ме е срам да призная, хич не е приятно да се усетиш, как политаш надолу… а до асфалта имаше към седемдесет метра. Та… Дойдох в съзнание, гледам — болница, това-онова… Нищо ми нямаше де… Но оттогава, знаеш ли, започнах да си мисля за тебе. Намерих снимката. Прииска ми се да те видя. Много глупава идея, признавам, но… Беше ми интересно. Каква си станала? Рисуваш ли още? Още ли обичаш сладкиши? Още ли са ти топли очите като топящ се шоколад…
— Пфу, колко сладникаво… Ах! И това ли помниш!?
Двамата отново се засмяха. Той продължи след малко, съсредоточено свивайки вежди:
— Практично погледнато, такова желание си е чиста лудост. Минало е толкова време, толкова неща, хора, улици, ние самите — всичко е променено. Сладкарниците не миришат както някога. Бозата няма същия вкус. Никъде не могат да се намерят любимите ти бисквити „Златна есен“… а швепс не съм виждал кой знае откога. С други очи гледаме и други неща виждаме. Обаче исках да те намеря и това е.
— Наистина?!
— Да. Сигурно… защото живея втори живот. На косъм ми се размина. И, знаеш ли, виждам, че не е било напразно търсенето ми… нали?
— Разбира се. Много е хубаво. Не намирам думи.
— И днес, повярвай, бях убеден, че ще се случи НЕЩО. Ето такова чудато усещане. Като предчувствие за… за чудо. И, ето те — чудото. Чудесна си.
Тя наклони глава. Почовърка пастичката с вилица. Рече колебливо:
— Знаеш ли, този ден, 28 май…
— Ммм? — окуражи я да продължи той.
Анжела вдигна очи.
— И аз живея втори живот — каза, чупейки устни. — Катастрофирахме с кола. Едва се отървах. Представяш ли си?
Двамата замълчаха, загледани един в друг.
— Имам чувството, че не сме се разделяли — каза той.
— Само за малко.
— Да. Цял един тийнейджърски живот.
— Не е малко. Но не е и много. Усещам онова време, сякаш е тук, с нас. Сигурно, защото е наше. Двете половинки на геврека. Хоп — и го има. Хоп — и вече не е геврек, а само две самотни половинки.
Виктор си пое дъх.
— Бях влюбен в теб. Наистина най-първата ми любов. Съвсем хлапешка…
— И аз — много естествено и леко призна тя. — Нима ти е чудно? Не знам… не, ще ти кажа. Много дълго, даже и след пубертета се сещах за теб. Не винаги си припомнях името, понякога дори лицето ти ми се губеше… Не с някакво желание да се срещнем, а просто… носталгия, съвсем безформена, сляпа… но искрена. Липсваше ми, без да съм го съзнавала. И знаеш ли защо?
— Защо? — послушно отвърна той.
— Никой след теб не е бил толкова… толкова галантен. Ти винаги идваше с цвете или с бонбон, или с нещо, нарисувано специално за мен… Винаги според теб роклите ми бяха най-хубави, моите коси най- красиви, рисунките ми — най-прекрасни… За теб това бе извън всякакво съмнение. Когато родителите ти купуваха нещо, това татко ми е разказвал веднъж, ти веднага си питал: „А за Анжела има ли?“. Помниш ли, че никога не сядаше, преди да съм седнала аз? Обясняваше ми, че така постъпвали рицарите от романите. И винаги ме рисуваше с корона.
— Това не ми пречеше да те понатупвам.
— Сигурно съм заслужавала. Не помня да си ме обидил несправедливо. Сигурно всичко идеализирам, но… Виж, пред други се държеше с мен доста сухо, но винаги ме отделяше от околните. За една жена специалното внимание е много важно нещо.
— Май наистина някога съм бил по-добър.
— По-чист. По-невинен.
— Непокварен.
Тя кимна.
— Както и аз.
Той помълча, но не се сдържа и призна:
— Виждам те същата, както някога.
— С корона ли?
— Да.
— Иска ми се да вярвам, че и ти си същият…
Изпрати я, когато над града вече се спускаше плътен уютен здрач. Вървяха и мълчаха, но не защото си бяха казали всичко. Просто им беше време да помълчат заедно, да споделят и късчето тишина на отминаващия ден. Жици пресичаха жълтото следзалезно небе, блоковете отваряха стотици светещи очи, зад които — искаше им се да вярват — царяха спокойствие и щастие. Светофари мигаха на удивително малкото коли по улиците.
Пред блока се оказа, че някак неусетно се бяха хванали за ръце още по пътя. Тя отметна косата си — същински водопад къдрички и му се усмихна.
— Нали ще се видим… пак…? — с ненадейна боязън попита той.
— Разбира се — прошепна тя. — Утре? Свършвам работа в пет и половина.
— Чудесно! Нека се срещнем… пак там, пред сладкарницата, става ли?
— В шест часа.
— Добре…
Сега вече замълчаха неловко.
— Запиши си телефона ми. За всеки случай.
Тя разрови безпорядъка в чантичката си, изкиска се, докато търсеше къде се е скрила химикалката.
— Е… до утре.
— До утре, Вико… — откликна тя.
Виктор не разбра как се целунаха, а после тя със смях изтича към входа, извърна се да му помаха за довиждане и изчезна.
Той бавно облиза устни. Целувката й още играеше върху тях.
Два часа вися в банята, където безпощадно се търка с пластмасовата четка и кисна под толкова горещ душ, колкото можа да издържи. Избръсна се най-старателно и опипа страните си, да не би някъде да боцка. Изми си зъбите, сякаш от това зависеше животът му и си заръча да купи от рекламираните за свеж дъх дъвки. Изглади най-хубавата си риза, навлече официален панталон и дълго се оглежда с критични очи в огледалото. Лъсна си обувките и претърси якето за нещо скъсано или зацапано.
След всичко това му останаха цели два часа до срещата и Виктор не знаеше къде да се дене и с какво да убие времето. Опита се да чете, но главата му бе заета само с мисли за Анжела. Мисли, които предизвикваха световъртеж у него, дружния с височините…
Не издържа и излезе. Хрумна му, че може да я причака пред тях и да я изненада с букета огромни гербери, който сега ревниво пазеше от поривите на вятъра и от забързаните минувачи.
Никога познатите му улици, хората, небето, целият свят не му се бяха виждали толкова красиви. Нямаше търпение да се клатушка по автобуси и трамваи, затова хвана такси. На седалката се въртя нервно в радостна възбуда, устните го заболяха да се усмихва.
Вървеше към нейния блок, наслаждаваше се на всяка крачка, вдишваше въздуха с пълни гърди, без да забелязва вонята от магистралата и изпаренията от неприбраните боклукчийски кофи.
Входът с желязната решетка идеше все по-близо и по-близо, през стъклото се съзираха пощенски кутии, някаква обява, издраскан с флумастер предизборен плакат… Над таблото със звънците на домофоните
