Много по-силно и по-надалеко ехтяха тържествуващите провиквания на българите от високите стени.
Пречупи се и упорството на императора, гневната му надменност. Ала волята му да вземе града и да разбие българите не отслабна; той слезе от коня си и тръгна между войниците, за да ги увещава да се бият. Говореше им за слава и за позор, за победа и плячка, едва ли не ги молеше, но и ги заплашваше с робство под варварите, с наказания. Те го гледаха унило, като да им говореше на чужд език; само собствената му пехота от арменци беше готова да го последва навсякъде, но това бяха не повече от две хиляди мъже. Василевсът отстъпи и пред тая мълчалива съпротива на войниците си: обяви три дни почивка. Заповяда също да ги хранят обилно. Сега се оказа, че запасите от храни са малко, не ще стигнат ни за една неделя още. Икономите на войската не бяха се погрижили, те също бяха бързали и бяха се надявали, че ще набавят всичко по-лесно в покорена България, Така и отговаряха, като ги извикаха пред императора:
— Каза се да бързаме и ние се надявахме да намерим всичко в тая дива страна.
Но те и бяха крали много от войнишките запаси и ковчези, за да богатеят. Василевсът не се реши да заповяда да ги бият с тояги: той бе бързал от всички повече. Заповяда да тръгнат войнишки дружини, за да събират храни от околните селища. Ала българските селища бяха пусти, а от стражевите кули и малките крепости наоколо излизаха българските войници и селяни, които издебваха ромеите по непознатите им пътища и ги избиваха. Българите нападаха нощем ромейския стан, нападаха складовете им, обоза, стадата им, доколкото бяха останали. Императорът разпрати по-силни дружини по кулите и крепостите по околните височини, та чак и към Перник, да разрушат всяка кула и всяка крепост, но войниците му по-често се връщаха и само разбити, намалели числено. Кракра и не дочака ромеите да обсаждат твърдината му, а сам се втурна срещу тях с дружините си и ги би, и ги гони до стана им край Средец. Видяха го от стените на града и започнаха тогава да излизат малки дружини от градските врати, бързо се нахвърляха върху бойните уреди на ромеите, катурваха ги, разрушаваха ги, запалваха ги и пак се връщаха в града.
Така минаха десет и после още десет дни. През последните няколко дни вторият Василий не излизаше от шатъра си. Многохилядната ромейска войска стоеше в бездействие край стените на Средец. Войниците се криеха под всяка сенчица от слънчевия пек — под бойните кули и машини, между обоза, под сенките дори на конете, под всяко дърво и зад всеки храст, зад всеки трънак наоколо. Те слушаха по цял ден ругатните и подигравките на българите, еднозвучните им бойни песни, които бяха като страшен и тъжен вой на вълци. Бързите, внезапни излизания на малки български дружини, които нападаха бойните уреди, ставаха по-чести и по-чести; българите нападаха и самите ромейски войници, убиваха ги или ги завличаха в града. Тия нападения дразнеха ромеите и ги измъчваха, отчайваха ги, плашеха ги. Тръгна между тях и слух, че се приближава към Средец голяма войска в помощ на обсадените. Мнозина от византийците бяха забелязали, че горе по стените някои от българите току подигаха ръце да си пазят сянка от слънцето и продължително се взираха към югозапад, където се извиваше и се губеше в далечината големият път за Долна земя. Тъкмо тия от ромеите първи заговориха за българска войска, която идела към Средец.
Най-сетне Контостефан, единствен между всички ромейски началници, се реши да влезе в палатката на императора. Василий Втори не се помръдна на стола си в дъното на палатката, гледаше го мрачно изпод дебелите черни вежди, но и такъв беше погледът му — като да очакваше нещо от първия си помощник.
— Кой те повика да влезеш? — попита той, навивайки по навик на пръстите си своята гъста, черна брада.
Контостефан цял се бе изпънал с късия си ръст и не се помръдна, сякаш бе забравил как да се държи пред своя господар. И каза смело, но в гласа му потрепваха и скръбни звуци, едва ли не като на плач:
— Повика ме моята вярност и моята любов към тебе, свети господарю.
— Какво искаш? — попита пак Василий, без да сваля очи от него.
— Ние трябва да се върнем — отговори пълководецът.
Василевсът нищо не каза, но мътна бледност бързо се разля по цялото му смугло лице. Насърчен от мълчанието му и от израза на лицето му, Контостефан продължи:
— Ние можем да вземем този град, но ще бъде прескъпа победата ни. Ще дойдем пак след време, когато… Нямаме сега ни храни достатъчно.
Василевсът стана и се приближи па една стъпка до него. Винаги изпитваше едно особено доволство, като виждаше, че е по-висок от тоя свой пълководец. И сега още повече, макар с нищо да не издаваше доволството си. Василевсът също бе наумил да се връща в Цариград, но не се решаваше да изрече такава заповед. Той не искаше да издаде мислите си и ето що каза на пълководеца с лека нотка на присмех, както имаше обичай понякога:
— Ти никога няма да станеш василевс. Не можеш да бъдеш василевс.
Контостефан подигна вежди, подигна рамена, стисна устни: не разбираше думите на господаря. Василий Втори продължи:
— Аз никога не бих произнесъл такива думи: да се върнем. — Контостефан кимна колебливо, а императорът допря длан на гърдите му, бутна го и рече: — Върви да изпълниш позорните си думи.
Щом настъпи нощ — безлунна, душна нощ, византийците започнаха да дигат обсадата си от Средец.
Василевсът сега не бързаше, а повече бързаше войската му. Войниците се радваха, че се връщаха към родината си и не искаха да знаят за позора на своя василевс. Ала не беше само радостта им, че се връщаха към родните им краища: още като се дигнаха по обратен път, веднага след тях, по следите им, като зли кучета, които, легнали по корем, пълзят с проточени муцуни и разголени зъби към петите на пътника, ръмжат, вият яростно, искат да го захапят за петите и да го съборят; като зли кучета се влачеха подире им и заедно с тях тревожни, страшни слухове за българите, за някаква силна българска войска, която бърза да ги настигне, да ги срази. Императорът беше пак между своите арменци. И новият ден, който ги завари вече на път, беше горещ, но войниците се движеха бързо. Василий виждаше как се изпреварваха. Някои изтичваха край пътя, за да отминат някоя по-изостанала дружина, но после и изостаналите избързваха да настигнат и отминат първите. Предната част на войската му, която вървеше пред неговата арменска пехота, се откъсна и отмина напред, а задната част, която вървеще след арменците, напираше в гърба им, струпваше се там, искаше да ги отмине, да отмине и него, своя василевс, да го изостави. В големия си гняв към тия страхливци Василий се бореше с мисъл да ги спре, да спре цялата си войска и да я върне пак при Средец.
Преди да загасне огънят вече и на втория ден на тяхното безславно връщане, ромеите бяха навлезли дълбоко в планинските теснини, от които лъхаше прохлада в предвечерните часове. Като стигнаха на стъмване до малкото селище Щипоне, където имаше вода и широки поляни, Василий заповяда войската да се спре на лагер за пренощуване. Той нареди да се изкопае окоп около лагера, както ставаше винаги според военните правила, но на войниците бе раздадена половин дажба и те се подбиваха мрачцо:
— Нали има тук в изобилие вода… С вода ще пълним търбусите си.
Те биха желали да пътуват, да не се спират. А императорът им не бързаше. Той излезе на няколко пъти пред входа на шатъра си и все се заглеждаше назад по пътя, който бяха минали през последните два дни; Василий Втори още се бореше с мисълта да върне войската си към Средец. Донесено беше, че по петите на войската му се движеше български отред, но не бил голям — той лесно би го помел по пътя си…
Долетяха до Самуила вести за раздвижването на голямата ромейска войска още преди да получи той тревожното известие на Арона. Разпореди се на часа да се събира войската по големите твърдини, изпрати и съгледвачи по границата с Византия, и повече вярваше, че ромеите ще ударят направо към Воден и Охрид, тия два главни града на сегашна България. С тая мисъл той и подреждаше войската. После, като получи вест от Арона, а се върнаха и някои от съгледвачите, Самуил трябваше да насочи войската към Скопие. С това се загуби време и Василий бе обсадил вече тоя град.
Цялата Долна земя забуча, същ разбунен кошер. От години вече Самуил Мокри държеше тукашния народ в напрежение, държеше войска постоянно по всички места, но в същото време той завзе Епир и цяла Тесалия с Лариса, войниците се върнаха оттам с плячка, та в общото тревожно напрежение сега имаше и радостна възбуда. Като се раздвижи войската отново след едно непродължително затишие, оживяха в народа всичките му страхове, но и бързо го обзе още по-голямо войнско въодушевение. Войниците тръгнаха със страх, откъсваха се от близките си, от родните места с болка, но колкото повече се отдалечаваха от
