родните хижи, понесени от общия поток, в тях оживяваше и се засилваше и друго едно сложно чувство на безгрижие и безотговорност, на сила и дързост, когато човек държи оръжие в ръка и е част от такова могъщо множество; чувство на любопитство и нетърпеливо очакване на всякакви изненади и приключения; на алчност за плячка и грабеж, когато ще можеш да влезеш безнаказано в чуждия дом, да посегнеш към чуждото благо, към чуждата жена. У най-внсоко стоящите тия сложни чувства бяха същите, но хилядникът или войводата знаеше по-добре какво да вземе и какво да изостави, докато простият войник посяга безразборно и повече за търбуха си.
А имаше и други мисли, които движеха тия хиляди люде, водеха ги по безкрайните пътища, държаха ги в покорство пред началниците и най-вече пред най-големия началник Самуил Мокри, който беше по-мощен и от царя. Самуил Мокри освободи селяните от ангария, запази земята им. Господарите и сега подяждаха, често и съвсем изяждаха това, което беше право на простия селяк, но и селякът се научи да пази по-смело своето. Това беше най-напред, което държеше простия човек към царството и към най-големия заповедник. И оттам идеше у простия човек мисъл за свое царство, за справедлив закон и справедлив заповедник, на когото трябва да се подчиняваш, за да ти бъде по-добре. Оттам идеше и омразата към ромееца, който посягаше към българското царство. Така беше и с народа по градовете, с всякакви работници и художници, които намираха сега по-лесно работа и залък хляб, така беше и с купците, до най-големите между тях. Не беше така за болярите, за повечето от тях, които не по своя воля и по свое желание вървяха със Самуила Мокри. Държеше ги тях с Мокри повече страхът им от него, също и страхът им от ромеите или от други нашественици, които можеха да разграбят богатствата им, да вземат и живота им. Повечето от болярите все още таеха лоши мисли спрямо Самуила и бяха по-малцина тия, които вървяха с него, по своя воля и с доверие.
В Скопие Самуил Мокри събра до осемдесет хиляди войници. Тук пристигна и цар Роман с кавхана си Матея Витун, който беше пръв след него в царството само по име и сан. Докато се събираше войската, Самуил получаваше непрекъснато вести за обсадата на Средец и бързаше във всяко нещо, доколкото беше възможно, ала трябваше да събере войска и според силата на неприятеля. Така той, колкото и да бързаше, се забави доста време, та когато наближиха с царя стените на Средец, съобщи им се, че Василий току-що бе дигнал обсадата от тоя град. В Средец Самуил се задържа колкото да се нахранят войниците и наново ги поведе. Знаейки, че ромеите се връщаха по същия път, по който бяха дошли, Самуил избра за себе си друг път, за да ги пресрещне и да ги удари ненадейно. Брат му Арон се опита да го спре и в думите му имаше много надменност и самохвалство:
— Бихме ромеите! Побягнаха и вече сто години няма да помислят да ни нападнат. Защо ще ги гоним?
Самуил знаеше и това, че Василий бе запазил своята пълна сила и че нямаше да се забави много да повтори удара си. Той не прие думите на по-стария си брат и му каза:
— Тръгвай с мене.
Арона той трябваше едва ли не насила да поведе със себе си, а втория войвода в Средецката област, Кракра Пернишки, трябваше да въздържа в преголямото му нетърпение да преследва ромеите. Какво би могъл да направи срещу тях двамата, които държаха цялата сила в ръцете си и бяха на един ум? Той се би добре срещу Василия Втори от стените на Средец, за да прикрие и заличи някак падението си пред него, но сега, пак по същите причини, не искаше да предизвиква с нищо ромееца, който си бе тръгнал и дано не се обръща вече назад. Така можеше да се заличи всяка следа и всичко да се забрави, а иначе, при ново сблъскване с Василия, можеше всичко да се разкрие и Арон Мокри се боеше за себе си. Още повече се боеше за себе си, за мъжа си и за децата си жена му, която и сега го подучваше да се противи на Самуила:
— Щом ви види императорът заедно, ще разкрие нашите кроежи с него, за да ви скара и да ви изправи един срещу друг двамата братя. Ти остави императора да си върви с миром…
Ала Самуил повлече Арона подир ромеите, тръгна с двамата братя и цар Роман.
От Средец се дигнаха в най-бърз поход към двадесет и пет хиляди българи. Те бяха добре въоръжени, но не влачеха със себе си обози, ни бойни уреди, само в торбите на войниците имаше малко повече хляб. Недалеч от Средец Самуил отдели Кракра Пернишки и го изпрати с голяма дружина по още незаличените следи на ромеите с повеля да върви предпазливо след тях и да ги удари веднага в гърба и от лявата им страна, когато и той, Самуил, ги удари от дясната им страна. Кракра тръгна с две хиляди души и повечето бяха конници, а Самуил се насочи по пътя между източните склонове на Витош и Лозенската планина, право срещу течението на Искъра, по левия му бряг.
През цялото време, докато Самуил Мокри с царя и Арон Мокри бързаха нататък, български съгледвачи препускаха през долища и ридища, през гъсталаци и скали, отиваха и се връщаха, та Самуил следеше непрестанно движението на ромеите. Той скоро се изравни с неприятеля, макар тук пътят да беше по- несгоден, но бързаше да го изпревари и да го пресрещне, докато не е слязъл в низината накъм Плъвдив.
На втория ден и вече по тъмно българските съгледвачи известиха, че ромеите са се спрели да нощуват при Щипоне. Тогава Самуил реши да удари неприятеля още същата нощ. И докато съгледвачите му продължаваха да обикалят спешени около ромейския стан, Самуил Мокри премина на другия бряг на Искъра и поведе българската войска право нататък, още по-бързо в нощта. Той познаваше добре тия места, много пъти бе минавал тук и преди, когато обикаляше границата с Византия, която минаваше наблизу.
Тъмна беше настъпилата нощ, само небето светлееше, озарено от Млечния път и от хиляди звезди, които тук, високо в планината, изглеждаха по-едри и по-ярки. И прохладно беше тук, приспивно шумеше потокът наблизу, тъкмо беше място и време за почивка след продължителния, мъчителен поход, ала многобройната ромейска войска не заспиваше. Войниците бяха полугладни, мислите им бяха неспокойни и ставаха още по-неспокойни в нощната тъмнина, при тайнствения зрак на звездите. Те си говореха тревожни думи, всеки плашеше със страховете си и другите и току замлъкваха и дълго се ослушваха в тъмнината. Не са ли българите вече наблизу? Не дебнат ли иззад тия скали, които са се изправили черни и страшни в трепетния светлик на далечните звезди?… Някой казал, че видял привечер иззад някакъв храсталак по близкия рид островърхи български шлемове… Трептят звездите горе, сякаш зъзнат и те от страх, и току се откъсне някоя, плъзне се и полети някъде отвъд тъмния хоризонт.
Умората притискаше главите към земята, затваряше очите, успокояваше тревожното сърце. Най-сетне стражите бяха будни, виждаше се как се мяркаха с високите си копия отвъд окопа, който опасваше целия стан. Глухата врява сред войниците затихваше. Скоро стана и съвсем тихо, чуваше се само шумът на водата, някой кон ще изпръхти или ще проговори неясно в съня си някой от заспалите войници…
Наближаваше време да се смени първата стража. Изеднаж небето пламна цяло, от край до край, светнаха и върховете на дървесата, очертанията на скалите, светна цялата земя, виждаха се ясно налягалите войници, шатрите на началниците… Миг след това разнесоха се в грейналата нощ уплашени крясъци:
— Небето… небето гори! Вижте! Ставайте! Звезда пада! Огън небесен ще ни изгори…
Надигаха се всички, наскачаха и сочеха нагоре или пък криеха глави под свитите си ръце… По небето се бе стрелнала една огромна звезда, сякаш бе паднала от самите му дълбини, и светеше, пламтеше ярко, осветяваше и небето, и земята като посред бял ден; тя летеше насам върху самия стан, върху войниците, които започнаха да бягат ту в една, ту в друга посока, блъскаха се един в друг, изцъклените им очи проблясваха в светлината на падащия небесен огън. Пламналата звезда премина по цялото небе от изток към запад като огромно огнено кълбо, и току се хласна в самия окоп, сякаш не успя да достигне ромейския стан, и се пръсна в безброй искри, разпиля се, угасна…
За няколко мига стана още по-тъмпо, не се виждаше нищо наоколо, почерняло бе и небето. За няколко мига настъпи пълна тишина и по лагера. После небето пак почна да светлее, показаха се, затрептяха и звездите. Раздвижиха се и войниците по целия стан, надигна се врява, всеки искаше да разкаже що бе видял, а всички бяха видели едно и също нещо. Общата врява и викот започна да се слива в едни и същи думи, пълни с нетърпение, с тревога, с ужас:
— Какво чакаме! Всички ще изгинем! Божи огън ще ни изгори! Да вървим!…
Някои и дигаха вещите си, оръжията си, да вървят, други пък като да бяха обхванати от лудост и не знаеха що вършат, що говорят, накъде вървят. Мина много време, докато наизлязоха началниците сред войниците, за да ги спират и успокояват, но също и те бяха в голяма тревога и страх. Излязъл бе пред
