половин час и Олово даде своите първи жертви…
От векове в разгара на лятото за Голяма Богородица през август тук се събирали християни от съседните селища, за да благодарят за живота и плодородието на земята. С волски кола и каруци те пристигали с цветя, веселие, големи хлябове и оставали два дни, за да изпълнят традицията на своите предци. По-късно започнало изселването им от тези земи, оставали все по-малко; но идвали на осветеното място дори когато първият манастир бил разрушен и от него останал единственият обгорен камък.
За шест века само два пъти християните от съседни села не се събирали — през 1943 година, когато Втората световна война стигнала до Олово. И през 1992 година, когато сръбски военни части се настанили на два километра от църквата.
Тогава пътят за Сараево и съседните селища бил прекъснат.
Страхът, разрухата, отчаянието обземали земята и душите на всички поселници. Гласът на ходжата не спирал да моли Бога за милост, а отец Бенислав, останал единствен свещеник, сутрин и вечер отслужвал сам Света литургия с молитва за мир!
Въпреки надеждите му седмица преди Успение Богородично на 15 август 1992 г. той разбрал, че тази година в храма няма да дойдат вярващи. Жените от съседните къщи попитали духовника защо е толкова тъжен, а той им напомнил за предстоящия светъл ден, когато ще бъде сам…
— Но сутринта, когато изнесох Евангелието от олтара, видях, че на пейката имаше хора. Осем жени християнки, десет мохамеданки, двама военни от армията бяха пристигнали и тяхното присъствие сякаш изпълваше вселената! Не бях сам, в храма се молихме да се спаси нашият малък град и земята на Босна! — разказваше спомена си отец Бенислав, когато седяхме в двора на „Света Богородица“.
Нашето въображение повтаряше с неотразима сила деня на 15 август 1992 г. Ние също бяхме гости за празника.
Когато се върнахме в София, писах много, предлагах на различни вестници и списания. Ала светските издания, претоварени от истини за престъпността, за нови войни и екзотични страсти, не публикуваха редовете ми за новия живот в бивша Югославия. Малко по-късно прочетох мисълта на Елиас Канети: „Какъв писател съм аз, ако не мога да спра войната?“ Бях преживяла романтичната му заблуда. А аз съм малък, беден, неизвестен човек. Моят глас е безмълвна молитва, той не се чува. Но вярвам, че една молитва може да спре добре подготвен за война мъж. Вярвам, че когато тя излиза като вик от сърцата на хиляди майки, може да отмени полет на бомбардировач! Защото думите се превръщат в спасителни ангели, които с добро чудо могат да спрат ангелите на злото. Ако хуманният глас на нашата съвест, на творчеството не изпълни своята мисия, как хората ще повярват, че любовта наистина е по-силна от човеконенавистните страсти и интереси? Тази моя вяра остава изконна. Защото зная, че любовта на човешкото сърце е и невидимото, но всемогъщо оръжие на Бога.
Ето защо, добри хора, молете се! За онези, които вярват, че това има смисъл, Небесната царица ще повтори: „Ако знаете колко ви обичам, бихте плакали от радост!“
Информация за текста
© 2009 Мариана Тинчева-Еклесия
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11466]
Последна редакция: 2009-05-02 11:20:00
