Николай Теллалов
Гривната
1.
Не съм се интересувал от археология — у нас такава просто не съществува, — нито страдам от иманярски мании, както всеки пети мой съпланетник, от онези, дето детински продължават да вярват, че на Марс някога е съществувала високоразвита цивилизация. Те ровят в ръждиво-керемидените пустини с такова упорство, че току виж наистина направят някое откритие. Вярно, досега са изнамерили почти двестагодишните останки на катастрофирали земни сонди, тяхна заслуга е разбулването на мистериозните изчезвания на колонистки експедиции отпреди век и половина, но чак пък развалини на прастари съоръжения, построени от истински марсианци…
Разбира се, няма да намерят. Копаенето обаче, според земните вицове, се е превърнало в национален марсиански спорт.
Смешното е, че и аз в крайна сметка не устоях на изкушението, грабнах многофункционална лопата и ето ме — омазан с глина, пясък скърца по зъбите, пот се лее на едри капки и оросява почвата.
Само че аз копая Земята, място, където наистина има какво да изровиш. Кацнал съм на живописно място сред планини, сравнително недалеч от грамаден град — за да ровя като къртица!
… Изтощих се по-скоро, отколкото очаквах. Успешната ми адаптация към земната гравитация ме бе накарала да надценя силите си. Умората ми помогна да поразмисля и да се видя в иронична светлина. Усмихнах се и дори щях да си кажа нещо духовито на глас, когато забелязах в плиткия изкоп — жалък плод на неистовите ми усилия! — метален блясък. Наведох се с още по-бързо разтуптяно сърце, докато разумът ми очакваше от очите да различат в загадъчната находка нещо съвсем банално — смачкана бирена кутия например.
Добре, казах си, нека е бирена кутия, но тогава със сигурност ще е на поне седемдесет години, горе- долу тогава са престанали да ги произвеждат. Все пак е достатъчно вълнуващо. Преди седемдесет стандартни години атмосферното налягане на родния ми свят е било двойно по-ниско от сегашното!
Сгънах треперещите си от възбуда и претоварване крака и се отпуснах на колене. Усетих грапавата и твърда повърхност, ситни камъчета болезнено натиснаха кожата ми. Колко бързо свикнах с това преживяване — да ходиш под открито небе без вакуумен костюм и непрекъснато да си смаян, че стъпваш нейде из простори, три пъти и половина по-обширни от Марс! Само това да беше, Земята би могла да бъде призната за прекрасна — единствено заради този факт! След триста години вероятно също толкова прекрасен свят ще стане и Венера, но няма да го доживея, пък и не един век ще мине, преди условията там да станат напълно земеподобни. А пък дотогава и родната ми планета ще бъде доста уютна…
Протегнах пръсти към ъгълчето на потъналия в грунта предмет, но не го докоснах веднага, защото инфошината на екзоскелета ми изпиука — акумулаторите се нуждаеха от дозареждане. Нетърпеливо включих резервното захранване и най-сетне пипнах металното ръбче.
Бе хладно.
Грижливо човърках пръстта, оголвах находката си и с всяка минута гласът на трезвия разум потъваше във възторга на емоциите. Едва се сдържах да не бързам, за да не нараня полимерния филм по кожата си, който ме предпазваше от алергии и зарази.
В разровеното място щъкаха дребни животинки, насекоми, червейчета, стоножки — зрелище, на което още дълго няма да се наслаждаваме в родните ни пустини, — но и към тях вече бях привикнал и не ги забелязвах. Да ми прости Живота!
След няколко минути държах предмета. Пръстите ми го галеха, почистваха, той мъждиво лъсваше все повече и повече след всяко докосване. Бях загубил ума и дума, бях забравил къде съм, от целия свят за мен бе останала само моята собствена длан и това, което лежеше върху нея и матово отразяваше залезното есенно слънце.
Бях намерил гривна.
Широка три мои пръста, съставена от груби сегменти, напомнящи за стилизирани насекоми с крилца и остри бодилчета на края на коремчетата им — жила. Като че ли инструментите за нейната изработка са били примитивни.
Нямах представа колко може да е стара — на десет месеца, десет години или десет века. Изглеждаше красива в своята недодяланост и независимо дали бе ценен уникат или обикновен продукт на масово производство, за мен тя имаше една съвсем-съвсем друга стойност.
На практика същата, каквато и досега придавам на купчините домъкнати от марсианската повърхност камъни. Почти всяко дете при първото си излизане със скафандър навън събира камъни. Съществува дори шега, че след няколко поколения цялата планета ще се окаже пренесена под куполните градове. Но тази гривна в същото време бе нещо много по-различно от марсианския чакъл, какъвто всеки го има на писалището си! Тя бе късче от Земята, при това късче, минало през човешки ръце. И не бе купена, нито получена като подарък.
Бе намерена.
В този миг искрено ми дожаля за моите съпланетници, които търсят — макар повечето да осъзнават напразността на мечтите си — митичните фосили на онези, които са ни завещали свят за съживяване. Марсианските иманяри вероятно никога няма да изпитат това вълшебно усещане, във вълните на което аз сега се давех, и се давех с възторг!
Глас зад гърба ми изгърмя като аларма за декомпресия. Вцепених се, не паднах само защото процесорът на екзоскелета ми светкавично разгъна балансьорни щанги, а живачните компенсатори се погрижиха центърът на тежестта да не излезе извън опорната площ. Щеше да е върхът на идиотизма да пльосна уплашен от съвсем спокойно произнесените думи:
— Добър вечер, господине. Мога ли да знам какво правите тук?
Наистина, човекът не викаше. Но тонът бе остър, служебен.
И тогава направих първата си голяма грешка. Или може би тъкмо обратното, защото всичко, което последва нататък, не се решавам да го оценя с някакви морални критерии. То просто се случи… и аз ще нося тежестта му в себе си, както неспиращото земно притегляне, докато съм жив.
Не, нищо не успях да си помисля. Ако бях помислил… Но не би. Реагирах. Инстинктивно, хлапешки. Надянах гривната. Нямах време да остана поразен колко лесно проврях китката си… и преплетените метални насекоми обгърнаха дясната ми ръка. После дръпнах върху й ръкава на якето и се обърнах.
Видях точно каквото очаквах. Беше полицай. Дори да не бях виждал съответната местна униформа, служителите на реда винаги притежават някакво специфично излъчване, по което ги разпознаваш, колкото и екзотично да са облечени.
Този полицай не беше екстравагантен. Кройката на униформата бе стандартна за Европа, но в тази провинция държаха цветът й да е тъмносив и националните различия визуално да доминират над общоконтиненталните. Досега с подобна практика се бях сблъсквал само на Британските острови и в малки национални анклави. Разглеждах човека прекалено внимателно, вероятно за да отложа очевидната мисъл, че съм нарушил законите на дадената федерална единица.
Служителят на реда каза още нещо, но този път не го разбрах. По принцип се гордеех, че знам езика на този край, защото тук е бил роден, тук е живял и тук е починал прадядо ми, но откакто кацнах на Земята, много скоро се убедих, че познанията ми може да са достатъчни, за да чета, но мъчно разпознавах думите при изговаряне. Следваше да се очаква, усвоявал съм езика, наречен „български“, според граматични правила отпреди сто и петдесет години, оттогава той се е наситил с чуждици, предимно английски — в контраст с по-голямата част от Европа, а произношението… свикнал съм с произношение, съзвучно на майчиния ми ниппон-диалект на арес лингва.
А и освен това тук са се развили няколко диалекта, напълно неразгадаеми за мен. Една позната дума не долавям. Май че поначало нямат нищо общо дори със съвременния български…
Отвърнах на евроесперанто, че не разбирам и че моля да бъда извинен за това.
За мое учудване полицаят заговори на каноничен арес лингва. Имаше ужасен акцент, но говореше бавно и ясно:
— Питам какво правите тук. Ще ми покажете ли разрешителното си за разкопки, ленд?
Марсианският еквивалент на „господин“ прозвуча малко враждебно. Смутих се и неволно започнах да дърдоря на родния си диалект. Полицаят вдигна длан, за да ме прекъсне:
