аудиоиндикатори, на флуиди в тръбопроводи, меко щракане на механични прекъсвачи във възлите на конзолата скелет — както основната на кораба, така и тези на мегаотсеците, конкретно — на мегаотсека, в който беше се озовал след лудешкото си препускане.
Не се долавяха стъпки или глас.
Камен се отпусна. Прекара опакото на свободната длан през челото си и установи, че се е изпотил. Усети също, че и другата му китка е на път да се схване от стискането на титанкерамитовата тояга.
Намираше се в хибернатор Е-12, четири нива към кърмата от командния модул. Понятията „горе“ и „долу“ тук зависеха единствено от субективното усещане за ускорение, причинено от работещия двигател. След няколко седмици — (само след няколко седмици!) — тягата щеше да се обърне и досегашните подове щяха да се превърнат в тавани. Нещо, което почти нямаше да се забележи заради обмисления вътрешен дизайн на помещенията, предвидени за достъп на екипажа в тях. Затова ориентирът бе конструкцията на кораба — на носа са дезинтеграторите и емитерите на защитните екрани, а на кърмата — антените за връзка с насочващите радиотелескопи в Слънчевата система.
Слънчева система… Слънце…
Камен повече никога няма да го види на живо с очите си. Ще нарича „слънце“ друга звезда, тази, към която лети с умопомрачителна скорост, и към която кара хиляди и хиляди колонисти, потопени в безвремието на индивидуалните хибернационни капсули.
Камен потрепери — не само защото тук климатиците държаха температура петнайсет градуса, но и защото му стана мъчно за Слънцето — в смисъл, по-остро мъчно от всякога допреди този момент, а и защото внезапно проумя отговорността за „товара“ като добавка към теглото на собственото си тяло — все едно изпитваше претоварване. Абстрактното до голяма степен понятие „отговорност“ изведнъж придоби съвсем осезаемо съдържание. Отговорност за хиляди съдби, за хиляди човешки същества… както и няколкостотин техни домашни любимци. Цели семейства, дори родове, групи приятели и единомишленици — сред близки хора по-лесно се понася раздялата с родната планета, по-леко успяваш да се сбогуваш и с лъчите на звездата, дарила целия ти свят с живот.
Тези хора нищо не знаят какво става покрай тях. За тях в момента дори не тече някаква имагинерна секунда. Те са затворили очи в подготвителните центрове на Агенцията за Астроконкиста, когато са ги поставили в предварителните стаза-камери. Все едно премигват — състоянието няма дори илюзорния времеви обем на нормалния сън — и вече са на светлинни години от Земята, на един живот път. Защото зад тях зейват не само бездни от пространство, но и десетилетия изминало време, не случайно дистанциите между звездите се мерят в години пътуваща светлина…
Камен се озърна. Стелажи с хибер-капсули — (чудовищни зрънца брониран хайвер със свити в тях в ембрионална поза хора), — обвити с тънки половин милиметър мембрани, образуваха радиален лабиринт от коридори. Осветителните ивици минаваха направо през полимерните платнища, заместващи стени. Стрелките сочеха към централната тунел-шахта, ала до нея Камен не искаше да се приближава.
Защото не знаеше къде е Ерика.
Съвсем механично, когато усети заплахата — (тя избухна отвътре, в него, в отговор на поведението на Ерика), — той плъзна пръсти към холопанела за управление и изключи с парола системата за локализиране на членовете на екипажа в обема на конкистадора.
Сега и Ерика не знаеше къде е той.
„Как се стигна дотук?“ — проплака наум Камен, стискайки зъби да не заскимти и да не заплаче наистина. Помъчи се да си спомни как се разрази тази фатална кавга помежду им и не успя да се сети конкретните думи, запалили фитила на безумието.
Навярно винаги е така. Провокиралите белята реплики не се помнят, защото погледнати отстрани са напълно лишени от смисъл и никак, ама никак не заслужават да доведат до последвалата дивотия…
Макар че повод имаше. Имаше и причина — в най-дълбокото дъно — лошото скарване между любовници да се превърне в нещо по-гадно отколкото по принцип си е.
И да застраши безопасността на мисията.
1.2
— Ако? — проточи инструкторът едва ли не заплашително.
Внимавай, демек, какви ги плещиш, курсант.
Камен обаче се престраши и каза, отначало колебливо:
— Може да звучи глупаво, но ако се премахнат екипажите и конкистадорите се поверят изцяло на МИ, разходите за междузвездните полети ще паднат. И то повече от предвижданото. А разходите за тренирането и обучението на астронавти са наистина…
Инструкторът гледаше начумерено. Май прекалено начумерено. Запита:
— Не ви ли притеснява перспективата да се окажете зависими от машинни мозъци?
— Като астронавт… още курсант, да… не, не се притеснявам. Така или иначе завися от тях. Твърде едро за дезинтеграторите тяло по курса на кораба се регистрира толкова малко време преди сблъсъка, че само МИ успява да реагира и да спаси кораба от гибел. Още повече, че релативистичната маса на звездолета образува гравитационна фуния, която привлича случайните късчета междузвездно вещество, падането им върху кораба става неизбежно без специална микроманевра и синхронна с нея работа на системите за активна защита. Така че… МИ си има задача — да достави звездолета до целта невредим заедно с хората. Честно казано, не разбирам притесненията на обществеността и действията на правителствата, които налагат ограничения върху програмирането на МИ. От друга страна…
— Да? — малко по-благо го насърчи да сподели мнението си инструкторът.
— Ами щом повечето хора се страхуват от изкуствен машинен интелект с „неограничено свободна воля“, вероятно все пак има смисъл да има ограничения, поне докато мнозинството от човечеството не преодолее страховете си… Когато и да стане това. Обратното вероятно ще е по-лошо, ще избухнат нови бунтове като в началото на Астроконкистата и може би ще са по-страшни от предишните… Не знам. Във всеки случай, ограниченията нямат обективни основания според мен.
— Смятате ли, че МИ с НСВ би продължил да бъде лоялен към възложената му мисия, след като НСВ принципно предполага възможността да я отхвърли? Все пак с приключването на полета звездолетът на практика престава да съществува.
— Не съвсем. Конструкцията на полезния товар, реакторите, командният модул се превръщат в орбитални станции и бази за космическа промишленост, в резултат на което колонията не губи връзката си с космоса. Целите и задачите на МИ просто се променят, МИ не става излишен… Вижте, този въпрос като че ли е по-объркан от темата за абортите, евтаназията, наркотиците, смъртните присъди и националните права, а аз не се чувствам толкова… вещ да се произнасям с окончателно мнение. Просто ми се струва, че опасността от неограничени МИ се преувеличава. Не че хич няма такава. Просто… на родния ми език има поговорка: на страха очите са големи. Такова е личното ми становище.
— Добре. Следващ въпрос… Касае се до курсант Ди Пиетро.
Опа. Камен се помъчи да не трепне. Заради това ли инструкторът си дава вид на сърдит? Защото трябва да му съобщи нещо, което не одобрява. Разбира, съчувства, но редът си е ред.
Курсантът неволно се изпъна, ала не овладя напълно гласа си:
— Ъ… Какво за нея?…
— Знаете, че Агенцията не поощрява трайни интимни отношения в Астрошколите между още неразпределени по екипажи курсанти.
Камен Иванов се вцепени. Кимна сухо, според устава:
— Да, инструктор.
— Знаете, че не го правим понеже сме безчувствени кучи синове, а за да ви спестим на вас, курсантите, бъдещи астронавти, душевните рани от неизбежните раздели, тъй като екипажите се комплектуват не според симпатии на членовете им, а според критериите за ефективност и сигурност на мисията.
— Да, инструктор.
— Знаете, ТОЕСТ би трябвало да знаете, въпреки че сте убедени в противоположното, че винаги се опитваме да се съобразяваме и с вашите симпатии и влечения, въпреки че според Управителния съвет на Агенцията това не е приоритетен критерий.
