лейди Ръсел. В мразовитите зими, година след година, все тя откриваше благотворителните балове, които можеше да си позволи недотам богатото общество в областта. Прецъфтяха тринайсет пролети, през които тя тръгваше с баща си за Лондон, за да се включи всяка година за по няколко седмици в развлеченията на изисканото светско общество. Не можеше да не помни тези неща, съзнаваше и факта, че на двайсет и девет години вече я обхващат някои съжаления и страхове. Радваше се, че е хубава както преди, но усещаше приближаващата опасност на времето и би била щастлива, ако до година-две можеше да се утеши със сигурността на един брак с баронет. Тогава, за разлика от сега, щеше да вземе в ръце Книгата на книгите със същата наслада, както в ранната си младост. Сега Хералдиката никак не й харесваше, защото Елизабет знаеше, че в нея ще види само датата на раждането си и никакви дати на женитба, освен тази на най- малката й сестра, затова неведнъж я бе затваряла и захвърляла някъде, когато се случеше да я види забравена от баща й върху най-близката маса.
Тази книга и по-точно статията за собствения й род, щеше да съхрани завинаги и спомена за нейното разочарование. То бе причинено от същия този предполагаем наследник, Уилям Уолтър Елиът — ескуайр, чийто права баща й бе обявил толкова великодушно.
Тъй като нямаше брат, който да наследи Титлата, още като младо момиче бе смятала за съвсем естествено да се омъжи за Уилям Елиът, още повече, че и баща й мислеше така. Не се познаваха от детинство, сър Уолтър потърси момчето едва след смъртта на лейди Елиът и макар че младежът не прие благосклонно ухажванията, той продължи да търси настойчиво неговата компания, като се успокояваше с мисълта за криворазбраната скромност на младите. Така успя да му натрапи и запознанството с Елизабет по време на едно от пролетните им гостувания в Лондон, когато тя тъкмо бе започнала да се превръща в девойка.
По онова време Уилям Елиът беше съвсем млад студент по право. Елизабет го намери за много симпатичен и това даде ход на всичките им планове, свързани с него. Поканиха го в Келинч Хол и през останалата част от годината непрекъснато го чакаха и говореха за него, но той не дойде. На другата пролет отново го срещнаха в града, отново го прецениха като много подходящ, опитаха се да го насърчат, пак го поканиха и зачакаха, а той така и не дойде, след което до тях стигна вестта за неговата женитба. Вместо да потърси щастието си като тръгне по предначертания за наследника на Келинч Хол път,
той бе откупил своята независимост чрез брак с богата жена с много по-ниско потекло.
Сър Уолтър бе обзет от негодувание. Смяташе, че преди женитбата си би било редно наследникът му да се посъветва с него като със старейшина на рода, още повече, че сър Уолтър бе направил покровителството си обществено достояние — невъзможно било да не са ги виждали заедно, отбеляза сър Уолтър — веднъж в Татърсолз2, и на два пъти във фоайето на Камарата на Общините. Той изрази неодобрението си на всеослушание, но никой не му обърна внимание — мистър Елиът дори не се опита да се извини и прояви такова безразличие към благосклонността на семейството, че сър Уолтър го обяви за недостоен за нея. Оттогава отношенията им прекъснаха.
Няколко години по-късно Елизабет все още изпитваше гняв при спомена за тази неприятна история — бе харесвала мистър Елиът и заради самия него, но много повече като наследник на баща й. Силно изразената й семейна гордост можеше да види достоен кандидат за най-голямата дъщеря на сър Уолтър единствено в лицето на мистър Елиът. Чувствата й не биха приели с такава охота като равен нито един баронет, като се почне от А и се стигне до края на азбуката. Но той се бе държал толкова зле, че макар и Елизабет до ден днешен, (пролетта на 1814 год.), да си слагаше черна панделка заради смъртта на неговата съпруга, отдавна не го смяташе за човек, достоен да занимава мисълта й. Биха могли да преодолеят донякъде спомена за позорното петно от неговата женитба, ако той не бе направил нещо още по-лошо — от време на време, благодарение на добронамерени приятели, научаваха, че е говорил зад гърба им пренебрежително и без всякакво уважение, презирайки кръвта, която тече и в неговите вени, както и благородническата титла, която един ден щеше да му принадлежи. Това вече не можеше да му бъде простено.
Такива мисли и чувства занимаваха Елизабет, такива бяха грижите, които трябваше да поеме, и напрежението, което да потисне — еднообразието и блясъкът, процъфтяването и нищожността на своята дребна житейска сцена. Тези вълнения внасяха известно раздвижване в продължителното и лишено от събития съществуване на провинциалното общество, заглаждаха празнотите, които не можеха да бъдат запълнени нито от навика да бъдеш полезен за другите, нито от някакви заложби или интереси, които да осмислят вътрешния ти свят. Напоследък мислите й бяха заети с един нов повод за тревога — баща й започваше все повече да се притеснява от липсата на пари. Елизабет знаеше, че когато сър Уолтър вземе Хералдиката, иска да прогони мисълта за огромните сметки при търговците и неприятните намеци на своя адвокат мистър Шепърд. Имотът в Келинч бе хубав, но не достатъчно добър за разбиранията на сър Уолтър за стила на живот, който трябва да поддържа неговият собственик. Докато бе още жива лейди Елиът, домакинството се ръководеше умно и икономично, а разходите бяха умерени и се побираха в рамките на доходите им, но с нея си отиде и цялото благоразумие при воденето на сметките. Оттогава насам сър Елиът непрекъснато бе надхвърлял размера на постъпленията. Той просто не можеше да харчи по-малко — не би могъл да направи нищо освен това, което му диктуват властните пориви на един баронет в един или друг момент, но колкото и да се
смяташе за безупречен, това не му пречеше все по-дълбоко да затъва в дългове. Толкова често му говореха за парите, които дължи, че всякакви опити да го скрие от дъщеря си се оказаха безполезни. Още предишната пролет, докато бяха в Лондон, той й бе намекнал нещо по този въпрос, а сега се бе стигнало дотам, че се принуди да й каже: „Дали не можем да намалим разходите си? Къде, според теб, е възможно да се ограничим?“ Трябва да отдадем дължимото на Елизабет и да признаем, че още при първото лумване на тревога в женската й душа тя се зае със задачата да помисли задълбочено и в крайна сметка предложи следните два начина — да преустановят ненужната благотворителност и да не купуват нови мебели за гостната, а по-късно добави и щастливото хрумване да не изпращат подарък на Ан, както всяка година досега. Колкото и добри да бяха всички тези мерки, сами по себе си те се оказаха съвсем недостатъчни за истинските размери на бедата, и не след дълго самият сър Уолтър бе принуден да признае това. Елизабет не можеше да предложи нищо по-ефикасно.
Чувстваше се нещастна и измамена също като баща си, защото нито един от тях не можа да измисли нещо за съкращаване на разходите, без това да засегне представата им за достойнство или да накърни удобството им толкова, че да могат да го понесат.
Сър Уолтър все пак можеше да разполага с малка част от имотите, но дори и да бяха ипотекирани всичките му земи това нямаше да разреши проблемите му. Той благоволи да приеме ипотека, но никога не би се съгласил да продава. Не, никога не би опетнил името си с такъв позор. Имотът Келинч трябваше да остане непокътнат и цял, такъв, какъвто той го бе получил.
Помолиха за съвет своите верни приятели — лейди Ръсел и мистър Шепърд, който живееше в близкото градче, обитавано от търговци и занаятчии. И дъщерята, и бащата като че ли очакваха от тях някаква блестяща идея, която да ги освободи от притесненията и да намали разходите, без това да се отрази на възможността им да си угаждат и на представите им за изтънчен вкус.
Глава 2
Адвокатът по граждански дела мистър Шепърд беше доста предпазлив човек и каквото и да бе мнението му за сър Уолтър или пък влиянието му върху него, винаги бе предпочитал някой друг да му съобщава неприятните новини. Много се пазеше да не направи и най-малък намек в това отношение, затова се измъкна с препоръка към сър Уолтър да се осланя на мъдрата преценка на лейди Ръсел. Знаел, че тя ще предложи решителни мерки, благодарение на своето благоразумие, и в крайна сметка, се надявал да последват съветите й.
Лейди Ръсел се залови ревностно с решаването на проблема. Като начало го обмисли много задълбочено. Тя не умееше да се ориентира бързо в обстановката, но притежаваше здрав разум, който в момента бе затруднен до голяма степен от два нейни противоположни принципа. Самата тя бе много почтена и с лесно ранимо чувство за чест, а от друга страна много се притесняваше да не наскърби чувствата на сър Уолтър. Беше много загрижена за добруването на семейството и всичките й идеи по въпроса бяха аристократични, както е редно, щом става дума за аристократи и нормално за всеки разумен и порядъчен човек. Тя беше добронамерена, милостива и със сърце, способно да обича силно. Беше много
