Уилям Тен

Проблемът на слугата

Денят, в който бе установен пълен контрол…

Гарома, Всеобщият слуга, работникът на цивилизацията, момчето за всичко, внимателно допря лицето си с парфюмираните върхове на своите пръсти, затвори очи и си позволи да се потопи в разкошното чувство на абсолютната, безграничната власт — власт, за каквато досега друг не бе и мечтал.

Пълен контрол! Пълен…

Но не и над един-единствен човек. Над един-единствен отцепник сред човечеството. Е, да, затова пък извънредно полезен. Оставаше само въпросът дали да го удушат още днес следобед, или да му отпуснат още няколко дни или седмици живот под бдително наблюдение, за да бъде извлечена докрай ползата от него. Неговото предателство, интригите му несъмнено щяха да го изобличат. Какво пък… Гарома щеше да вземе решението си малко по-късно, щом намери свободно време.

Иначе във всичко, спрямо всички останали контролът беше пълен. Не просто над умовете им, а не по- малко всеобхватно и над функциите на жлезите им. Над всички хора, дори над техните деца.

И ако преценката на Модо беше точна, също и над внуците им.

— Тъкмо така — почти нечуто прошепна Гарома, защото неочаквано си спомни откъс от текста на някаква книга, предавана от уста на уста. Научи го от своя баща селянин преди много години. — Тъкмо така — до седмо коляно…

От коя ли древна книга, отдавна изгорена на някоя педагогическа клада, беше този цитат? Гарома се замисли. Не можеше да попита нито баща си, нито неговите приятели и съседи. Всички бяха изтребени до крак при смазването на селския бунт в шести окръг преди тридесет години.

Тридесет години…

След налагането на пълен контрол щеше да е невъзможно избухването на такова въстание.

Някой предпазливо докосна коляното му и прекъсна потока на спомените. Беше Модо. Слугата на Просветата, седнал най-долу във возилото, посочи раболепно прозрачния купол, сякаш взет от ракета, за да покрие до кръста тялото на неговия вожд.

— Народът — запелтечи както винаги. — Там. Отвън.

Да… Хората се вливаха като пълноводна река през портите на Колибата на служенето и запълваха тротоарите. И от двете страни на улицата, накъдето и да погледнеш, с пронизителни крясъци се наместваха тълпите — черни, плътни, гъмжащи като мравки. Гарома, Всеобщият слуга, нямаше право да се отдава задълго на собствените си мисли. Задължително беше да е достъпен за съзерцанието на онези, които обслужваше толкова предано.

Кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се кланя в малкия купол, щръкнал подобно на купичка над тантурестата черна платформа. Поклон надясно, поклон наляво, и то непременно със смирение, дори с унижение, без да забравя, че е Всеобщият слуга.

Приветственият вой на множеството набра нова сила. С ъгълчето на окото си Гарома забеляза, че Модо кимна одобрително.

Добрият стар Модо. Това беше деня на неговия триумф, поне донякъде. Налагането на пълен контрол бе лично постижение за Слугата на просветата. Но той неизменно тънеше в тъмната сянка на неизвестността зад гърба на Гарома и тържествуваше само през призмата на преживяванията на своя вожд… както беше през последните двадесет и пет години.

За щастие нервната система на Модо се задоволяваше напълно с тези преживявания. Уви, други — поне за един се знаеше — жадуваха за повече.

Гарома се кланяше и през променливата паяжина на охраняващите го моторизирани полицаи разглеждаше с любопитство жителите на Столицата, своя народ, който му принадлежеше толкова, колкото всички и всичко по цялата Земя. В яростната блъсканица по тротоарите неговите хора изпъваха ръце над главите си, щом ги доближеше автомобилът на Гарома.

— Служи ни! — скандираха те. — Служи ни! Служи ни!

Взираше се в разкривените лица, вглеждаше се в пяната, избиваща в ъгълчетата на множество усти, в притворените от екстаз клепачи, в полюшващите се мъже, в гърчещите се жени, в отделните зяпачи, които от щастие припадаха в несвяст. И продължаваше да се кланя със скръстени на гърдите ръце, покорно и унижено.

Миналата седмица Модо се допита за мнението му относно церемониала и декорациите за днешното празнично шествие, между другото спомена и за необичайно високото равнище на масова истерия, отличаващо моментите, когато вождът излиза пред хората. Тогава Гарома изрази гласно любопитството си, което го човъркаше отдавна.

— Какво става в техните мозъци, когато ме видят? Знам, знам, изпадат в състояние на щастливо блаженство и така нататък. Но точно с какъв термин вие, момчета, обозначавате това в своите лаборатории и в Центъра за управление?

Модо потри челото си с длан — жест, с който Гарома бе свикнал.

— Изпитват взривно облекчение — отвърна провлачено, впил поглед над рамото на вожда, сякаш четеше отговора от екрана на отсрещната стена, където всъщност бе показана карта на земното кълбо. — Пялото напрежение, натрупано у тях във всекидневното суетене и свързано с най-различни дребни забрани, цялото разочарование, което ги наляга, защото изпълняват наредбите на Възпитателната служба да не вършат това или онова, изригва като взрив на мига, щом съзрат вашия лик или чуят вашия глас.

— Взривно облекчение ли? Изобщо не съм си представял, че процесът е такъв.

— Та нали вие — оживено подхвана Модо — сте единственият човек, който през целия си живот всеотдайно — поне те си го представят така — се подлага на жалко подчинение, което дори е немислимо за тях. Човекът, който държи в ръцете си всички оплетени нишки на съгласуването в световен мащаб, който е символ на най-самоотверженото и неуморно служене. Човекът, който е… ами жертвеният агнец на народните маси!

Тогава Гарома само се засмя на наукообразното дърдорене на Модо. Но днес, наблюдавайки с присвити очи беснеещото гъмжило, той осъзна, че Слугата на просветата е неоспоримо прав.

Нима на Великия печат на Световната държава не бе написано „Всички хора са длъжни да служат някому, но само Гарома е Всеобщият слуга“?

Те знаеха, и то без помен от съмнение, че ако го нямаше, океаните биха разкъсали дигите, за да залеят низините. Притаилата се в човешките тела зараза би избухнала в епидемии, които ще намалят десетки пъти населението на окръзите. Системите, поддържащи живота на хората, биха се повредили. Местните власти щяха да тормозят народеца и да се впускат в кървави разпри… Без него — Гарома, който денем и нощем се труди усърдно, за да върви всичко спокойно и гладко, за да държи под контрол титаничните сили на природата и цивилизацията. Бяха убедени в това, защото подобни произшествия имаше единствено когато „Гарома се уморяваше от Служенето“.

И какво означаваха мъничките им житейски несгоди в сравнение с мрачната безизходица на неговия живот, толкова необходим на всички? В този крехък човек, който смирено се кланяше наляво и надясно, не само бе събрана божествената сила, позволяваща на човека да обитава безгрижно Земята. С целия си образ той вдъхваше у онеправданите вярата, че всичко за тях можеше да потръгне и доста по-зле, че в сравнение с него въпреки всичките си страдания и лишения те са ако не божества, то поне крале.

Затова не беше изненадващо, че размахваха ръце към Всеобщия слуга, Работника на цивилизацията, Момчето за всичко и тържествуващо крещяха, обзети от еднаква възбуда, своята преливаща от страх молба:

— Служи ни, Гарома, служи ни, служи ни!

Ами покорните овчици, които през момчешките си години пасеше из североизточните земи на шести окръг? Нима те не го смятаха за свой слуга, който ги подкарва към по-добро пасище, към по-хладни ручеи, брани ги от врагове и маха ръбестите камъни от пътя им?

Не с друга цел, а за да е по-вкусно пушеното месо на трапезата пред баща му…

Тези значително по-полезни и по-умни овце бяха също толкова опитомени. Благодарение на съвсем простичък принцип — представят си правителството като слуги на народа, а пък притежателя на най- висшата власт в правителството смятаха за най-потиснатия слуга.

Неговите овчици!

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×