залязваше слънцето, тъй като очакваха тя да дойде от светлината. Една жена от Португалия каза, че я видяла сред множеството хора в бели дрехи. Друга беше чула гласа й: „Помагайте на страдащите!“ Трета… Всеки я чуваше и виждаше така, както искаше да я срещне в живота — красива, добра, милосърдна. Казват, че тя се явява за предсказания и помощ на вярващи християни на Запад, тъй като те най-често я призовават в молитвените си броеници. За хората с упование в Бог нейното явителство не е чудо, а реалност. Затова все по-често я наричат Кралица на Мира и знаят, че в небесната си утроба тя носи любов, утеха, сила.
На следващата сутрин след закуската се изкачихме на втория хълм с огромен мраморен кръст, който се вижда от центъра на селището. На 14 спирки по пътя сестра Марта четеше молитви към Божията майка, предала Единородния си Син в жертва за изкуплението на човешкия род. Молитвите се отнасят към всеки човек: „Научи ни да разбираме смисъла на жертвата в нашия живот и всеки път, когато Бог ни дава изпитания, да откриваме Неговия промисъл за доброто на нашата душа.“
В следобедните часове посетихме общността „Полето на живота“, където 90 момчета наркомани се лекуват само с труд и молитва. Общността е на пет километра от центъра, основана е от сестра Елвира, монахиня от ордена на Сестри на милосърдието в Италия. Тя напуснала своя молитвен кръг и започнала да събира момичета и момчета на Рим, зависими от опиати. В началото създала условия те да се изолират от вредната за тях среда и без медикаменти постигнала добри резултати. По-късно такива комуни били основани в различни градове на Италия, а благородното дело се пренесло в по-големи градове на Европа и по целия свят. В „Полето на живота“ средната възраст на момчетата, лекуващи се от наркотична зависимост, е 25 години. Всички тук наричат сестра Елвира Майка на комуната…
В магазините за сувенири около храма в центъра на Меджугорие местни търговци проявиха изключителна щедрост: картички за спомен, пръстени, броеници бяха раздадени „за всички сестри и братя българи от групата“. Г-н Жаркович изпрати две дарения: голяма стенна броеница за епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на Католическата църква в България, и голям инкрустиран кръст за епископ Йоан, игумен на светата Рилска обител… За домакини и гости на Меджугорие Църквата не се дели на Православна, Католическа, Протестантска, дори мохамеданска — тук вярата и доброто сърце са достатъчна мярка на доказателство, че вярваш в Бог.
Навярно затова много хора и от нашата група поискаха да останат задълго. Но тръгнахме.
По серпентините на шосето, което само след час се спуска към гр. Мостар, пеехме благодарствени песни. Преди да стигнем първите къщи на пострадалия през последната война град, някой в автобуса напомни, че вековният му символ — каменният мост над р. Неретва, е унищожен съзнателно от вражеските самолети при въздушните нападения. От височината се виждат разрушени и подновени жилищни сгради, храмове на християни и мохамедани. И преди войната, и днес хората с различно изповедание живеят заедно, говорят един език, пазаруват в общи магазини, помагат си при нужда…
Младият отец Йосиф, енорийски свещеник, ни прие в храма „Мария — Майка на Църквата“. Изграден преди 20 години от стъкло и алуминий в съвременен стил, храмът отвън прилича на звезда. Свещенослужителят посочи покрива, разрушен през войната, но вече частично възстановен.
— Шест години тук служихме литургии без покрив, а винаги беше препълнено с вярващи. Бог чу молитвите ни, оцеляхме. Ние не разбрахме защо се случи този кошмар, каква е вината ни. Затова днес много разчитаме на младите хора, на християнското им възпитание.
В салона на енорийския дом момичета и момчета свиреха на китари; те пееха за необходимостта да простим на враговете си, ако искаме да имаме по-добро бъдеще…
Но пътят от новия мост на река Неретва към столицата Сараево е изпитание за човешката съвест: разрушени, опожарени къщи спират дъха пред картината на онова, която се е случило преди няколко години. Дори пролетната хубост на красива Далмация не успя да прогони мислите за страданията и жертвите, които понесоха хората в Босна и Херцеговина.
За тази война ние, обикновените хора, бяхме чели от вестниците; гледахме демоничната сила на черните ангели от екрана на телевизора. В началото на 1996 г. католическият вестник „Истина — Veritas“ публикува отворено писмо на млада монахиня от католически манастир в Босна. Тя описваше кошмара за изнасилването й в светата обител от няколко сръбски военни и в резултат на това — натрапената й нежелана бременност. В обръщението си към вярващите хора по света, където разпращаше посланието си чрез медиите, тя съобщаваше, че няма да прекъсне бременността от незнайния насилник, за да не извърши грях, като погуби човешки живот! Няколко дни мислех за този случай. Дали пък Бог не е решил да извърши обрат в библейското отношение към жената? Обратно на тълкуванието за изкусителката Ева, сестрата в Босна е била изнасилена, за да остане невинна. Хищникът е извършил подлото си деяние и е отминал; разчитал е на физическата сила, властта, оръжието. Написах й писмо чрез католически вестник, но не знаех дали го е получила; тя вече беше решила да напусне обителта и да се върне при родителите си. Сега очите ми я търсеха из полето със зеленчукови градини, пред домовете на боголюбиви хора; опитвах се да я разпозная сред майки с малки деца, на които Бог е обещал добро бъдеще. Може би съм я срещнала заради силното си желание? А навярно нейната съдба не е единствена за тези места, където войната показваше страшното си лице чрез насилие и смърт?
В големите жилищни блокове на Сараево, частично разрушени от бомби, днес отново живеят хора. Раните на спомена не са зараснали: в съседство с обгорените балкони се виждат антени на телевизията. Бригадите за възстановяване на разрушенията ще имат работа за години. Около 5 хиляди деца и 9 хиляди възрастни са убитите само в този град. Съдбата на много прокудени и изселили се от кошмара на войната все още е неизвестна. Затова не се знае дали в грамадите на руините от високи жилищни блокове няма неоткрити жертви.
Тук 90% от жителите са мохамедани, 10% — християни: католици и православни. Но съжителството между тях никога не е било повод за вражда, а във вярата са проявявали толерантност, защото знаят, че Бог е Един за всички. Онова, за което нашата българска група се молеше в храма „Сърце Иисусово“ на града, беше никога подобна участ да не сполети отново този красив град, жителите му… И скъпата ни България!
Шосето към градчето Олово минава край огромното ново гробище на Сараево. То се виждаше в далечината с еднакви, подредени в редици светли гробове — жертвите на войната.
Въздъхнах и внезапно си спомних 1975-а, когато сама, с раница на гърба, тръгнах по пътя на Първа Българска армия в Унгария. Бяха изминали 30 години от края на Втората световна война. В градчето Харкан тогава посетих голямото българско гробище на загинали войници, предимно български, от последната фаза на войната. Тези млади мъже и момчета не са се върнали в родните си къщи. Имената по техните вече потъмнели надгробни камъни трудно се разчитаха, но две възрастни жени не бяха забравили драмата, оставила незаличими следи върху тяхната памет… Сега, недалече от жертвеника на Сараево, се питах дали след 30 години събитията на тази последна война тук ще се помнят. Дали белите камъни ще потъмнеят? Дали политическите и военните страсти ще станат по-благоразумни и човеколюбиви?… Въпросите ми продължиха до църквата в Олово.
Тук, на десетина крачки пред входа на храма „Света Богородица“, изграден през 1930 г., има голям оброчен камък, останал от времето на първия манастир, издигнат на това място през XIV век. От него тръгвали монаси да разпръснат по незнайни места светлината на вярата в Иисус Христос. И днес куполът на храма се вижда високо в скалите, над които минава пътят от Сараево. В този район са повече хората с мохамеданско изповедание, затова в околните градове и села се виждат джамии. И тук, в градчето на богатите оловни рудници, царувал мир:
— Но как, защо започва голямото зло, ние не знаем — отец Бенислав, монах свещенослужител в християнския храм, огледа и ни показа пукнатините, останали от преди седем години при една от атаките на военните. — Покрих чашата с причастието и го внесох в олтара, защото вярвах, че Бог ще пощади свещеното място… Така стана. Една джамия на 500 метра по-долу беше унищожена до основи само за
