахне с греблото, ако го чукнеш по задника, вече демонстрираше не чудеса на молекулната механика, а просто лош вкус.

Впрочем брюнетката оцени снимката на прабабата.

— Стабилно. Състарена хартия. И гаджето е хитро изтупано.

— А това е прадядо ми.

— Точно такива мустаци ти трябват — каза тя, — ако не ти растат, ще ти намеря готин геночип.

Тя така си остана на „ти“ с него. Макар че според Андрей това по-скоро свидетелстваше за пренебрежение към неговата личност.

— А сега разкажи за твоето чудо-юдо — помоли Вера.

Той разказваше и разказваше, макар да разбираше, че не бива. Не бива да разкрива на странични хора онова, което още не си е изяснил напълно.

— …Това в чинията, разбираш ли, е ново поколение нанотехнология. Не просто стадо наноботи и нанокомпютри, които сглобяват молекула по молекула някаква конструкция, а после тихо отиват на боклука. Това при мен е колония от умни техноклетки. Какво колония, това е за една бройка организъм, способен да расте, да се размножава, саморазвива и самосъхранява. Разбираш ли, аз с моя интерфейс уча конгломерата от техноклетки да мисли, да прави всичко красиво и правилно, по-добре, отколкото в природата, да не изпада в тъпия метод на пробите и грешките.

— За тая мътилка в чинията ли говориш? — уточни Вера и красивите и устни се свиха в гримаса на неразбиране.

— Тъкмо това, аз искам тази мътилка в чинията да не ни е чужда, да може да общува с нас, да ни разбира. Сигурен съм, че тя вече ни чувства, а скоро вече ще мисли за нас.

— А какъв си ти по образование? — Вера прокара пръстче по ризата на Андрей, и то така, че всичките му вътрешни органи (и някои от външните) застанаха в стойка „мирно“.

— Аз? — обърка се той. — Никакъв. Малко програмист, малко лингвист, малко художник. Виж там, на стената, моя аниме-картина: „Лаокоон и синовете му се борят с компютърни червеи“. С микросхемна боя съм я рисувал.

— А, аз помислих, че това е схема на канализацията… Но ти не си математик, нали? Трябва ли ти математик? Да, определено ти трябва, според мен.

И Вера вече набираше някакъв номер, не на мазния черен телефон, а с пръсти, през скин-интерфейса. Това леко обиди Андрей. Не е минал и половин час, а тя вече се разпорежда…

Вера се разходи и покрай прашните рафтове на библиотеката му.

— Я колко книги! Андрей, а колко ти трябват, за да те имат за стабилен пич, там в твойта компания?

— Аз ще направя чай — изтърси Андрей. — Дори имам пирожки, почти пресни.

— Извинявай, ама аз никога не пия на гости. Може да се нагълтам с разни гадни ботове…

Стана малко неудобно от липсата на общи теми за разговор, но тогава изтрещя звънецът на вратата и в коридора се понесе звучният глас на Марина Аграфьоновна.

— Защо не отваряш, Андрюха? Какъв си ти, че да си вириш носа? Панталонът ти и той е от магазина за втора ръка дрехи при градската морга…

На прага на квартирата стои представителен мъж, също стилен, върховете на космите му намигат благодарение на фотониката, и куп парфюмерия е изсипана върху него, афродизиаци за жените и всякакви такива. Под ухото — куплунг за неврокарта, така уж е прието сред програмистите. С тежкарско шалче на шията. На шалчето — бронзесто насекомо, египетски скарабей. Шава, бръмбарът биополимерен. А до мъжа стои бледо момиче, нелишено от миловидност.

— Аз съм Боря. А това е Лена — мъжът представи влезлите. — Верка не я виждам, да не си я скрил в гардероба?

— Влизайте — Андрей махна несъсредоточено с ръка.

— Ще влезем… — Боря решително пристъпи напред и едва не се подхлъзна в локвичката, оставена от котката Мурка. Марина Аграфьоновна възмутена се хвърли в защита на „бедното животно“, на което представителният гост би хубав шут.

И макар че появилият се Борис само размени няколко бързи погледа с Вера, Андрей веднага помисли, че двамата ги свързва нещо сериозно.

— Ей, геният, къде ти е чинията? — без да се отклонява от курса, гостът Борис уверено пое към масата. Извади от джоба си цифрова ръкавица и затрака по виртуалните клавиши.

— Чакайте да ви обясня.

— Сам ще се оправя, не съм чак такъв тъп, дай описанието на интерфейса — каза Боря. — И не се шашкай де, аз загрявам всичко от раз.

Без да гледа, той му подаде визитна смарт-карта. „Борис Емелин. НАСА, руски филиал. Марсиански проект“.

— А аз съм Андрей Граматиков.

— Да не лъжеш? „Материали с нужните свойства, молекулярни машини с програмируеми функции — всичко това е хубаво само за корпорациите. Защото огромната цена на разработката може да се включи в стоки, които преди са стрували центове. А на нас, хората, ни трябва неоживот, за да ни спаси от самотата“. Е, как ти се струва? Знаеш ли кого цитирам?

— Знам, мен. — Андрей прочете ехидност в очите на събеседника си и отново се почувства адски неудобно.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×