не съществува, като сравни два лъча светлина — единия успореден, а другия перпендикулярен на движението на Земята по нейната орбита около Слънцето. За целта се използваше прост физически уред, наречен интерферометър. Да видим накратко какво казва Голямата съветска енциклопедия (1955) за този опит:
„Основната му задача беше да измери влиянието на движението на Земята (с 30 км/сек по орбита около Слънцето — бел.авт.) върху скоростта на разпространение на светлината“ (през физическото пространство до повърхността на Земята: през въздуха на лабораторията и през стационарния етер около Земята, намиращ се „зад“ въздуха. Светлината се излъчва от източник поставен върху движещата се Земя, б.а.). Или перифразирано, да „измери скоростта на движението на Земята спрямо неподвижния етер на абсолютното и недвижещо се космическо пространство, разбира се ако етерът съществува“. „Проведен от американския физик Майкълсън през 1881 г., експериментът имаше и по-широко значение, защото позволи да се изясни дали скоростта на разпространение на светлинния сигнал зависи (и в най-общия случай) от скоростта на движението на неговия източник“. В конкретния експеримент това е лампата на интерферометъра, монтирана върху движещата се Земя. Преди този експеримент „във физиката на 19 век се е предполагало, че светлината се разпространява в неподвижната световна (и космична) среда — етера — подобно на разпространението на звука във въздуха. По отношение спрямо Земята (и спрямо светлинния източник монтиран върху нея), движеща се през (неподвижния абсолютен космически) етер, скоростта на светлината се е предполагало, че е различна, и зависеща от направлението на светлинните лъчи относно направлението на движението на Земята“. Ако светлинният лъч се излъчва от лампата в посока напред по направлението на движението на Земята, към неговата скорост от 300 000 км/сек се очаква да се прибавят и 30-те км/сек скорост на Земята; а ако е излъчван обратно на движението на Земята, то нейната скорост се изважда от неговата. Така при двете последователни измервания, по и срещу движението на Земята, светлинният интерферометър на Майкълсън се е очаквало да мери две съвсем различни скорости на светлината, различаващи се с 60 км/сек една от друга: 300 030 и 299 970 км/сек.
„По този начин опитът на Майкълсън позволява да се определи скоростта на движението на Земята по отношение на неподвижния етер, ако последният наистина съществува.“ Според господстващата електромагнитна теория в края на миналия век, очакванията за изхода на експеримента са били, че при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се е предполагало, че е и абсолютно неподвижен) скоростта на светлината ще зависи от скоростта на нейния източник. Ако тя не зависи — значи моделът за нейното разпространение в пространството, базиращ се върху съществуването на физическия етер не е верен, и етерът не съществува. Просто и ясно.
„Опитът обаче не показва изместване на светлите ивици в интерферометъра, въпреки че точността му е била повишена дотолкова, че даже при движение на Земята по отношение на неподвижния космически етер от само 1,5 км/сек (т.е. 1/20 от нейната орбитална скорост от 30 км/сек, б.а.) би могло да се забележи изместване на ивиците“. Ето защо „… опитът на Майкълсън послужи като една от причините за отказа от хипотезата за съществуването на етера като някаква универсална световна (абсолютна и неподвижна, б.а.) среда — по отношение на която движението може да се счита за абсолютно“ (т.е. мерено спрямо една абсолютна и неподвижна Вселенска отправна координатна система, б.а.). (ГСЕ, 1955; виж също Майкълсън, 1902; Вавилов, 1928; Фриш и Тиморев, 1952).
Една бележка: „прикрепеният“ за неподвижното и абсолютно космическо пространство етер е пресичан от Земята при нейния полет около Слънцето с 30 км/сек. За движението на Слънцето около центъра на нашата галактика Млечния път с 10 пъти по-голямата и по-удачна за този експеримент скорост от 300 км/сек тогава нищо още не се е знаело, защото американският астроном Фред Хойл открива галактиките половин век по-късно — едва през 30-те години на XX век. Така че орбиталното движение на Земята около Слънцето е било най-бързото познато тогава на науката движение, което Майкълсън е решил да използва за своя експеримент.
Оптическото устройство, с което се сравняват двата лъча, се нарича светлинен интерферометър. На популярен език това означава устройство за сравняване, за „претегляне“ на двата светлинни лъча — нещо като „оптически везни“. Естествено не „по тегло“, а по относителната промяна на тяхната поляризация един спрямо друг, след преминаването на тестовия лъч през етера.
Според научната хипотезата успоредният на движението на Земята, или тестов лъч, пресича по време на експеримента „неподвижния“ етер, закрепен за абсолютното и стационарно космическо пространство, през което се движи Земята. Пресичането на „непоклатимия“ космически етер от лъча става, защото докато трае експеримента, Земята се носи по своята орбита около Слънцето с 30 км/сек. Значи и интерферометърът (монтиран върху пода на лабораторията, построена върху Земята), и накрая и лампата-източник на светлината върху интерферометъра, се носят със същата скорост през неподвижния етер, както и Земята. В това време „еталонният“ лъч, перпендикулярен на тестовия, не променя своята скорост и служи за сравнение, за да може да се получи интерференчната картина. Това е възможно, защото в неговото направление скоростта на Земята (и на светлинния източник) спрямо неподвижния космически етер е нула. Научната хипотеза и очакване в този експеримент са, че скоростта на Земята ще се прибави към скоростта на светлинния лъч, излъчван от лампата на интерферометъра по време на нейното движение.
Експериментът показва обаче, че няма никаква промяна и забързване на тестовия спрямо еталонния лъч. Следователно тестовия лъч не е повлиян от скоростта на източника на светлина (лампата на интерферометъра поставена върху движещата се Земя). Затова от господстващата електромагнитна теория в края на миналия век следва, че ако при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се предполага, че е абсолютно неподвижен) скоростта на светлината не зависи от скоростта на нейния източник — от това ще следва, че етерът не съществува. По-просто и ясно не би могло да бъде. От всичко това Майкелсън и Морли мълниеносно правят заключението и постулират, че в цялата Вселената етерът не съществува! И за да няма повече научни спорове по въпроса, скоро след това им е присъдена и Нобеловата награда, за да се увековечи и бетонира техния резултат и да се парират всякакви по-нататъшни опити за ревизии в тази област.
Къде е капанът на тази просветлена „логика“? Как именно двамата братя М&М успяха да омагьосат и приспят цялата глобална академична общност? За да разберем по-добре целия абсурд на експерименталната ситуация и комичната логика на тяхното заключение, нека да си представим сега един аналогичен експеримент, повторен в подобни и много по-лесно разбираеми условия. Нека да заместим етера от експеримента на М&М с обикновена вода, а въртящата се Земя — с перката на проста перална машина. Вместо да инсталираме интерферометъра върху Земята, нека да го инсталираме в пералната камера, върху перката на машината. Вместо академичната общност, нека този нов комедиен експеримент да бъде проведен от Академията на науките на „Тримата глупаци“, осмени така незабравимо във великолепната анимационна серия на Доню Донев от близкото минало.
Използвайки точно същата „илюминирана“ логика като братята М&М, и Тримата глупаци биха могли експериментално да докажат, също по поръчка, че на Земята този път не съществува никаква вода. За нашите читатели, интересуващи се от конспиративната страна на съвременната физика (като разводнената широкопотребна версия на специалната окултна и херметична физика, задкулисно развивана от тайните общества от хилядолетия) нека да проследим хода на тяхната логика:
За да изпълни поръчката на тайните общества, желаещи да се „докаже“, че на Земята не съществува никаква вода, Академията на тримата глупаци би повторила експеримента на братята М&М в работеща перална машина, използвайки за целта същата желязна логика, която и те използваха, за да докажат „несъществуването“ на етера около Земята. За своя епохален поръчков експеримент Тримата глупаци биха поставили миниатюрен интерферометър на повърхността на въртящото се перково колело на работещата перална машина. (За да е пълна аналогията, най-добре би било това да стане в по-старите модели перални с цилиндрична вертикална камера с капака отгоре, при които колелото-перка се върти в центъра на хоризонталното дъно, около вертикалната ос.)
Каква ще бъде простата логика на интерферометричния експеримент, повторен от Тримата глупаци?
