Ланселот, рицарят на каруцата

Кретиен дьо ТроаЛанселот, рицарят на каруцата

Любезна дама от Шампан1
от мене пожела роман.
Ще почна, над перото сведен,
като човек изцяло предан,
с каквото може в тоя свят
и с безкористие богат.
Упрекнат ли го, че това е
с едничка цел — да я ласкае,
ще потвърдим и той, и аз:
стои със знатност тя над нас,
а и над всички дами тук,
тъй както полъхът от юг
над хладната априлска сприя.
Повярвайте, не съм от тия,
ласкаещите свойта дама.
Да кажа: „Диамантът няма
как да не заслепи рубина,
тъй както моята графиня
кралиците“ — ала защо,
без мене истина е то.
А всички нейни препоръки
са по-добри от мойте мъки
и смисъла, избран от мен.

Започва книга Кретиен
за рицар на една каруца,
след препоръките скрибуца перото,
няма миг покой —
и нищо не прибавя той
освен усърдие и бдение.2

И казва, че на Възнесение3
бе двора крал Артур събрал,4
тъй както редно е за крал
с богата и красива свита.5
След яденето до насита
на масата остана краля.
Кралицата стоеше в зала6
с барони надошли безброй,
край тях пък се въртяха рой
създания с вълшебства женски,
говорещи добре на френски.
А след шетнята Ке седеше,7
до конетаблите ядеше.8
Над този благороден мъж
яви се рицар изведнъж,
добре облечен, притъкмен,
а и добре въоръжен.
И рицаря с одежди скъпи
след миг пред краля се изстъпи
и нито него поздрави,
ни свитата, а заяви:
„Кралю, аз хвърлил съм в затвор
от твоите земи и двор
девици, рицари и дами.
Ала за тях не е речта ми,
не ще ги пусне мойта стража.
По-скоро искам да ти кажа:
не можеш ни с пари, ни с власт
да си ги върнеш ти при вас.
И знай, така ще си умреш,
без помощ ти да им дадеш.“
Отвърна кралят, че тежи му
и страда той неутешимо,
задето е безсилен вече.
Тогава рицарят понечи
уж да си тръгне, в тая скръб
обръщайки на краля гръб,
и стигна досами вратата.
Не слезе той по стъпалата.
„Кралю — извърна се назад, —
ти рицар имаш ли сърцат,
комуто сам да се решиш
кралицата да повериш?
В гората да я заведе
след мен — ще види накъде.
Ще чакам с копие в ръката
и обещавам да ти пратя
затворниците, ако той
кралицата спечели в бой
и тук я върне след това.“
А който дръзките слова
не чу, не се учуди само.
И Ке изслуша ги през рамо,
до кралските сержанти седнал,9
и яденето непогледнал,
пред краля той застана прав,
изглежда, бе обзет от гняв:
„Кралю, аз служих ти до днес
добре и с цялата си чест.
Сбогувам се и си отивам,
желанието си не скривам:
оттук нататък нито час