палатката си и Василий.
Тая нощ вече никой не заспа в ромейския стан.
Едва-що започна да белее изток, пред палатката на императора се спря помощникът му Контостефан. Не беше спал тая нощ и Василий, та слугата му стоеше там, в преддверието на императорския шатър. Контостефан го извика:
— Кажи на василевса, че искам да го видя.
— Той е още в леглото си.
— Кажи му, че искам да го видя веднага. Поради топлината, макар и в тоя ранен час, всички завеси на палатката бяха дигнати и отвътре се чу гласът на самия император:
— Пусни го да влезе.
Контостефан отстрани слугата от пътя си и се спря чак пред леглото на императора в дъното на шатъра, изпънат, с високо дигната глава, пък беше висок едва един разтег над земята, Василий лежеше полугол в леглото си, но бе придръпнал леката покривка — пълководецът да не вижда голите му меса.
— Не дочаках да се съмне и моля твое царство за извинение — каза Контостефан и едва сега се поклони. — Такива са вестите, които ти нося: по петите ни вървят много българи, а може и да са ни пресекли пътя.
Василий Втори го гледаше с тежкия си поглед и каза спокойно, с леко издрезгавял глас поради безсънната нощ:
— Толкова по-добре. Ще ги видим на открито и ще ги бием.
За появяването на българи около ромейския стан бяха съобщили на Контостефан преди това още, той не знаеше колко бяха те и докъде бяха стигнали, но имаше и друга вест за своя гсподар:
— Донесоха ми и друго, твое царство: преди шест дни Лъв Мелисин напуснал Филипопол с цялата войска и заминал за Константинопол.
— Защо? По чия заповед? — приподигна се императорът.
Пълководецът наведе очи, но рече с ясен глас:
— За да заеме престола на твое царство.
Василий не се и помръдна в първия миг; при светлината на светилниците в палатката черните му очи заблестяха още по-остро. После той отхвърли завивката и скочи, изправи се на леглото, виждаше се полуголото му тяло, мургаво, набито и здраво.
— Тръгваме веднага — рече той. — Веднага! Разпореди се да се разузнае по-добре за българите.
Малко по-късно тръбите засвириха за поход, но целият стан беше вече на крак. Войниците бяха узнали за българите преди Контостефан и преди императора. Мярнали се бяха още през нощта български войници край самия окоп около стана. Стражите ги бяха видели, но никой не знаеше колко са те и къде са, та уплашените ромеи ги виждаха с очите на големия си страх — виждаха ги с хиляди, зад всеки храст, зад всяко дърво, зад всяка скала и по околните ридове, както се бяха очертали в предутринния здрач. Настана безредие още в самия лагер. Полковете се надпреварваха да тръгнат по-скоро, надпреварваше се и всеки войник, свличаха се в безредие по неравния път и тежките бойни уреди, напираше най-отдире и обозът. Едва късно тоя ден, вече към пладне, ромейската войска някак се подреди, както се бе проточила по пътя. И пак всички бързаха, задъхани, плувнали в пот под жаркото слънце, бързаха и началниците на конете си, войниците подтичваха след тях или отскачаха вън от пътя, за да не бъдат прегазени. Никой не се спираше, никой не питаше за почивка, за храна, не се спираха войниците много дори и по намалелите рекички и потоци, които прегазваха — ще легнат набързо да глътнат по няколко глътки вода и пак ще скочат с тежкото оръжие, да догонят другарите си. Спазваше се донякъде ред сега, но пак от преголям страх — никой не искаше да изостане, да се откъсне от дружината си, от своите другари. Изоставаха само изтощените, болните и ранените, които не са намерили място някъде по колите и сега падаха по пътя. Някои от тях дигаха и настаняваха по колите, но други така изоставаха по опустелия път, след като войската отминаваше. Всички бързаха, бързаше и василевсът сред арменската си пехота, която вървеше пред него и след него, току до опашката на коня му, за да го пази. Беше по-прохладно тук, между планинските теснини и зелените стени на гъстите гори, и прахът не беше много, както по пътя през полето, ала често се чуваха из върволицата прехрипнали гласове:
— Проклети, диви планини! Проклета страна…
Там, дето около пътя се разтваряше по-широк простор, дето горите и теснините се отдръпваха встрани и се откриваха околните височини, сега всички ромеи виждаха да се мяркат тук и там по стръмнините, между скалите и храсталаците островърхи български шлемове. Сега беше ясно: недалеч от пътя и от двете му страни, едновременно и успоредно с ромейската войска, се движеха и български войници. Това бяха Самуилови съгледвачи, а съгледвачи пращаше и Кракра, който вървеше с дружината си току след ромейската войска. Контостефан пращаше отреди да проследяват чуждите съгледвачи, да ги прогонват, да ги унищожават, но българите бързо изчезваха по долищата и гъсталаците, пък и ромейските отреди не се решаваха да се отдалечават много от пътя, от ядрото на своята войска. Проклети български планини! Тук и не би могло да се развие боен ред…
Самуил Мокри кроеше да обгради ромеите и да ги нападне в стана им при Щипоне. Войниците му бързаха с всички сили, за да ги настигнат, докато бяха те още в нощния си стан. Там, вече близу до ромейския стан, Самуил смяташе да даде на войниците си къса почивка и после да нападне ромеите, преди още да се раздени. Ала дойде непредвидена пречка.
Българската войска се движеше в нощните тъмници и само звездите светеха горе по ведрото небе. Войниците вървяха слепешком в безлунната нощ, капнали от умора, и ги водеше само далечното сияние на звездите. Те посягаха, търсеха се в тъмнината да се докоснат, притискаха се един към друг, подвикваха си, бояха се да не се загубят. Не се загубваше никой и никой не изоставаше, макар да имаше войници, които вървешком се унасяха в сън от преголяма умора. Цялата българска войска негли бе завладяна от една и съща мисъл — да върви, да върви напред, та дори и Арон Мокри се клатушкаше мълчаливо на коня си, не отваряше уста да изругае по навика си тъмнината, лошия час или тоя, който бе повел всички тия люде, или поне коня си, който често се спъваше по неравния път. С войската яздеше и цар Роман, търпелив и покорен както винаги. Една малка дружина конници вървяха като предна стража и не много далеко след тях, начело на цялата войска, яздеше Самуил Мокри. Всички знаеха, че той беше напред. Той водеше, той не спираше и всички вървяха след него. Между началниците и людете му, които яздеха веднага след него, беше син му Гаврил-Радомир. Момчето едвам се държеше на коня от умора, беше като упоено от пресладкия младежки сън, който все току затваряше хубавите му очи. До него яздеше Радой, коляно до коляно, и често го прихващаше през кръста — пазеше го да не падне от коня, подръпваше го да се събуди. Самуил яздеше пред всички, водеше всички тия люде и не се извърна нито еднаж да потърси с очи в тъмнината своя син.
То се знае, българската войска вървеше по-бавно сега, в тъмната безлунна нощ, но вървеше и вървеше, приближаваше се към вражия стан. Рамо до рамо, лакът до лакът. Всеки се ослушваше в стъпките на другаря си, ще потърси с лакът в тъмнината лакътя му или дори ще сложи ръка на рамото му. От време на време ще изскочи в тъмнината някой от съгледвачите и ще тръгне редом със Самуила, ще зашепне приведен близу до ухото му, ще му каже какво е видял и чул за ромеите…
Неочаквано, право срещу българската войска, блесна и полетя от небето необикновена звезда. Тя се приближаваше стремително и растеше все по-голяма всеки миг, пламна, озари цялото небе, надвеси се над войниците, сякаш да се излее върху тях като жив огън. Глух, многоглас стон премина през цялата войска, прелетя над завоите и кривулиците на пътя. В блясъка на пламналата звезда се виждаха разкривени лица, ужасени очи, ръце с разперени пръсти, които се размахваха в отчаяние. Цялата войнишка колона, проточила се на хиляди сажени по пътя, сега отеднаж се събра и се сгъсти, сякаш да се провре, да се скрие някъде като подплашено влечуго, ала нямаше къде да се промъкне и се спря там, настръхна в ужас, спотаи се, замря. Някои от войниците се отпуснаха на колена пред невижданото чудо, други се присвиха ничком в нозете на другарите си, да не виждат небесния огън. Уплашени коне скачаха на задните си нозе, блъскаха се един в друг, зачуха се къси сподавени подвиквалия, тревожно цвилене, тропот на копита. Дългата и гъста войнишка върволица не се помръдваше ни стъпка напред, а там, пред всички, стоеше Самуил Мокри, стиснал здраво юздата на своя кон. Великият войвода бе дигнал побеляло лице срещу пламтящата звезда, очите му проблясваха втренчени под сенника на шлема. Той седеше на седлото, скован от изненада и голям страх
