Николай Теллалов
Истината за Златната ябълка
Няма история на този свят, която да не е обърната с хастара навън, за да угоди на слушателите. Разказвачите винаги гледат да разправят нещата не така, както са били, а както народът очаква да е станало. То е, защото хората си имат навици и мнения, създавани и съставяни не според това, на което ги учи животът, а въпреки всичко онова, от което следва да се взема поука. Затова рядко се намират човеци, които да обичат истината, даже когато тя е красива, а пък лъжата — грозна, защото когато истината е сурова, а лъжата привлекателна, ясно е кое се предпочита. „Много хубаво не е на хубаво!“ — така си викат хората… и мъдро отсичат в полза на лъжата. И така става не само в нашето царство, защото, нали и другите царства са все човешки, а простотията не ходи из самодивски гори и змейни усоища — при нас си седи, на почит е, пустата. Да, разправят, че имало и царства по-читави, ала това е лъжа и при това отпред красива, а отзад — олеле… Защото според нея се получава, че ето — имало и правилни държави под слънцето, а от друга — има, има, но не и нашата… Та хем тая лъжа е уж хубава, пък в крайна сметка — грозна. Грозна за нас си. Пък обичана до полуда. Ха сега ми кажете, че хората не милеят за отвратителните лъжи пред прекрасните истини!
Дали все пак има правилни царства?… Хм, това е друга приказка. Е, може и да са правилни, ако няма човек да е турил пръст в тая работа, защото юди, хали, самодиви, караконджули, таласъми и други такива не си правят царства! Да не са луди… като нас. Чакай, и за това ще стане дума. За една стража време ще ти разкажа всичко и от първа уста за оная ми ти прочута Златна ябълка, дето ви взе разума на селяни и занаятчии, воини и търговци, слуги и боляри. Че и на чуждоземци — също. Готов ли си да чуеш истината?
Първо, всички обичат първите синове. Защото са първи, сиреч — първенци-юнаци. Батковци. Наследници. За тях са в кърпа вързани я воденицата или нивата бащина, я воловете, я престолът. На тях се пада всичко — по право. И заради това хем ги обичат, хем не много. Тъй че — я да кажем право — накрая нищо не печелят първородните! Дънят се. Кой тогава прибира воденицата, воловете и цялото царство? Най-малките синове. Баш народните любимци. Тия, дето ги глезят от сукалчета: ах, на мама детенцето! Ах, на тати пишленцето! Шарени дрешки, сънища фараонски — хоп и лигльовците стават първи! Всичко им се кланя. Най-вече представите хорски за справедливост. Последните да застанат най-отпред. Много им се е прищяло на слушателите да е така. И затова историите винаги свършват с най-малкия брат на трона, окичил се със златна корона на пъпчиво чело.
Като правило, между големия и малкия има още някой. Средният брат. Тоя, дето никой не му завещава воденицата или царството. Най-много празните чували и старата дядова сабя, та да отмѐня маляка и да пази батьо си от чуждоземците, дето все зло ни мислят, вместо да си гледат живота и да се плашат от нас, понеже има зарад що. Средните синове не са глезени и ухажвани, защото са нейде в средата, а кой ти гледа обикновеното? Е, да, винаги има вероятност баткото да се гътне, но работа ли е това да се надяваш на братово нещастие?…
Помня бе, помня че за Златната ябълка дума продумах. Тъкмо за нея щях да започна…
Растяла била в царска градина Златната ябълка… Кой разказвач го е измъдрил това?! Като е царска, да не би вместо тор да й сипват жълтици? Не, уважаеми — и на нея лайна карат. С големи каруци. Понеже е шефска. И затова смърди повече от коя да е селска. Вярно, хубав плод дава. Ама не и златен.
Истинското дърво с вълшебните ябълки беше диворасляк — на три конни прехода от столицата. И ябълчиците му бяха едни дребни и кисели, даже червеи не завъждаха. И не е истина, че само една от тях беше уж златна, и то единствена — на всяка година. Някой да е виждал такова дърво, което да ражда по един плод годишно? Хайде не разправяйте небивалици, да не ви се смеят селяните… хм, да де, стане ли дума за Златната ябълка, няма да ви се смеят, нали и те обичат приказки за зрели-неузрели. Обаче я ги питайте, без да споменете, че имате предвид тъкмо тая златна киселица, от която езикът ти изтръпва чак до петите. Опитайте. Първо ще ви се хилят, после ще ви се подиграват, накрая ще ви се разсърдят и ще ви набият. И с право — не задавайте глупави въпроси, ѐле пък на селяни.
Златната ябълка раждаше две големи кошници плод, та даже и отгоре — колкото да ви напълни пазвата. Но само три от ябълките бяха, хм, „златни“. Само че не беше от онова злато, от което се секат монети и подкупват бирници. Златни им викаха от уважение — а нямаха нито цвят, нито тежест. Обикновени кисели, дребни колкото голям орех барабонки. Ала — с магия в тях.
Всички останали по дървото си зрееха както им се полага — в края на лятото и наесен, само дето не ставаха по-благи накрая. С тях стражниците, зачислени към дървото, си хранеха прасетата. Наблизо имаше три села, та покрай службата, воините-юнаци бяха забърсали по една мома и след като насетне нямаше къде да се дянат, щом коремите на девойките се издуха като тикви на бостан, ожениха се. О, те биха си плюли на петите веднага след като сватовете — с криваци и бъклици в ръце — вдигнаха пушилка по пътя. Тя Златната ябълка растеше на един хълм и всичко наоколо се виждаше, ала лесно ли се бяга от царска служба, а? Къде ще бягаш? Най-много да стигнеш до дръвника. Не посмяха стражите да напуснат поста си. И после даже останаха доволни, че са се задомили. Снабдяването рязко се подобри, а и не всяка нощ им се налагаше да стърчат край проклетото дърво — от новата им рода винаги имаше някой дангалак, готов до зори да не мигне, гордо изпъчен, стиснал копието, а на главата, моля ти се — позлатен шлем с орлово перо, леле-мале, меч запасал — само да не шавне, че ще се препъне… Герой! Момлячетата като го видят такъв и почват да дишат тежко и да си мият бели нозе на кладенчето под хълма. Така че, службата на царските стражници стана песен, въпреки че хич не разбираха за чий ли вардят това дърво криво…
Не знаеха, ами. Секретните задачи остават секретни само дотогава, докато никой друг освен началниците не знае за чий. Назначената стража официално гледаше за вражи орди да не прииждат. Представяш ли си?! Вражи орди — в средата на царството… Стига бе! Постове на границата се правят с тая цел! Обаче обяснението минавало за убедително от трима царе досега, затова никой не се запитвал на висок глас, абе какви таквиз вражи орди съглеждат юначагите на три дни конски галоп от най-близката граница. Ха сега ти ми кажи как да се разбира това? Лековерие? Мързел между ушите? Или шубе от многознаене на класифицирана информация? Добре, нека да не чоплим тая тема…
Та така. Цяла година стърчали воините до дървото. За дъжд и виелици си имали колибка. Колибка? Да бе… Зидари от три села цял палат им направиха, ама нисичък и вкопан в земята като пещера, а на входа — шипкови храсти. За маскировка. А стражниците — нали мъкнат ризници, та минават лесно. А и да си одерат лицето — за пред жената винаги ще има оправдание: шипката беше, ма, шипката! Вътре в тая скришна стражева… не знам как да я нарека, думата „кула“ въх как не мяза, а пък терминът „бункер“ още не е измислен… хубаво де, нека е „колиба“, та в колибата имало огнище, мечи и вълчи кожи по пода, а даже и кладенец — защо да се морят юнаците да слизат за вода до извора? С тия тежки ризници, че и шкембета си отгледали… Затова им изкопали кладенец. Да има. Да се подмиват белоногите. От тоя кладенец, да си го кажем отсега, тръгна цялата беля. Ала не заради момите, прехласнати по военната униформа.
Веднъж годишно в дежурството им настъпвала отпуска. Точно в средата на лятото, когато се падало пълнолуние. Тогава от столицата пристигали тримата сина на царя, долу им опъвали шатра, до извора, откъдето пропъждали надалеч девойки и зяпачи. Около хълма заставали три вериги тежковъоръжени ратници, а и конен отряд обикалял. Багатури начумерени, багаини с лъкове в ръце — гледат всичко живо като усойници. Ха си пристъпил зад побитите сулици с червени знаменца — ще ти хакнат в търбуха не една, а дузина стрели, а ако имаш сили да хукнеш да бягаш — и задника ти на таралеж ще направят.
За това мероприятие имало официално обяснение — понеже царевите синове са първите воини на войската след самия цар, трябвало и те да дадат някой-друг наряд. И затова за три нощи отменяли отрудените от служба стражи и заставали лично да се взират с орлови очи — не иде ли враг-поганец, да му изпием кръвчицата с остри саби! И пак — как ще дойде дотук враг-поганец през цялата държава покрай три пръстена твърдини и крепости по планинските проходи, застави на бродове и мостове? Ами граничната стража? Нали ако един поне чуждоземец без позволителен свитък да се мерне тъдява, царските джамачи с кучета ще проследят следите му как е стигнал дотук, а граничният дозор, такраните на твърдините и жупаните на заставите по пътя му ще бъдат избесени с главите надолу задето са проспали нарушителя! Да, ама не — вярва народът. Вярва и се радва — ето, князете са с нас, пазят ни!
А князете опъват софра на сянка под „Златната“ ябълка и дремят до мръкване. Защото само те знаят, че ябълката е златна.
И когато пълната месечина изгрее и се вдигне най-високо, сред клоните изведнъж засиява една от
