За отбраната на Средец повече мислеше жена му Варвара, също и Кракра, който отдавна вече бе прогласен от царя за войвода. Те двамата решиха и пратиха вестители с повеля да се разбяга и изпокрие цялото население от двете страни на пътя, по който се приближаваха ромеите, за да не може врагът да го използува за каквото и да е, дори и за едно гърне вода. Оставили бяха войници по всички кули и твърдини да ги бранят, но ромеите не се спряха никъде чак до Средец. Голямата част от войската, която се събра от Средецката и Струмишката област, се прибра зад стените на Средец. Кракра остана да брани своите две по-главни твърдини при Перник, горната и долната, с него остана също и по-младият му брат Ранчо в своята си крепост. Засилиха с войска също и Бояна. Така всичко се изпокри и заседна зад стени и кули или забягна по-далеко, всичко бе приготвено за отбрана, макар и набързо. Арон Мокри ходеше на кон из града с една малка дружина или се изкачваше по стените и кулите и навсякъде предизвикваше шумно оживение. То беше повече от лекомислие, но беше и от безстрашие, особено като получи известие, че и Самуил ще се притече на помощ. Неговите гласовити разпореждания, грубите му шеги и ругатни развеселяваха войниците, а като се появиха ромеите и обсадиха града, той заповяда за обед да се раздава на всички войници и вино, изнасяха се бъчви с вино и по градските стъгди за средецките граждани и за побягналите в града селяни. Варвара Аронова и сама се ободряваше от това настроение на людете, но каза на мъжа си:
— Ти във всичко с вино. В него ти е всичката сила.
За Самуила, когото мразеше с цялото си сърце, Варвара нищо не продумваше, ала сега, пред страшната опасност, повече на него се надяваше и го очакваше.
Още на втория ден след обсаждането на Средец Василий заповяда пристъп. Градът беше обхванат от всички страни, пристъпът също започна едновременно от всички страни. След едно не много продължително колебание нахвърли се срещу стените с бойни викове и молитви почти цялата ромейска пехотна войска, спешена беше част и от конницата. Най-напред започнаха да действуват тараните — „овните“, пред всяка порта. Те бяха дълги, тежки греди, с тежко желязно чело на предния край, което приличаше на овнешка глава. Гредата се залюляваше на особен лост и с цялата си тежест блъскаше желязното си чело в портата. Още при първите удари портите започваха да пращят и да се разтърсват застрашително. Действуваха и катапулти, които пращаха с голяма сила камъни в стените, а много от камъните прехвърляха и високите стени, падаха по поляните около града или в самия град, където разрушаваха цели къщи, убиваха люде. Действуваха и стрелометателните уреди, които пращаха отвъд стените и по самите стени рояци от стрели и къси копия. Действуваха и няколко ргнеме-тателни уреди, които прехвърляха през стените, пък и по самите стени, по кулите, пламтящи кълба сред облаци от пушък. Налитаха срещу градските стени и хиляди войници, надигнали високи стълби, които слагаха по стените и бързо се катереха по тях, дигнали над главите широките си щитове. Домъкнати бяха до самите стени и подвижни обсадни кули с широки площадки по на няколко ката, свързани със стълби, най-горната на равнището на крепостните стени, и оттам можеха да се прехвърлят върху самите стени, отеднаж по двайсет и трийсет войници. Всичко се извършваше бързо и с голям устрем. Бързаха и самите войници, макар и без въодушевение; бързаха зад тях и началниците им, които подвикваха да ги насърчават, да ги подканят. И едните, и другите вярваха, внушено им беше, пък и така изглеждаше, че градът не ще може да устои дълго на напора им. А най-много от всички бързаше Василий Втори. Тоя събуди днес войската си още по тъмно и с тия две думи:
— Настъпвай веднага!
И все едни и същи бяха думите му, откакто започна пристъпът:
— Бързо! Не губи време! Тръгвай!…
Василевсът беше нетърпелив, но и голяма сила напираше в гърдите му. Силата си и нетърпението си предаваше на войската. Той яздеше с приближените си току зад самата войска, спираше коня си ту тук, ту там, заповядваше, разпореждаше се, влизаше дори в самите войнишки редици и войниците му го чувствуваха зад гърба си, по петите си.
Отбраната на българите беше жива и упорита. Зад градските врати бяха струпани грамади от тежки камъни, за да ги подпират и затварят дори ако самите врати бъдат пробити или съборени. Горе по стените и кулите войниците дочакваха със стрели, копия, мечове, секири, палици, бойни вили и куки ромеите, които успяваха да се изкачат със стълбите и обсадните кули; завързваха се къси схватки и ромеите биваха събаряни надолу, българи проникваха и по кулите им, та се случи на няколко пъти да ги отвличат с подвижните кули. Бързо биваха загасвани и огнените кълба, които прелитаха над стените, пожарите, които предизвикваха. Жени, та и деца, също и по-стари мъже, които не бяха във войската, събираха стрелите и късите копия, които хвърляха ромеите, и ги носеха на своите войници по крепостните кули. И днес, през време на боя, бодър, дори весел дух бе обладал всички в обсадения град. Всички средечани се трупаха към стените и кулите — да гледат или да помагат, доколкото беше нужно и възможно, да насърчават войниците с викове и песни, да им носят вода, храна и всякакви плодове, които зрееха вече по градините. Арон Мокри в пълно бойно облекло и въоръжение ходеше навсякъде, където можеше да подтикне, да насърчи. Беше много смел, като ходеше по стените, досетлив и остроумен в грубите си шеги. Днес той беше обладан от някакъв ведър дух, от радостно, възродително разкаяние за всичките си предишни грехове — те все идваха в паметта му, искаше да бъде добър, справедлив, искаше да победи, да посрещне Самуила с победа. Той взе участие и в някои сблъсквания по стените и не се боеше, че може да загине, дори, разчувствуван, разтъжен за себе си до сълзи, искаше да загине от вражески меч: нека всички видят — и Варвара, и брат му Самуил, какъв е той, Арон Мокри, нека видят, че е герой и мъченик и нека го пожалят, ако имат сърце. Навсякъде се чуваше плътният му глас, навсякъде се виждаше широката му набита фигура и като го съглеждаха отдалеко войниците, очакваха го да се приближи, да дойде при тях, да го видят по-отблизу. Людете, които го придружаваха, също бързаха след него весело и бодро, а той ги развеждаше по всички стени и кули. Които познаваха разпуснатия му нрав, не можеха да се начудят на тая промяна с него — той застана в тоя обсаден град като истински вожд.
Първият пристъп на византийците беше отблъснат. Те се отдръпнаха от стените, изтеглиха и машините си; край стените и пред затворените градски порти останаха само труповете на избитите им другари, а те не бяха малко. Бяха последните дни на месец юли и като се оттеглиха войниците назад, плувнали в пот, опръскани с кръв и опушени, с отпуснати ръце и мрачни лица, мнозина от тях повториха почти едни и същи думи:
— И бог помага на тия диваци. Огън сипе от небето…
Задъхани, с пресъхнали, напукани устни от жажда, те се оглеждаха за някоя сенчица, да подслонят поне глава. Горещината беше голяма. Но там с тях беше и василевсът им. Той също стоеше облечен в желязо под жаркото слънце и като че ли не се боеше от небесния огън — още по-голям огън бушуваше в сърцето му. Това беше яростта му срещу българите, а също и една влудяваща го мисъл, която все по-настойчиво се прокрадваше и се застояваше в ума му, че тоя негов поход срещу България беше прибързан, беше една нова грешка. И едва-що бяха се оттеглили войниците му от стените, той заповяда нов пристъп. Следван от приближените си, императорът подкара коня около града, през навалицата на войниците, като че ли всекиму поотделно да повтори своята гневна заповед.
Те се нахвърлиха отново срещу обсадения град с отчаяна ярост, пеейки молитви с прегракнали гласове. Беше към пладне, слънцето бе се издигнало на най-високата си точка и изливаше огъня си право върху главите им. Нека! Те се втурваха към стените, теглеха машините си още по-бързо, катереха се нагоре, тласкани от сляпа ярост, ала връщането им назад, второто им отстъпление стана още по-бързо. Сподири ги от високите, назъбени стени и кули тържествуващ, победен вик — викаха отгоре българите, ругаеха врага, размахваха оръжия срещу слънцето, за тях нямаше огън, ни пек, ни жажда…
Тоя ден ромеите нападнаха града три пъти и три пъти бяха отблъснати. Ставаше и нещо по-страшно, както можеше да се дочуе в думите, които си разменяха отстъпващите войници:
— Проклето градище! Няма да го вземем никога.
— Никога… Тия горе ще ни избият. А василевсът е луд. Гони ни като бесен. С главите си да разбием тия стени…
На другия ден византийците извършиха още две нападения и пак без успех. Като морска вълна, която плисва с голяма сила крайбрежната скала, но се връща назад неудържимо. Ромейските началници тичаха с конете си през войнишките тълпи, дигаха и камшици да бият бойниците и те се катереха по стените, но пак се връщаха назад, тласвани от непреодолима сила. През втория ден ромеите нападаха мълчаливо; чуваше се само как звънтят и трополят оръжията им, хрипливото им дишане, чуваха се предсмъртните им стонове; екливите звуци на медните тръби се разнасяха някак самотно в простора и не можеха да въодушевят никого.
