Посвещението

никога нямам право да снема от челото си. Да, и сред монашествуващите се чуват гневни думи, свади заради гордост, разпри, недоразумения… Казват, че лукавият е навсякъде, а най-много там, където хората обичат Бога. Не зная защо е така — навярно, за да не помислим, че сме по-добри от другите хора, които идват при нас? Когато непосилни въпроси и ревност терзаят душата ми; когато мисля, че губя пътя, по който съм тръгнала, аз се затварям в килията, коленича пред Разпятието на стената, и моля моя невидим Избраник да не ме изоставя, да прости грешките ми, да не ме отхвърля от съвършеното Си Лице, а да укрепи вярата ми в Него!… Той ме чува. И с невидимата Си ръка ме вдига от пода по-силна, по-примирена и жертвоготовна.

Ако някои смятат, че в Светата обител водим тайнствен живот, ще ги разочаровам. Всекидневието ни е подчинено на правилото: „Моли се и се труди!“ Денят ни започва от най-ранни зори, когато ставаме за обща молитва. Аз бия клепалото, а по-малката ми духовна сестра — камбаните. След утринната молитва закусваме и всяка отива да изпълни работата, която й възлага майка игумения. А тук винаги има много работа: почистване на храма, посрещане на богомолци и гости, работа в градината… Съзнанието ни винаги е подчинено на мисълта за постигане на висша добродетелност и избягване от изкушенията. В манастира не се четат светски книги, вестници, не се слуша радио, не се гледа телевизия. След вечерната обща молитва в храма обичам да препрочитам глави от Евангелията на глас и да размишлявам за разговорите с гостите, за личните си грешки, за бъдещето. Ако пък някога ми се случи за два дни да съм далече от манастира, изпитвам неудовлетвореност — молитвата ми липсва за спокойствие на духа и ме лишава от истинска радост.

Неслучайно при даване на обет за монашество човек променя кръщелното си име, приемайки онова, което духовникът му избере. Това означава, че монахът сключва своя нов завет с Бог и от тук насетне, до края на живота си той трябва да Му остане верен. Защото знайно е: името и възрастта ни нямат значение за живота на тази земя. По-важно за нас е да извисим душите си чрез вяра в смисъла на Христовия кръст и саможертва. И да помним Неговото обещание: който Го следва и се уповава в Него, ще премине от смърт към живот. Това е и моята надежда.

,

Информация за текста

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10453]

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00