еленска дума и тогава той се поклони и застана на колене пред някого.

— Шахиншах! Хюсеин!

После имаше тръстикова слама под краката си, вода на устните си и обикновена храна.

А после дойдоха да го вземат един персиец, един арабин и арменци с разкошни дрехи, и тогаз вече времето стана шумно, разлюляно.

Той не знаеше, че Персида изпраща подарък и че подаръкът е той. Не можеше да знае, че Отоманът, Хюсеин Персийски и Петър Московски се карат заради Кавказ, че Кабарда, Кумишките ханове и Кубанската орда не се знаят с кого са и срещу кого са и че туй ще им изяде главите. Той плаваше, стъпил на дъски, и водата миришеше, и тъй стигна до град Астрахан. Пак го наобиколиха много хора и коне, вдигна се голяма врява. А когато го поведоха по улицата — а той вървеше бавно, — хората се хвърляха на колене пред него и метяха праха с главите си. А той вървеше бавно, като бог.

После напуснаха Астрахан и подир него тръгнаха много хора с бохчички, както се ходи на хаджилък. Сега вече времето стана студено — вода много, няма нито тръстикова слама, нито брашно, празно време, и много неща се изгубиха. Вече бе навлязъл в неизвестна страна.

И го доведоха в едно нещо, дето не можеше да се разбере град ли е, не е ли град, къщите къщи ли са или кораби, има ли небе, няма ли. Доведоха го до една дървена къща и викнаха еленската дума, и той пак коленичи пред някого.

Тогаз над водата нещо изтрещя и отекна много пъти.

А той вървеше бавно, като бог, но никой не падаше отпреде му. И там, където спеше, миришеше на чуждо горчиво дърво, имаше сиво време, водка по устните, ориз в устата и нямаше тръстика под краката му. Оттогава насетне слонове не видя, а виждаше само неслонове. Времето стана люто. Вятърът мучеше над дърветата, прегракнал, чужд. Той не знаеше — не можеше да знае, — че това се казва: норд. От него наставаше голям студ и слонът трепереше.

Тогава слонът престана да тъгува за слоновете и се затъжи за неслоновете, защото и те се изгубиха.

А когато се постопли — него го изведоха от Животинския двор и много неслонове започнаха да го замерят с тояги и камъни. Тогава слонът се смути и се затича като малко дете, а наоколо всички свиркаха, тропаха с крака и му се смееха.

През нощта слонът не спа; още от вечерта пазачите го бяха напоили с водка. И ето че в съседното помещение се раздаде глухо дишане и рев като въздишка, равномерен. Той се ослуша: беше лъвско дишане. И не можеше да знае, че това също са подаръци от шаха — досами него, а именно: лъв и лъвица; той беше пиян, стана, скъса веригата и излезе в градината. А градината не беше същинска, в нея нямаше дървета, а само една тараба. Той строши тарабата и се запъти към Василевския остров. Там хукна по пътя като неразумно хлапе, подгониха го, а той непрекъснато ускоряваше крачка. Замеряха го с чакъл, трески, камъни, дъски. И когато го заболя, очите му се наляха с кръв, тон вдигна хобот и тръгна напред като в строй, сякаш от двете му страни имаше много слонове. Срина едно чухонско село и тогаз го хванаха и го ритнаха в хълбока. Пак го заведоха в Животинския двор.

Неслоновете ставаха все по-малко, очите им се появяваха все по-рядко, и последният неслон залиташе, викаше като маймуна и риташе слона по корема. А хоботът му увисна като вятър и го мързеше да гп вдигне, за да пропъди последната маймуна.

Тогаз започнаха да хранят слона зле, тон взе да слабее от бедната храна и лежеше сбръчкан, сивата кожа стоеше по него като басма на бабичка, окото му беше червено и димно и вече не приличаше на око. Той не можеше да стане, за да се изходи, и потъна в мръсотия, недрата му трепереха. Такива просторни! И целият омекна, заприлича на долен пияница, само хълбоците му се мърдаха, когато дишаше.

Тогава умря, одраха му кожата и я натъпкаха със слама, и той стана на чучула.

Различни минерали от огромната земя бяха наредени по масите.

Наблизо стоеше африканското магаре — зебрата, като калмишки халат.

Моржът.

Лапландски елен, Джигитей

Великата Самояд проводи вестоносци в Петерсбурк и ескимосите пътуваха с еленови впрягове и се спряха на Петров остров. Там имаше много дървета и доста мъх. Веднъж накладоха голям огън, танцуваха, пляскаха с длани и пееха. Джигитей не можеше да знае, че ескимоският крал е умрял и го няма вече, той само душеше пушека. После дойдоха при Джигитей.

— Джигитей-ей-ей!

Вятърът му пълнеше устата и еленът го ядеше вместо мъх, докато не го заболя, защото се бе наял до насита. А него все го мушкаха в хълбока, поводите все пееха, той ядеше ли, ядеше вятър и повече не можеше.

И когато след дългото препускане стигнаха до някакво място, наоколо викаха:

— Крал ескимоски! — а на него му смъкнаха сбруята и един човек го милваше с кожена ръкавица, а той падна.

Падна, защото бе преял вятър, и умря, и му одраха кожата, натъпкаха я със слама — и той стана на чучула.

По масите бяха наредени минерали.

Там бяха и страшилищата, дето ги бе изкопал Гагарин, сибирският провинциал. Искаше да изкопае от земята минерали, а изкопа в Самарканд медни фигури: портрети на минотаврос, гъсок, старец и дебела мома. Ръцете на момата приличат на копита, очите й са дебели, устните й се смеят, а в копитата си държи светилник, който навремето е горял, а сега не гори. А в човката на гъсока е направена свирка. И туй са богове, а свирката е направена, за да говори вместо бога, вместо тоя гъсок. И туй е лъжа. Надписите по тях приличат на игли и никой в Академията не може да ги прочете.

Жребецът Лизета, царският жребец. Със сив косъм. Носил героя по време на Полтавската баталия, бил ранен. Опашката му е не повече от две педи на дължина, седлото с обикновени размери. Стремената са железни, на една педя от земята.

Две кучета — едното мъжко, другото женско. Собственост на царя. Първото — датска порода, Тиран, с кафяв косъм, вратът му е бял. Второто — Лента — ингилизка порода. Обикновена кучка. После кученцата: Пироис, Еоис, Аетон и Флегон.

А в мазето има човешки работи: две глави в стъкленица, в житна водка.

Първата се казваше Вилим Иванович Монс и макар да бе стояла побита на кол близо един месец и снегът и дъждът не я жалеха, още можеше да се разпознае, че устата й е горда и приятна, а веждите са печални. И точно такъв си беше наистна, дори в зенита си, когато отвсякъде му даваха големи подкупи, когато полягваше с царицата — той все си беше печален. Туй веднага можеше да се познае по веждите.

Ах, какво светът е, и на света, ах, всичко е кално, ни да живея мога, нито да умра, сърце ми е жално.

А може пък и да не е обичал царицата? А да е полягвал с нея само заради големите подкупи и за бъдещото си богатство? И в същото време да се е ужасявал от лакомията си и да е знаел какво го чака?

А втората глава беше Хамилтън — Мария Даниловна Хаментова. Оназ глава, на която толкоз ясно се виждаше строежът на жилките, коя жилка откъде минава — че лично царят, на ешафода, първо целуна тая глава, а после обясни на всички, които бяха наблизо, колко много жили вървят от главата към шията и обратно. И нареди да сложат главата в житна водка и да я приберат в кунщкамората. А преди туй си полягваше с Мария. И тя имаше много тоалети, хермелини, возеше се на английска карета.

А сега за тях двамата се грижеше един жив изрод от горните и свикна с тях. Но на посетителите сега-

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×